Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.04.2012 00:32 - Борба за оцеляване (2-част)
Автор: dorian01 Категория: Новини   
Прочетен: 2352 Коментари: 2 Гласове:
1

Последна промяна: 11.06.2014 09:58

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
                            Борба за оцеляване (2-част)

                                         драма, трилър


                                    ***       

    За няколко дена секна цялата хубава приказка. Първо, благодетелите от северноирландската църква си тръгнаха и безплатният обяд свърши. Второ, вече не приемаха кашони на вторични суровини. Трето, сутринта някакви строителни работници разрушиха будката ми, защото според думите им почвал ремонт на сградата до нея.
     Сега отново се движа в студа, нарамил торбите с парцалите. Търся ново убежище.
     Мъглата е мръсна, жълта, ледена. Тя ме обхваща с призрачната си прегръдка, просмуква се в дрехите ми, лепи се по кожата ми, превзема душата ми. Наредените в правилни редици дървета приличат на страховити зверове, които сякаш се опитват да ме сграбчат и разкъсат. Неясните силуети на сградите създават впечатление на огромни скали, надвесили над мен чудовищните си тела.
     Вървя бавно. Срещам много малко хора - всеки се е скрил от адския мраз. Минавам покрай ЦУМ и завивам по "Мария Луиза" към джамията. Пресичам булеварда и се озовавам до Халите. След това преминавам кръстовището с "Екзарх Йосиф" и поемам надолу, по посока Лъвов мост. Зная, че в тази околност има един обширен безистен. Възнамерявам да се заселя в него.
     Движейки се забелязвам, как лъскав джип Порше спира в близост до мен. Изтръпвам! Дали не са мутрите на Илчев? Тръгвам отново, стараейки се да си дам колкото се може по-небрежен вид. От колата слизат възрастни мъж и жена и тръгват към отсрещното казино. Въздъхвам шумно.
     Безистенът е много широк. Вътрешността е топла, в сравнение с температурите отвън. Виждам други клошари, които също са се приютили. Поздравявам ги. Те ми кимват мълчаливо, гледат ме подозрително. Но аз постилам кашона и парцалите, сядам върху тях. Тук ще бъде новия ми дом.
     Тъмно е. Умората е сковаваща. Очите се затварят сами. Отново потъвам в дебрите на съня.

                       ***       

    Рибентроф ми се обажда. Вика ме в своя "офис", намиращ се в грозновата къща в село Кубратово. Двама души, навярно охранители, ме водят при него. Той е седнал зад бюрото и ме чака.
      - Здравей, момче - ведро започва той.
      - Здравей - измучавам, но заради притеснението думите звучат нещо като "аве". Ариан Рибентроф дава знак на двамата да излязат. Аз стоя мирно. Тялото ми е сковано.
      - Отпусни се, човече. Ела тук, седни малко. Няма да те изям.
    Покорно изпълнявам заръката му и сядам. Не зная защо треперя толкова. Може би присъствието на Рибентроф ме смущава. Той обаче е усмихнат. Много усмихнат.
      - Ти си доста добър и аз съм доволен от теб. Сигурно ти е ясно - започва той.
      - Дано да е така - отвръщам аз
      - Стигат ли ти парите?
      - Разбира се.
      - А искаш ли да вземаш три пъти по толкова?
      - Ами да, но... може би е много отговорно.
      - По-скоро опасно. Навлизаш в много дълбоки води.
      - Не зная. За какво става дума?
      - Пласиране на наркотици.
      - Много е... много е... - не намирам думи.
      - ...рисковано. - довърши той.
      - Да.
      - Но не би ли поел риска? Не искаш ли да опиташ? Да експериментираш? ДА ИЛИ НЕ?
      - Ами... може би. Но... Мога ли да помисля?
      - Можеш, разбира се. Но знай, че не на всеки му предлагам тая работа.
     Усмихвам се. Дали наистина аз съм един от добрите? За мен е чест да получа предложение от самия Ариан Рибентроф. Тази нощ се въртя. Пред мен стои дилема - да приема или не? Наистина наркотиците са мръсен порок, но пък печалбата е огромна. И все пак - не бих стъпил толкова дълбоко. Прекалено опасно е. Ченгетата дебнат, конкуренцията е голяма. Нее, не бива да се поддавам на тази провокация. Доволен съм от това, което получавам. Парите ми стигат. Защо да рискувам всичко за повече.
     На другия ден обаче отново съм при Рибентроф. Не зная защо, но аз приемам предложението. Може би самият негов поглед ме хипнотизира. Или пък се плаша да му откажа очи в очи.
      - Добре момче, но пак ти казвам, навлизаш в дълбоки води - говори той.
      - Зная, зная.
      - И да се пазиш!
      - Добре, господин Рибентроф.
     По-късно той ме запознава с новия ми покровител, който нарича себе си Качо Пушката. Качо е мургав набит мъж с много широки рамене и големи гръдни мускули. След кратък таен разговор с Ариан Рибентроф, той ми дава знак да тръгваме.
      - Ти ша шеташ в "Парка на съветската армия". Ша ти дам от "сичко по малко и после само обикаляш.
      - Добре.
      - И а си ма изпортил пред полицаите ша береш ядове. Каквот" и да стане, ти си носиш дрогата и ти си виновен. Аз само си искам моя дял.
      - Разбрано Пушка. Кога започвам?
      - Утре сутрин. Таз" вечер ша ти дам "продуктите" и утре в седем та искам пред паметника на армията.

                               ***       

     Денем седя и прося пред църквата "Света Неделя". Крия се от другите просяци. Защото ще ме издадат. Знам покровителя им - мургав мазен тип с дълга коса, набола брада и огромни устни. До преди време можеше само да ми се кланя (защото бях човек на Михаил Илчев, а той се страхува от него), но сега съм никой. Уязвим. Слаб. Тарторът на два пъти ми взема изпросеното и ме гони. Но аз противно на волята му се връщам.
     Парите са малко. Така е защото крия лицето си. Няма начин да отида на друго място, например пред "Александър Невски" или пред НДК, понеже там дебне полиция. А и "гадовете" на тези точки са много по-свирепи. Не желая да се обвързвам с тях. Те чупят ръце, крака... или ги режат - пръсти, уши... за да прибират повече пари. Освен това аз отново ще трябва да попадна в капана на мафията и мутрите ще ме намерят много по-лесно.

                                ***       

     При наркотиците е много по-различно. Пушката си има собствена лаборатория и не допуска никой вътре. Според слуховете отнякъде му пращат суровини и там той ги изработва. Но няма как да зная със сигурност. А и не желая.
      Набързо, без особено много ядове и нерви, аз извоювам позиции и при наркотиците. Мислех, че ще ми е трудно да започна отново, но явно съм се лъгал - наркоманите сами ме откриха.
    Съвсем съзнателно подбивам цените, трябва да намирам повече и повече клиенти. Когато видя ченгета аз тръгвам бавно към най-близката пейка и сядам. По този начин излизам вън от всякакви подозрения.
     Лицето ми е чисто, погледът ми не е лукав като на другите пласьори, спокоен съм, дори приветлив, нямам наркомански вид. Изобщо не приличам на "стандартните" наркодилъри. Може би точно такъв тип хора са търсили Рибентроф и Пушката.

    Съсухрени момче и момиче приближават към мен. Поглеждам ги изпитателно. Те също ми хвърлят такъв взор. Ние се разбираме безмълвно. Като наркомани и дилър. Привиквам ги до един храст.
      - Джойнт-че батка, за настроение - започвам аз и продължавам: - Имам и екстази, мари"анка, всекакви джунджурийки.
     Момчето изсумтява недоволно:
      - Слабо ми е.
     Аз зная какво иска. Влизаме в храстите. Там му показвам другите опиати:
      - Херо-то го давам за двайсет и пет, а коката за четирдесет.
      - О"кей - девойката се усмихва. Момчето вади петдесетолевка, двадесетолевка и десетолевка и казва:
      - Две стограмки от коката.

     Пари, пари и пак пари. Ширя се в голямо пространство. Луксът е навсякъде - в квартирата, в автомобила ми (купен наскоро от автокъща), в заведенията които посещавам. Напълнял съм, червените ми бузи символизират жизнерадост.
     С един "колега" спираме с колите пред дискотеката. Влизаме. Около нас тълпи момичета. Облечени сме със скъпи маркови дрехи. Сядаме върху предварително резервирана маса.
Демонстрираме високомерие. Главите ни са вирнати, погледите - арогантни, сякаш целия свят е в ръцете ни. Мацките се заиграват около нас. Закачат ни. Искат ни.
     Извиквам сервитьора. Искам да почерпя една руса мръсница с котешки очи, седнала на съседната маса. Тя ми намига. Идва при мен. Танцуваме. Лудеем. Целуваме се.
      - Ей готин, ай да изльокаме по още едно уиски и да си ходиме - говори тя с мазния си глас. Отново викам сервитьора. Поръчвам. Вадя от портмонето връзка със столевки, измъквам една и я хвърлям небрежно на масата. Сервитьорът я взема плахо. Очите на мацката са вперени в портмонето. Проследява с поглед как го прибирам. След това ме прегръща и целува бясно.
      - Обичам те, бебчо! - казва тя. Усеща се обаче фалшивата интонация  в гласа й. В света на парите всичко освен тях е фалшиво - фалшива любов, фалшиви приятелства, фалшиви усмивки, фалшиви хора. Тук животът е ценен, безценен или малоценен. Тук "другият" се възприема единствено като източник на блага.
    Аз обаче я прегръщам силно и й отговарям:
      - Аз също те обичам, скъпа.
     Да - нека всичко е фалш, но аз имам пари. Не ми пука за неискрените й очи, щом след малко хубавицата ще е в моето легло. ДО МЕН. Готова на всичко заради МЕН. Или заради парите ми. Какво значение има? Нали АЗ ще я чукам? Нали АЗ ще се радвам на красотата й, на стегнатото тяло, на меките гърди...
     Вече не сме в дискотеката. С колегата дори не си казваме "довиждане", а всеки тръгва по своите пътища сякаш не сме били заедно.
     Намираме се в широката ми спалня. Аз съм отдолу, а тя отгоре. Движим се плавно, в ритъм. Отдавна не се притеснявам от красотата, вече съм навлязал дълбоко в света на богатите. Хубавицата над мен импровизира доста добре, по всичко личи че не е отскоро в елита.
     Целувки и прегръдки. Страст и удоволствие. Стигаме почти едновременно до оргазъм. Всичко е прекрасно! Всичко е вълшебно!
     Отпускаме се върху мекия матрак. Не се докосваме, не си говорим. Вече сме досадни един другиму.
     По-късно тя ме събужда. Хванала е поднос с две кафета. Оставя го на шкафчето. Целува ме. Облечена е в къса сатенена нощничка. Отново се възбуждам. Галя я по меките крака.
      - Животът е хубав! - казвам доволно аз, седейки върху спалнята с кафето в ръка; после добавям: - Стига да знаеш как да го живееш.

                        ***       
 
    Ариан Рибентроф ни вдига по тревога. Явяваме се в "офиса му". Седемнадесет души. Петима липсват.
    Ние чакаме. Той пристига заедно с хората си. Водят двама човека - Христо и Костадин, едни от дилърите. Те опитват безуспешно да се измъкнат. По лицата им е изписано отчаяние.
    Рибентроф е сърдит. Агресивен. За първи път го виждам в такова състояние. Сякаш не е останало нищо от аристократичното му поведение. Той излиза отпред и се провиква:
      - Виждате ли ги тия двамата? Погледнете ги, защото може да не ги видите повече. Гледайте, гледайте тия "копелета индустриални"!
     Рибентроф стиска силно устни от гняв. Поглежда презрително към хванатите клетници, отново се обръща и казва:
      - Тия двамата, заедно с още трима - Перо, Иван и Макс, онзи ден са отишли в полицията и са изпяли всичко. Гледали ли сте филма "Кръстникът"? Знаете ли какво се получава, когато някой предаде боса си? Обезличават го! Унищожават го! Отива си! Защото той вече представлява препятствие за него. Защото доверието, което е създал, е отлетяло. А тук, в тази организация, не можем да си позволим да нямаме доверие. Спомняте ли си, на всеки един от вас му казвах: "Навлизаш в дълбоки води", "Всяка грешка ще се окаже фатална". Да, така е, аз заставам плътно зад думите си.
      - Нееее - извиква в това време Христо и яростно опитва да се измъкне. Един от бабаитите отива до него и му удря силен шамар. Онзи навежда глава и утихва. От устата му капе кръв.
      - Знаете ли какво се случи с другите трима? - продължава Рибентроф. - Някой може ли да ми каже, според него какво е станало? Никой, нали? Добре, аз ще ви споделя. Изчезнаха! Изчезнаха безследно! И повече никой няма да ги открие. Изчезнаха така, както ще изчезнат и тия двамата.
    В това време Костадин се размърдва и измучава нещо, но след малко спира. Рибентроф отново взема думата:
      - Сега ще ви демонстрирам как наказвам. Нарочно доведох тия двамата тук, за да ви покажа нагледно методите. Само гледайте.
     С усмивка на уста Ариан Рибентроф измъква пистолет от джоба си. Отива до Христо, чиято глава все още е клюмнала. Насочва оръжието. Чува се ГРЪМ. ОГЛУШИТЕЛЕН ГРЪМ! Аз скачам заради гигантския стрес. Бабаитът пуска жертвата, която пада на земята. Тресе се от конвулсии. Около главата му се образува голяма локва кръв. Той умира.
Сърцето ми блъска яростно в гърдите, не мога да откъсна поглед от простреляния.
      - Неееее! Моля вииии! - отчаяният глас на Костадин ме изважда от вцепенението. Той мърда диво. Рибентроф приближава до него, хваща го за косата, пъха дулото на пистолета в устата му и СТРЕЛЯ! Смес от кръв и мозък изхвърчат редом с куршума! Ушите ми кънтят. Тялото ми трепери. Аз съм в шок. Аз съм в потрес!...
      - Почистете кръвта и ги погребете - чувам гласа на Ариан Рибентроф, който говори на мутрите си.

     Работя със свито сърце. Никога няма да забравя онзи спомен. Дори и многото пари не успяват да ме утешат, да ми върнат настроението.
     Пушката ни събира всички дилъри. Доволен е от нас. Вътрешно ме е страх, но не го показвам. Този път не съм най-добрия, но пък се отчитам точно. Е, вярно, Пушката си има своите любимци и е далеч по-снизходителен към тях, но това няма голямо значение. Важното е че всичко върви по план. Всички сме доволни. Поне видимо.
     Вече не ме интересуват наркоманите и техните проблеми. "Като са глупави да се тровят" - мисля си аз, съзнавайки, че именно те са източника на моето богатство. И на моята трагедия същевременно.

      - Мише, мило. От" не си дигаш телефона?
      - Имах много работа, майко. Как сте, какво правите?
      - Ние сме добре. Татко ти е вонка, храни животните. Жорко е у Борини. А ти как си? Шо работиш? Кога ке си до"деш? - пита с грижовния си глас майка.
      - Работя много хубава работа, майце. Но не знам кога ке си дойда. Нямам време. Хайде, майко, трябва да затварям, поздрави всички от мен - и натискам бутона за край на разговора.

    Рибентроф отново ме кани в офиса си. Само мен. Изтръпвам, когато чуя гласа му или видя онази проклета къща. Още не е отшумял ужасяващия спомен. Чакам отпред. Той излиза, вика ме по име. По лицето му играе весела усмивка. Не зная дали това е на добре или на зле.
      - Михаил Илчев иска да се запознае с теб - казва той.
    Тръгваме с колата му. Само двамата. Мълчим. Страхът се е вкоренил в мен и пробива все по-надълбоко тялото ми. Като паразит, намерил своя организъм.
    Спираме на диво място. Слизаме. Ариан Рибентроф държи плик. Плик с пари. Много пари. Трябва да ги даде на Илчев.
    Задава се голяма черна лимузина "Кадилак". Спира пред нас. От притеснение въздишам тежко. Предната врата се отваря. Излиза висок гологлав мъж. Може би шофьор на Илчев. Или бодигард. Рибентроф отива до него и му подава плика. Оня го взима. В това време тъмното стъкло от задната врата започва да се спуска. Отвътре се подава глава -  главата на Михаил Илчев...
Да, това е самият Михаил Илчев. Вездесъщият Михаил Илчев. Великият Михаил Илчев. Непобедимият Михаил Илчев. Страховитият Михаил Илчев. Императорът Михаил Илчев. Вождът Михаил Илчев.
Обръща се към мен. Дори и през тъмните очила, аз усещам неговия леден поглед. Устата му е застинала. Сурова. Черната, сресана назад коса и правилното лице му придават внушителен, респектиращ външен вид. Аз гледам в него. Усмихвам се вдървено и го поздравявам. Той кима предпазливо с глава, без да променя гримасата си. Стъклото отново се вдига. "Великият" изчезва от погледа ми.
     Това е засега единствения и надявам се последен път, в който аз срещнах лице в лице Михаил Илчев.

     Пари и жени. Много пари и много жени. Купони, веселба, настроение. Изобилие. Неведом стремеж към просташко надмощие. Към всеобхватна власт. Красивото и грозното вървят редом едно до друго. Хванати за ръце. Прегърнати. Като едно тяло. Като едно цяло. И аз съм част от това. И аз плувам във вълните на разваления лукс, на неискреното щастие, на прекрасната поквара.

                  ***       

     Топла мартенска вечер. Пак съм пред "Света Неделя". Часът е осем. Почти няма хора. На паркинга пред "Шератон" спира баровски Мерцедес. От него излизат трима грамадни типове с черни очила. Познавам ги. Те са хората на Илчев и Рибентроф. Трябва да бягам. Ставам и хуквам към "Хепи"- то. Не си вземам парите, парцалите и кашона, нямам време за тях. Стоя до вестникарската будка при кръстовището на "Стамболийски" и "Витошка". Наблюдавам. Мутрите стоят на мястото, където бях до преди малко. Гледат парцалите ми. Един от тях обръща глава към мен. Втренчва се. Говори нещо, без да отвръща поглед. Въпреки тъмните очила разбирам, че ме е видял. Тръгвам бързешком по "Стамболийски". Завивам по първата пряка. Ходя навътре, към съдебната палата. Минавам обръщалото на "петицата" и поемам по "Аладин", в посока "Ботев". Тичам. Уморявам се.
     Заставам пред Министерството на земеделието и гледам. Гадовете ги няма. Но аз продължавам да стоя без да мърдам. Чакам. Никакво движение. Сърцето ми продължава да тупти силно. Задъхвам се. Нямам сили. Сядам на стълбите. Дишам тежко. Потя се.
     Виждам Мерцедеса на кръстовището. Чака светофара. Аз се изправям. Тихо отивам до голямата врата на министерството. Стоя прав. Мерджанът тръгва. Надявам се да не спре. Надявам се хората да не ме видят. Автомобилът върви, отминава. Скрива се от погледа ми. Дали всичко е свършило? Не зная. Няма как да съм сигурен.
     Бавно помръдвам. Оглеждам се. Пристъпвам плахо по стълбите. Пресичам кръстовището и тръгвам пак по "Аладин". Разминавам се с много хора. Едва ли мутрите ще стрелят по мен или пък ще ме отвлекат, когато има тълпа наоколо. Вървя предпазливо, но не бавно. Важно е да хвана ритъма на "стадото", за да бъда незабележим. Най-сетне съзрявам църквата "Света Неделя". Трябва ли да ида до там? Имам събрани пари от просията. Все пак е рисковано. Онези може да чакат да се върна. Животът е гаден - констатирам аз, гледайки към топлите оранжеви светлини на Божия храм.
     Свивам към "Мария Луиза". Минавам през подлеза на метростанция "Сердика" и вървя надолу, в посока Халите. След малко вече стоя пред моя безистен.
     Не влизам веднага. Възможно ли е враговете да са открили и него? Засега улицата е привидно спокойна - коли, хора, глъч. Настъпвам леко в тъмнината. С ръце напипвам картона и парцалите. Всичко изглежда наред.

                 ***       

     В един миг цялата "прекрасна" идилия свърши. Тогава започна моето падение.

     Дванадесет часа на обяд. Топъл летен ден. Обикалям около Паметника и търся клиенти. Изведнъж ме наобикалят ченгета.
      - Спри! Проверка! - викат те. Заставам на място. Обаче когато ме хващат, аз се отскубвам и тръгвам да бягам. Но те ме спират. Съпротивлявам се. Не трябва да попадам в ръцете им. В никакъв случай. Полицаите се оказват по-здрави. Повалят ме върху паметника. Обискират ме. Намират наркотиците. Щракват ми белезниците.
     Телевизионни камери. Репортер. О, Господи, само това не! Журналистическо разследване. Сякаш целия свят е срещу мен.
      - От кога се занимавате с доставка на наркотици? - пита с мазен, нагъл глас водещият на една от нашите телевизии. Подава микрофона. Мълча.
      - Защо продавате наркотици на деца? - продължава той. Голямата топка на микрофона отново е пред устата ми.
      - Нищо не мога да кажа - стена аз. Лицето ми е изкривено, опитвам да демонстрирам болка.
      - Защо? Ето, ние ви заснехме лицето, така че опитайте да кажете нещо във ваша защита - не спира той. Отново не говоря. Няма ли край това мъчение?
     И пак въпроси. И пак въпроси. Предпочитам да не отговарям.
     Журналистът се отказва. Свършил си е работата. Камерите се отдалечават. Ченгетата ме водят към патрулката.

      - Мамо, аз съм Мишо. Трябват ми много пари - говоря отчаяно по стационарния телефон на ареста.
      - Мише, ти ли си? Колко пари, мале? Що?
      - Поне пет-шест хиляди. Много съм загазил. Моля ви, спешно е! Само вие можете да ми помогнете.
      - Е как... чекай... - майка е притеснена. - Немаме толкова... Ама у шо си се забъркал?
      - Друг път ще кажа. КОЛКО ИМАТЕ? - извиквам аз.
      - Ами около три "иляди. Ама шо е станало? - пита глухо тя.
      - Кога ще можете да ми ги дадете?
      - Е... чекай... утре следобед татко ти ке оди до градо, па ке изтегли и ке ти ги прати на запис.
      - Не можете ли днес да дойдете?
      - Днес ли? Не знам, нема да може днес. От" не се зънна по-рано?
      - ТРЯБВАТ МИ ВЕДНАГААААА! ВЕДНАГААААА! ЧУВАТЕ ЛИ МЕЕЕЕЕЕ, ТРЯБВАТ МИ ВЕДНАГАААААА!
     Усещам как майка диша тежко. След малко се чува щракване от другата страна на линията.

     В ареста е студено. Грозно. Противно. Има и други грешници като мен. Нямам право да излизам. Нямам право на телефон и телевизия. Къпят ни веднъж в седмицата. От време на време ме викат на разпит. Опитват да ме сломят. Аз не казвам нищо. Страх ме е.
     Викат ме по име. Имам посещение. Скачам нервно. Отвън стои Калчо Пушката. Физиономията му е неприятна. Изразява презрение.
      - К"ви ги сдроби бе, приятелче? Как може да си толкоз глупав? - говори той.
      - Ами ей така, изненадаха ме, Пушка. Направо не очаквах.
      - Е, що не са пазиш? Чак и телевизията те е дебнела! Сега к"о да та пра"йм? Толкоз пъти повтарям, смени си номера, ша та проследят. А ти - не и не.
      - Не знам, Пушка. Не знам.
      - Рибентроф ша ти продаде колата, за да плати гаранцията и да му се отчетеш - студено изрича Пушката. - Ша ти взема документите, големия талон. А ти подпиши ей туй - и ми подава лист, чрез който нелегално ще прехвърля автомобила ми на Ариан Рибентроф. Правя го безропотно.
     Гаранцията ми е платена. Пускат ме под домашен арест. В квартирата ми. Наемът е оправен за един месец. Не трябва да напускам дома. Освен, когато отивам да се подписвам или когато ме водят на разпит. Нямам пари.

              ***       

     Намирам стол и протрит дюшек, изхвърлени от един апартамент. Отнасям ги в безистена. Вече лежа на меко. Понякога викам и другите двама бездомници да се храним заедно. Ядем върху стола. Всеки носи каквото е намерил. Делим по равно. По братски.
     Никой не говори за миналото. Иначе би бил досаден с изтърканите приказки, колко е бил велик, колко е бил отритнат или колко е окаян. Между скитниците има голямо уважение. Не приятелство, а просто уважение. Защото тук всеки разбира другия. Няма лицемерие, няма див стремеж към величие, няма простащина. Може би светът на нищетата донякъде е по-добър от светът на изобилието. Трябва човек да мине и през двата, за да направи сравнението.
    А най-добър е светът на спокойствието. Светът на малкото. Светът на обикновените хора. Светът на безгрижието. Бих дал всичко да съм отново там. Да бързам сутрин за работа. Да се прибирам изморен. Да си купувам хляб и кренвирши от супермаркета. Да ги ям върху старата дървена маса в малката квартира. Да опитвам отново вкусните домашни гозби на майка и татко, когато си ходя на село. Да излизам на по кафе или на по бира със старите приятели.
     Навярно е невъзможно да се върна. Не и в тази позиция. Не и в тази ситуация.
     И този ден ще отлети. Като всеки един до края на безличното съществуване - бавно, унило, обречено. Без шанс и без перспектива. Сред мръсотията и мизерията.

             ***       

     GSM-ът звъни. Скрит номер. Вдигам:
      - Да? - гласът ми е плах, измъчен.
      - Чуй ме внимателно, мишко, няма да повтарям! - оттатък заплашително проехтява гласа на Ариан Рибентроф - Теб са те хванали и ти сам си носиш отговорност. Само да посмееш да изпееш нещо на куките, ще ти пръсна тиквата македонска.

     По-късно в участъка.
      - Виж какво, приятелю, знаем че криеш хората си, може би защото те заплашват. Целта ни е да хванем престъпниците и да ги тикнем, където им е мястото. Помогни на полицията и ще гарантираме за теб. Довери ни се - уверено говори следователят. Гласът му е грижовно-миловиден, сякаш той е изцяло отдаден на стремежа да ме спаси.
     Не зная какво да правя. Не зная какво решение да взема. Двоумя се. Търкам ръцете си.Следователят ме потупва по рамото:
      - Хайде, направи го. От полицията даваме гаранция за твоята сигурност и твоята свобода. Иначе ще идеш в затвора.
     Аз омеквам. Представям си майка, татко, брат ми. Представям си приятелите ми. Как биха реагирали като научат, че съм в панделата. Освен това, нека справедливостта възтържествува. Разказвам за Качо Пушката, за цялостната му дейност, споменавам къде биха могли да го открият. Да изрека имената на Рибентроф или Илчев ми липсва смелост.
     Тази нощ, от съображения за сигурност, оставам в ареста. Не спя при другите арестанти, а в отделна стая, на диван.
     На другия ден ме събуждат с новината, че благодарение на мен, при мащабна полицейска акция са задържали Пушката. Разбили и "лабораторията" му. Предлагат ми да остана поне още ден-два тук, докато отмине еуфорията. Съгласявам се. Може би на това място съм в безопасност.
     След един ден обаче следователят идва при мен. Върти се. Сумти. Не знае какво да каже. Питам "К"во има" и тогава той започва:
      - Защо не каза, че Пушката е човек на Михаил Илчев?
      - Ами не знам.
      - Пуснаха го под гаранция. Той е на свобода.
     Скачам. Заставам пред него. Искам да ми обясни по-подробно.
      - Това е положението. Съжалявам. Както се казва във всяко нещо има по един ПРЕЦАКАН.
      - Прецакан?!! Как така прецакан? И какво да правя сега? Къде да ида? Нали щяхте да ме пазите? Да гарантирате за мен!
      - Съжалявам, не знаехме, че така ще стане.
      - КАКВО ДА ПРАВЯ СЕГААА?! Нямам никакви пари! Нямам дом! Нямам нищо!
      - Пази се и се моли. Само това мога да ти кажа. Съжалявам.
     В този момент аз разбирам цялата истина. Полицията и престъпниците вървят заедно. Прокуратурата е с тях. Държавата е с тях. Мафията е пуснала дълбоки корени. Като на орех. Навсякъде. Във всеки пост. Във всяка институция. А такива като мен, които са били част от престъпната система, са обречени. Защото бягат. Защото се спасяват. Защото се крият. Или защото ги хващат. Хващат ги хора, част от същата тази система.
     От днес започва моето бягство. Моята борба за оцеляване. Всичко е като в екшън-филмите - не смея да се прибера в квартирата, да си взема багажа или малкото пари, които имам. Или които имах. Няма начин и да се приближа. Обаждам се на познати. Искам поне да се подслоня някъде. Но никой не ме приема. Никой не желае да ми помогне.

    Телефонът звъни! Майка. Вдигам.
       - Малее, отвлеко"а ни! Отвлеко"а ни некакви ора! И мене, и татко ти, и Жорко! Не знаеме дека сме! С пистолети са! Казват, че си сгафил некъде! Молиме те, Мише, ела си оправи бакиите, оти ке ни избият! И тебе ке убият! Ако до"деш ке си ни върнат у дома! Ела си...
    Паникьосаният глас на майка заглъхва и е изместен от друг - мъжки, плътен, спокоен, аристократичен, зловещ. Гласът на Ариан Рибентроф:
       - По-добре я послушай и се яви при мен. Искам вечерта да си в квартирата. Няма да ти направя нищо. Обещавам ти. Само бих желал да поговорим. Щото ако не дойдеш, ще се наложи да убия семейството ти.
     Аз не издържам - затварям и хвърлям с всичка сила мобилното устройство на пътя. То се разпада на части. Ритам ги. Тъпча ги. Вече нямам телефон. Вече няма на кого да разчитам. Вече няма при кого да ида. Вече съм в неизвестност. Изчезнал. Изгубен.

              ***       

     Безистенът. Топла, но дъждовна априлска нощ. В просъница чувам равномерното потропване на капчиците. Звукът е приятен. Унася ме.
     МНОГО СИЛЕН ГЪРМЕЖ! Столът отскача. Още един гръм.
"СТРЕЛЯТ ПО МЕН" - мисълта изниква бързо, светкавично, инстинктивно. На слабата светлина съзрявам силуетите на няколко човека. Ставам и наведен тичам по тъмните коридори на безистена.
Отново ГЪРМЕЖ!
Чувам зад мен отчаяните викове на другите скитници. Ушите ми кънтят. Пулсират. Дали съм ранен? Навярно не. Озовавам се в малка градинка между кооперациите. Шмугвам се в друг безистен.
И пак ГРЪМ!
О, Господи, отново ли се започва?
Булевард "Екзарх Йосиф". Оглеждам се. Спокойно е. Хуквам по тясна уличка. Минавам румънската църква и излизам на "Пиротска".
     Вървя в посока ЦУМ. Сам съм. Оглеждам се за рани и за кръв. Няма нищо. Не усещам натиск или болка. Поне засега. Навярно съм имал късмет. Голям късмет.
     Пресичам "Мария Луиза" и пробягвам покрай джамията. В това време спира кола. Черна, баровска. Мерцедес.
СТРЕЛБА! Към мен.
Чувам как куршумът пука в стените на храма. Гилзата издрънчава по асфалта. И този път не ме улучват.
     Бягам... По стълбите към ЦУМ...
ГЪРМЕЖ! ОЩЕ ЕДИН...
Нещо удря прасеца на левия ми крак. Спъвам се, олюлявам се, но не падам. Усещам топла течност по крайника. Кръв?! АЗ СЪМ УЛУЧЕН!!!!
     Куцам... Задъхвам се. Уморен съм. Едва дишам.
     Излизам към Ларгото. Стоя до каменната колона. Подавам леко глава. Озъртам се. Наляво. Надясно. Няма коли. Няма хора. Спокойно е. Поглеждам левия крак - образувала се е голяма черна рана. От нея се стичат поточета гъста тъмна течност.
     Подлезът пред Министерския съвет. Тъмнина. Крача бавно до стените на "Сердика". Все още не усещам болка в крака, а само слабост и изтръпване. Старая се да дишам нормално, да игнорирам всяко странично неразположение.
    Стъпки! Някой слиза! Тръгвам към изхода. Вървя безшумно, на пръсти. Излизам от подлеза. Няма никой. Ходя до Археологическия музей.
     Светлини на кола!... Заставам мирно. Поемам дъх. Автомобилът е тъмен Фолксваген Поло. Отминава.
     От подлеза излизат хора. Двама души. Момче и момиче. Хванати за ръце. Не представляват опасност.
     Вървя до сградата на БНБ. Оглеждам се непрекъснато. Всичко е в застой. Засега. Дали опасността е преминала? Дали някога ще премине? Дали някога ще ме оставят на мира? Само Бог знае.
     Накуцвайки пресичам улица "Княз Александър I" и тръгвам по Батенберг. Движа се диагонално на площада, към театъра "Иван Вазов".
 



Гласувай:
1


Вълнообразно


1. zabavnata - Честността няма общо с правосъдието!
19.04.2012 07:34
Такива като твоя герой са много, а заместители не липсват. Системата работи безотказно и мачка, направо смазва борещите се за честност.
Тъжна история.:(
цитирай
2. dorian01 - Благодаря ти за хубавия коментар!
19.04.2012 10:08
Благодаря ти за хубавия коментар!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: dorian01
Категория: Поезия
Прочетен: 320550
Постинги: 193
Коментари: 68
Гласове: 128
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031