Борба за оцеляване (1-ва част)                                     драма, трилър

                       ***

      Ходя по улицата - бавно и измъчено. Шляя се на посоки, накъдето ми видят очите, гладен, обезверен, отпаднал. Навън е студено, вали някаква противна смес между сняг и дъжд. Тротоарът е мокър, леден. Сградите са грозни, мрачни, печални. Небето е сиво и тежко, то сякаш ме притиска все по-надолу и по-надолу към невзрачната земя. Около мен хора, хора и пак хора - тръгнали по своя път, всеки вкопчил се в своя живот, носещ със себе си своята същност. Лицата им различни - ту груби, напрегнати, ту весели, сияещи, противопоставящи се на скованата действителност, ту безлични като восъчни статуи.
     Единствено аз не бързам. Няма къде да отида. Чувствам се сам, безпомощен, нищожен, малък. Хората, които до преди време ме уважаваха, мразеха, възхищаваха ми се, страхуваха се от мен, сега ме подминават - или не ме забелязват или ми хвърлят презрителни, студени погледи. Вече ми е неудобно да ги заговарям и да моля за стотинки - нямам сили, нямам воля. А да прося не смея, могат да ме открият. Не трябва да ме намират. Животът ми все още е ценен.
     Зная че трябва да се крия. Изтръпвам, когато видя тузарски коли или група костюмари с грозни лица и слънчеви очила. Съзнавам, че може би търсят мен. Или пък вече и тях не ги интересувам. Няма как да съм сигурен.

                 ***

     Преди три години не беше така. Дойдох в София на двадесет и четири, чист, наивен, готов за работа. Така е в големия град - там, където има всичко, всякакъв народ, всякакви забавления. Захващаш нещо, усъвършенстваш го, минаваш на по-високо ниво, падаш, ставаш, напред и назад, нагоре и надолу. Животът е динамичен, всеки бърза за някъде, хората са изнервени, крещят, карат се, бутат се...
     Работя в заведение. Сервитьор съм. Заплатата е малка, но бакшишите са добри. Идват различни хора - бедни, богати, много бедни, много богати. Държанието на някои от тях е отвратително, обаче трябва да се съобразявам.
"Клиентът е най-важен, от него идват парите" - натяква управителя.
Живея в схлупена стая. Съквартирантът Васко е непривлекателен тип - едър, груб, с неясно минало, неясно настояще, неясно бъдеще. Хазяинът също не вдъхва доверие - фалшива усмивчица, лукави очи.
     Трудя се упорито, търпя мизериите, но се справям. Като човек от село съм свикнал на всякакви лишения и на простащини. Васко рядко говори с мен, забелязвам презрителният му поглед.
Един ден той ме пита:
      - Брато, ходи ли ти се на фитнес?
      - Да - отвръщам с охота аз. Това би било едно разнообразие в моето скучно ежедневие. Освен това никога не бях  ходил на такова място, нямах нужната нагласа.
И тогава започна всичко!

                        ***

    Влизам в едно кафене. Вътре е красиво, модерно. Младежи с изискан вид седят по масите и поемат напитките. Зная, че с мръсните дрехи по себе си изглеждам подозрителен. Но нямам пари. Идвам просто да се сгрея. Сядам на една маса. Усещам горещото дихание на климатиците. Става ми приятно, топло. Унасям се...
      - Какво ще обичате - чувам момичешки глас, този на сервитьорката.
      - Нищо... аз за малко... - отвръщам без да я гледам в очите. Не искам да видя реакцията й, погледа й.
      - Амии... ще трябва да напуснете тогава. Консумацията е задължителна.
      - Няма проблеми - отговарям. Изправям се бавно, тръгвам с измъчени крачки към вратата... и отново навън. На студа и дъжда. Всред морето от скитащи души.
    Много лесно бих могъл да изпия едно кафе без да платя. Но не бива да привличам внимание върху себе си. Главорезите на Михаил Илчев и на дясната му ръка Ариан Рибентроф са навсякъде - сред собствениците на заведения, дори и сред полицаите. А те не трябва да ме виждат. В никакъв случай.
     Вървя отново. Бавно и спокойно (поне на пръв поглед). Вече съм на Солунска. Свивам по Граф Игнатиев, ходя по площад Славейков, после по Раковска. След малко се добирам до моето скривалище - малък безистен срещу НАТФИЗ.
     Тук е спокойно. Мутрите не го знаят. Все още.
Лягам върху картона, покрит с парцали от дрехи. Увивам се с тях. Студено ми е.
     Топлината идва. Успокоението също. Заспивам.

                       ***   

     Фитнесът е голям. Повечето трениращи не вдъхват доверие. Мускулите им са добре оформени, но лицата изразяват потенциална агресия, погледите им са дивашки. От време на време се чуват крясъци. Като че ли искат да респектират всички, като че ли искат да пребият всички.
     Аз съм слаб, изглеждам като призрак в тяхно присъствие. Съквартирантът ме изоставя - вижда познати и отива при тях. След това сякаш забравя че съм с него или даже че ме има. Аз хващам два леки дъмбела. Вдигам ги. Правя някакви упражнения.
      - Така ли се "действа" бре, момче! - чувам груб глас зад мен. Обръщам се. Мъж на средна възраст, с малка глава и добре оформено тяло, ме гледа присмехулно. Взема тежестите от ръцете ми и ми показва. Аз му благодаря.
    После отивам на скрипеца, чух така да го наричат две други момчета. Дърпам въжетата с ръкохватката.
      - Ти май за пръв път идваш - констатира същият мъж.
      - Да, за сефте ми е.
      - Требва да усетиш тялото си. Нема да мърдаш. И прави серии. Е така. - Учи ме той. Не е приятна неговата компания, но все пак го дарявам с внимание.
     Трудно ми е. Чувствам се изтощен. Най-накрая съквартирантът идва при мен и ми дава знак да тръгваме.
      - Васка, колко време ми трябва, за да стана като онези момчета? - питам го. Той се хили, сякаш съм задал най-глупавия въпрос на света.
      - Най-малко 10 години усърдна работа - измучава и се взира любопитно в очите ми, за да види моята реакция.
      - Ами... - изсумтявам
      - Ако "зимаш химия мо"е и за два-три месеца. Е, виж оня къде беше с мене, викаха му мечката, а сега му викат Арнолд.
      - Ама химията е вредна.
      - Глупости! - удря ме зад врата. - Не е по-вредна от храните у магазините. От нея само растеш.
      - А знаеш ли къде се продава? - питам аз.
      - Никъде нема да намериш. Аз съм човека! - това го заявява по-тихо. После се оглежда предпазливо. Отказвам му с кимване и усмивка, но той не се предава:
      - Евтино че ти я дам, брато, нал` сме съкилийници, требва да се поддържаме. За три месеца че си като ония.
     Казвам му, че нямам пари. Разбира се искам да стана здравеняк, но съзнавам, че това е невъзможно.
Васката отвръща глава. Вече не съм интересен за него.

      - Мишо, колко "зимаш от барчето? - пита ме след време Васил
      - Ако има бакшиши си докарвам около петстотин - отвръщам.
      - Ти луд ли си да работиш за толко? Аз нема и да се "дигнем от кревата.
      - Не знам. А ти с какво се занимаваш?
      - Виж с"а, говоря ти за три-четири хилки на месец - казва го по-силно, с подчертана гордост.
      - Е как? - гледам го любопитно.
     Той не отговаря веднага. Хили се, примижава. След това изрича:
      - Далавери, братле. С честност тука немаш шансове.
      - Браво. Ти си добре. И какво точно правиш?
      - Михаил Илчев. Чул ли си за него?
      - Да - потръпвам аз. Разбира се че съм “чул за него”. Михаил Илчев - един от големите "босове" - богат, недосегаем, неприкосновен.
      - Искаш ли да те вкарам в "играта"? Не знам `що ама ми изглеждаш свестно копеле. В началото ми идеше да ти смачкам мутрата, `ма важното е, че не ми се месиш у бизнеса.
     Не зная какво да кажа. Страх ме е от такива мафиотски истории. Но пък от друга страна три-четири хиляди лева изобщо не са малко пари.
      - Ще помисля и...
      - НЕМА К"ВО ДА МИСЛИШ! Сега решаваш! Искаш или не! - прекъсва ме той.
     Колебая се. Васил, видял смущението ми, отново говори:
      - Сега ти е шанса. Откажеш ли се, повече нема да има. Ти си решаваш, богат или беден?
      - Ама да не стане опасно. В смисъл... да не ми направят нещо?
      - Виж ме мене. Да съм се повредил? А вече две години съм там.
      - А трябва ли да напусна бара?
      - Не, разбира се. Ама че "зимаш толко кинти, че след време че ти се ще да напуснеш.
     След кратко съвещание се съгласявам. Васката обещава, че утре ще ме представи.

                         ***

     Събуждам се. Скован съм от студ. Стомахът ми се бунтува. Трябва да намеря храна.
     Навън е тъмно. Тихо. На моменти шум от минаваща кола разцепва спокойствието. С мъка махам парцалите. Изправям се. Обувките са неудобни, мръсни, запарват. Краката ме болят от мазоли и гъбички. От тях извира силна противна миризма. Дънките, блузата, якето са пропити с влага и мръсотия. Ах, да имах баня. И покрив. Човек усеща осезаемо липсата на тези ценни неща едва когато ги загуби.
     Вървя по "Раковска". Срам ме е заради моята двадесет и седем годишна възраст. Все още съм млад, макар лицето ми да е проядено от бръчки. Косата ми е сплъстена, кожата ми - мазна, нечистоплътна. Изглеждам на четиридесет.
     Бъркам в контейнер. Отдавна не ми е неудобно да го правя. Намирам парче хот-дог. Вземам го, хапвам го - корав и студен. Но няма начин - изяждам го с мъка. Ровя в друг кош. Пластмасова бутилка, наполовина пълна с боза. Отварям я. Една мазна храчка плува на повърхността. "Глупаци" - казвам си наум и хвърлям шишето.
     Валежът е спрял, но земята е покрита с тънък снежец. Студът е щипещ, влажен. Оранжевата светлина от уличните лампи осветява равномерно наоколо. Разноцветните реклами и коледни украшения създават настроение за измамна радост. От време на време зверски светещи очи на автомобили нарушават за кратко идилията. Някакъв часовник показва десет часа и две минути.
     Движа се по "Патриарх"-а. По-често се разминавам с групи от младежи. Виждам отворена будка. Има чипсове и снаксове по външните витрини. Вътре се продават алкохол и цигари. Продавачът е мургав, с черна коса и странна физиономия. Дали да отмъкна чипс? Или пликче с фъстъци? Съзнавам ясно, че няма да е добре ако попадна в лапите на полицията. Михаил Илчев има силни връзки там. Но от друга страна чипсът или фъстъците биха утолили глада ми. Поне за кратко.
     Денонощните будки са зле защитени. Може би след вестникарските са те. Имат само един паник-бутон, а СОТ-аджиите идват най-малко след десет минути.
Стоя в сянката. Не желая да ме забелязват. Оглеждам се. Няма хора.
Време е!
Едно пакетче с чипс виси съблазнително в края, закачено на щипка. Правя крачка. Хващам чипса и го дърпам със сила. Той се отскубва. Побягвам.
- Ейййй, ела тука беее! Да ти е... майкатааа!!! - чувам противен глас зад мен. Свивам по малка уличка. Отново тишина. Крача бързо. Подире ми няма никой.
     Ям с наслада. Чипсът е царевичен, много вкусен. Би могъл да замести много храни. Пакетчето е малко. Свършва бързо. Но аз съм се наситил.
     Вървя бавно по тъмните улички. Вече съм в значително по-добро настроение. Въпреки това съм предпазлив. Оглеждам се непрекъснато.
     Ходя по "Неофит Рилски". Достигам до малките "Пет кьошета" и поемам към "Раковска". Хора почти не срещам - само тук-таме някой бездомник като мен. Вървя напред, пресичам Граф Игнатиев и след малко отново достигам моето скривалище. Когато сядам обаче забелязвам някакъв сгънат лист хартия. Има писано върху него. Вземам го и излизам на булеварда. Там е светло, мога да прочета надписа. Разгъвам го. Върху белия лист чернеят следните страшни думи:

"МЪРТЪВ СИ"!

        ***           

Седим в барче тип Каубойска кръчма. Пия кола, а Васил бира. Чакаме някакъв човек. Аз съм съсредоточен върху безалкохолното. Той гледа към изхода. И двамата мълчим.
Съквартирантът ми се размърдва, за да привлече внимание. Поглеждам към него.
- Идва - казва той и двамата поглеждаме вратата. Едър мъж с гола глава и тромава походка се насочва към нас.
- Това е Мишо - изрича Васил и ме сочи с пръст. Аз ставам и му подавам ръка. Онзи не отвръща на жеста, а само кимва с глава.
- К"ъв е то"а? - пита мъжът.
Васко му отговаря:
- Надежден е, Багер. Гарантирам за него. А и е слаб, че го пращаме за тесто-то.
   - Сигурен ли си? - гласът на човекът е тих, но изпълнен със злоба - Да не стане като с оня, овцата?
    - Заеби го то"а нупер.
    - Ама "се пак тре"а да си питам.
    - Абе... ха - Васко разперва ръце и криви лице в жест: "Нали знаеш, че винаги можеш да разчиташ на мен".
Здравият мъж ме гледа известно време, после ми подава ръка с думите:
     - Аз съм Багера.

     - ...три "бета-блокера", два "трансметила" и осем шишенца от "бъркочите"... - говори Васката.
- Добрееее - Багера записва нещо
           - А на него к"во че му дадеме?
           - Дай да е от маслото и примерно четири шишенца от "бъркочите".
           - Маслото дали че върви?
           - Абе нов е. Ако требе ще го омешаме с гейнър.
           - О"кей, щом си рекъл.
Аз само ги слушам. Повечето наименования са ми неясни. Не проявявам любопитство. По едно време Васко се обръща към мен:
          - Мишка, аре, брат, да идеш до аптеката. Ей я там.
          - Няма проблеми. За какво?
          - Че "земеш десет ампули тестостерон. Е" ти пари.
          - Добре - и ставам. Но Багера ме спира с ръка.
      - Чекай, братко, не става по то"а начин. Аптекарката никога нема да ти даде тестостерона току-така.
         Аз гледам въпросително. Васил се намесва:
     - Че ка"еш че имаш рибки у аквариум. Они са болни и лекара им е изписал тестостерон. Разбра ли?
         - Да - отвръщам със смущение.
         - Ти си хилка. Нема да има ядове - насърчава ме съквартирантът. Аз тръгвам.
       Аптекарката - възрастна слаба жена - ме гледа подозрително. После вади десет ампули и ми дава.
       - Дванайсе и педесе - казва тя, оглеждайки се. Давам парите, вземам ампулите и тръгвам.

        "Бъркочите" въщност са коварни смеси от тестостерон и всякакви други неща - от брашно и нишесте, през глутамин и креатин, до най-силните анаболни субстанции. Тестостеронът, най-вече в комбинация с бионаболи дава нечувана агресия. Разбира се - това вреди на сърцето, мозъка, черния дроб, на почти всички органи.
Багера вади голяма стъклена кана. След това слага на масата компонентите. Непрекъснато се озърта. "Много противен тип" - казвам си наум.
     По улицата минават полицаи. Багера ги поглежда злобно.
      - Нещастници смотани! - процежда той с такъв гняв, сякаш те са виновни за всички провали в живота му.
"Бъркочите" са готови. Разпределени са в малки шишенца. Лепват им дори етикети с надписи. Багера ми дава някои от тях и ми казва:
      - Те двете са най-скъпи, казваш им "Шанхайска сила" и "Стимулът на Дориан", спокойно ги даваш на двайсе и пет кинта. Ей тия да са петнайсе, а другите мо"е да ги джиткаш на по десет. Ама ги предлагаш главно на кияците, по-слабите. Ето ти и анаболчета, секи един си има надпис. Даваш ги само ако некой пита за тех. Запомни ли?
      - Да.
      - Васето че е покрай теб.
      - Ахам.
      - Ако има проблеми ме дириш на тоя телефон. Веднага пращам мойте хора и оправят нещата - той ми дава листче с написан номер.
      - Добре.
      - Пази се от куките. Вървиш си спокойно, се едно нема нищо. Щот" ставаш подозрителен.
      - Добре.
      - И да не изпееш нещо, щот" мисли му! - това го казва със заплашителен тон.
      - Добре.
      - Ама не викай само "добре, добре". Ясно ли е?
      - Ясно е, няма да кажа на никой.
      - И да си твърд. Колкот" си рекъл толкоз. Нема да се оставяш да те пазарат.
      - Ще бъда твърд.
  
                           ***           

     Аз съм разкрит! Убежището ми е намерено! Стоя и се взирам в листа. Не зная какво да предприема. Оглеждам се - няма никого. Връщам се в безистена. Стъпвам тихо, на пръсти. Вземам парцалите и ги пъхам в торбите. Ослушвам се. Тишина. Излизам бавно от тъмната дупка. Сега съм на булеварда. Движа се по посока "Цар Освободител". Изтръпвам, когато видя автомобилни фарове. Или хора.
     Струва ми се, че нощта няма да свърши. Не зная къде да се скрия. Въпреки окаяното си състояние ме е страх да умра. А и в мен все още е дълбоко стаено чувството на справедливост. Или поне на самоуважение. Защото аз знам всичко. Знам, че невинни хора са убити. Убити и заровени. Някои изгорени. Скрити. Безследно изчезнали. Хора, чиито близки все още тръпнат в очакване да ги зърнат отново. Без да знаят, че тази надежда е илюзорна.
     Ами наркоманите? Или фитнес-манияците, тровещи се с най-различни химикали? Нима те не са хора, поддали се на "изкушенията"? Може би и аз съм от виновните. Или от изкушените.
     Не трябва да изчезвам безследно! Достатъчно неволи поднесох на близките си (ако изобщо вече имам такива). Не мога да им причиня и това. А и няма да е честно. Защото истински виновните се ширят в огромни пространства. Властват. Манипулират. Убиват. Унищожават. За сметка на наивници като мен. Не - аз няма да се дам. Ще им бъда трън в очите. До последно.
     Минавам Операта и завивам по Дондуков, в посока Ларгото. Шарени празнични украси висят над тротоара и над шосето. Не бива да се заплесвам, а да вървя, и да вървя. Вече се задъхвам. Умората надделява над тялото ми. Виждам заграждения. Това са разкопките на новооткрития Амфитеатър. В оградата зее пролука. Забелязвам обаче и будката на охраната. Няма да стане.
     Отсреща е новопостроения хотел "Арена Сердика". Имам приятни спомени от него. Но вече всичко е в миналото - отвръщам поглед и се насочвам към стълбите. Изкачвам ги. Съзрявам изоставени здания - стари корпуси на БАН. До един от тях има нещо като малка беседка. "Това е мястото" - обобщавам със задоволство.
     Преди да положа парцалите пак се оглеждам внимателно. И отново не виждам никой. София спи своя зимен сън.
     Лягам върху импровизираното легло. Сърцето ми все още блъска силно в гърдите. Изморен съм. Изпотен съм. Миризмата е отвратителна. Тялото ми лека полека се отпуска. Дрямката ме грабва.

                      ***

     В началото ми е трудно. Добре че Васко е наоколо. Той насочва някои от клиентите си към мен. Аз съм притеснен. Зная, че нещата, които предлагам, са вредни. Зная че са много по-евтини и по-некачествени, отколкото трениращите в залата мислят. Съвестта ме човърка. Рядко поглеждам купувачите в очите.
      - Човече, верно ли е че имаш от ония? - пита младо момче с много добре оформени бицепси.
      - Да - отвръщам тихо и свеждам глава.
      - К"во ще ми предложиш? Тъй де, аз винаги си поръчвам от това, което пие бармана! - смее се. Защо ли?
     Аз отивам до якето и вадя един плик. После и двамата се запътваме към тоалетните. Отварям найлона и му показвам. Той взима едно по едно от шишенцата с "бъркочите" и ги разглежда внимателно:
      - Това добро ли е?
     Смущавам се. Не зная какво да му кажа. Все пак се опитвам да му отговоря нещо:
      - Ами... нали знаеш...
      - Да де, ясно. Ще взема тия двете. К"ва им е цената?
      - Това е десет, а това петнайсет - казвам глухо, гласът ми трепери.
      - О"кей - изрича невъзмутимо младежът и вади две банкноти - двадесетолевка и петолевка.

      - Пич, продаваш ли "дрога"? - едър мускулест мъжага с плашещ вид стои до мен. Някои наричат химията с това гръмко наименование.
      - Д-да.
      - Я да видя - и бърка грубо в плика. Аз не възразявам, оставям го да рови.
      - Абе търся "метандростенолон". Имаш ли?
      - Имам, ама на таблетки - и след кратко дирене в плика му вадя две.
      - По колко е бройката?
      - Десет лева.
      - Еееее, много скъпо бре. Покрай нас ги дават за осем. Аре намали малко?
      - Не мога. По толкова трябва да ги давам.
     Здравенякът тръска недоволно с ръка и ме освобождава от присъствието си.

                     ***

     От известно време съм доста по-добре. Заслугата за това не е само новото ми жилище. От един мой брат по съдба (друг скитник) научих, че в намиращ се наблизо студентски стол дават безплатен обяд. Някаква северноирландска църква дарявала помощи за бедните.
     Част от силите ми са се завърнали. Сутрин обикалям, събирам кашони и ги предавам на вторични суровини. А на обяд се редя в стола. Ям бавно, възпитано. Храната е вкусна, а редом с нея сервират чай и безалкохолно. Чужденците са много приветливи. Отнасят се мило с мен, въпреки лошия ми външен вид. За вечеря си купувам евтина суха храна от магазините.
     Празниците са отминали, животът постепенно поема по своя обичаен ритъм. Навън е много студено. Снегът е натрупал, въздухът е влажен и мръсен, смогът е навсякъде.
     Вече не изпитвам глад, но тялото ми има и други нужди. Искам да се изкъпя. Искам да се обръсна. Искам да облека нови дрехи. Съзнавам обаче, че тези удоволствия засега са недостижими.

     Аз съм в стола и ям бавно вкусния ориз с пилешко месо. Внезапно ме осенява идея. Тръгвам към тоалетните. Там трябва да има сапун и топла вода. Мога да се измия с тях. Наистина - нямам нови дрехи, но поне ще махна мръсотията. Влизам вътре. Виждам чешма с две кранчета - за топла и за студена вода. Заключвам вратата с ключето и започвам манипулацията.
     Събувам обувките, свалям дрехите. Смрадта е непоносима. Пускам топлата вода и вземам течния сапун. Започвам да се мия.
     Някой чука на вратата. Няма как да отворя. Но има и други тоалетни, да си ходи там. А ако са заети ще почака да се освободят.
     Вече нанасям сапуна. Чувствам мекотата му, тя гали приятно кожата ми, косата ми. След това навеждам глава върху мивката. Мия се с топлата вода.
     Целия под е кален, но аз съм чист. Няма кърпа, бърша се с дрехите. Те са мокри, но ги обличам. Обувам мръсните чорапи върху чистите крака. Накрая нахлузвам и скъсаните обувки. Готов съм.
     С една кофа мия пода. Всичко е о"кей. Наистина - навлажнените ми дрехи тежат, но това е малка беда. Ще поседя повече в стола, за да изсъхна.

           ***   

     Вече се ползвам с добра репутация. Лека полека започнах да вървя нагоре. Намерих и редовни клиенти, които са доволни. Доволен е и Багера. С всеки изминал ден му нося все повече пари, все повече поръчки. Разбира се, вземам си това, което ми се полага. Отношенията ни са честни. Зная много добре, че покровител на Багера е самия Ариан Рибентроф. Чувствам стабилен гръб зад себе си.
      - Това е "Шанхайска сила". Много е добро. За нема и два месеца ще станеш бомба - показвам "бъркоча" на надъхан четиридесет годишен мъж с очила, тип "психически човек". Той разглежда шишенцето и пита.
      - Колко му е цената?
      - Двайсе и пет левчета.
     Той стиска устни, които сякаш казват: “Не са малко”. Аз продължавам:
      - Скъпичко е, но е много добро. Гаранция ти давам.
     Мъжът взема друго шишенце с надпис: "Power fast"
      - Това колко струва?
      - Десетаче.
      - А добро ли е?
      - Естествено! - отговарям уверено, вдигайки рамене.

      - Тайна формула, бате! Най-добрата! Топиш мазнините, пра"иш яка маса, а и е почти безвредна - говоря на едър, двадесет и пет годишен младеж.
      - Колко е?
      - Като за теб - дванайсет.
      - Goood! - отвръща момчето и ми подава парите. Аз ги вземам, сгъвам ги и бавно ги слагам в джоба.

     Вече не бачкам в заведението. Няма смисъл да се бъхтя за някакви мижави монети. По-рядко виждам Васката, той се подвизава в други фитнес-зали. Засичаме се само вечерта, разменяме по няколко думи и си лягаме. Винаги е в лошо настроение. По всичко личи, че Багера не е особено доволен от него.
     За сметка на него аз печеля добре. Квартирата ми вече е тясна, жадувам за повече лукс. Багера предлага да ме срещне лично с Ариан Рибентроф, който има няколко имота и ги дава под наем. Съгласявам се охотно.

      Рибентроф слиза от черно Ауди. Целият е облечен в бяло, само очилата му са тъмни. Приближава към нас. Виждам, че е доста внушителен  - с няколко сантиметра по-висок от Багера и с една глава над мен. Спътникът ми се усмихва мило на общия ни шеф и ме представя с възможно най-мекия гласец, който може да възпроизведе гърлото му:
      - Това е момчето, за което ти говорех.
      - Ясно, елате да отидем до там - и тръгва към една луксозна триетажна къща.
      - Осемстотин лева на месец. Ала целия етаж е твой. И тука сме Драгалевци все пак - говори той, показвайки ми широките стаи. Гласът му звучи убедително. Лицето му е гладко, спокойно, самодоволно. Има вид на истински аристократ.
      - Много е хубаво - констатирам аз
      - И да закъснееш малко с наема, няма проблеми.
      - Добре, вземам го - съгласявам се без да мисля.

     Почти не се обаждам на родителите си. Те ме търсят често, но в повечето случаи им затварям, понеже имам работа. Не ми се ходи в моя край. Всяка загуба на време е ценна. Даже би могла да се окаже фатална. Защото Багера си иска своето. Рибентроф също. Зная че трябва да бачкам. Да бачкам яко. И го правя.
     Обикалям все повече фитнес-зали, сдобивам се с все повече клиенти. Хубавото е, че контролът в тези места е слаб и пласьорите като мен се разхождат свободно.
     Понякога Багера ни събира всички дилъри. Често е недоволен от някои - крещи им, заплашва ги, обижда ги. Прекалено малко пари му носели. Моят съквартирант, Васил, също е сред разочарованията. Багера му заявява, че ако продължава така ще му отнеме някое от "имуществата".


      - Ако можеш, бягай! - казва ми с измъчено лице Христо, един от пласьорите. След това довършва: - Тук нямаш свобода, тук си вързан, тук си никой, пионка, кукла. Ти си добро момче и затова ти го споделям, като на приятел.
      - Какво пък - отговарям аз, - важното е мангизите да текат.
     А те наистина текат. Поне при мен. Какво да сторя, като другите са некадърници. Аз съм приятелски настроен към моите клиенти, не се надувам, говоря им като равен с равен, съветвам ги, дори им правя отстъпки. Те ми се доверяват, имат ме за свой човек. А другите "колеги" са груби, вулгарни. Сякаш задължават "потребителите" да им купуват боклуците, обиждат ги при отказ, по всичко им личи, че се стремят да им грабнат парите. Чувствам все по-осезаемо тяхната завист, тяхната омраза. Старая се да не говоря с тях, а и вече се бях превърнал в любимец на Багера и на Рибентроф. Имам тяхната неимоверна подкрепа.
 
   ...следва...

Измамно щастие. Много истинска история за "блатото".
Поздрави!