Аутсайдер   (Трилър, +18! Да не се чете от хора със слаба психика!)   ***          Хижата беше малка, но изглеждаше много приятна и уютна. Намираше се навътре в гората, на един невисок хълм, където се откриваше величествен изглед към отсрещната планина. Няколко минути младежите стояха загледани в прелестната околност, след туй запъхтяни от умора тръгнаха към входната врата.          Бяха шестима - четири момчета и две момичета, а целта им беше купон на някое диво място. Резервираха хижата още преди две седмици - в началото на сесията, - а вчера мина последният им изпит. И макар че от тях някои останаха на поправителен за есента, това не им попречи да са тук. Днес бе денят за почивка, днес бе денят за забавление, за веселба, за релакс.          - Чекайте пичове да "зема ключовете и да вид"а кой е - каза Страхил, сетне остави малкия си сак, бръкна в левия джоб на дънките си и извади връзка с ключове.          - Ахиле, опитай ги един по един, трябва някой да стане - предложи му Боряна, красиво и слабо момиче с червена коса.          - Страхи, бай Дичо нали ни каза, че е оня квадратния. Ето го - намеси се Райчо, който за пръв път идваше с тази компания. Учеше в друга специалност и бе взел всички изпити с отлични оценки. Последният му беше преди три дена.          - А, да - Страхил изгледа любопитно ключа, след което го мушна в ключалката и го завъртя. Отвори дървената блиндирана врата и шестимата влязоха в тъмен коридор.            - Викам двете мадами да са в една стая. Любчо, ти ако сакаш вземай Райчо и двамцата да сте си заедно. За мене, разбира се, е кралската стая, па на Милчо, с предварителна заявка, му пазя конюшнята! – обявяваше Страхил и всички, с изключение на човекът със „специалната“ резервация, се засмяха гръмко.          - Що ти не си в конюшната бе, Петкане? - Милчо опита да надвика смеха. Той беше леко пълно момче, носеше очила, бяла тениска и кафяви къси панталони.          - Братоци, предлагам друго. Аз да съм с Боряна, Райчо с Криси, а ти и Милчо да сте отделно, да се гушкате.          - Любо, само една вечер нема да ми стигне с Милчо.         Любомир, Боряна и Кристина се закикотиха силно, Райчо леко се усмихна, само Милчо се нацупи.          - О"кей, момчета, сега сериозно. Двете мацки в първата стая. Аз ще съм с Райчо във втората. Милчо, нали няма проблем да си с Любо?          - Няма.         - О"кей, пичове, давайте да си разопаковаме сакчетата, да вадиме яденето и пиенето и да почваме.            Час по-късно Боряна и Криси се заеха да нарежат салатите, Страхил и Райчо отидоха отвън на барбекюто, а Любо и Милчо трябваше да подготвят масата.          - Милчоооо, идвай бе! Прасчооо, идвай! - гласът на Страхил се възнесе. От сериозността му не бе останал и помен. Милчо излезе начумерен.          - Не ми викай Прасчо. Ти си Прасчо.          - Не се занасяй, а "земи занеси тия кебапчета вътре.          Милчо взе чинията и тръгна нагоре.          - Милчо е номер едно, нали? - извика по него Страхил.          - Номер едно съм, не съм като теб номер последен. Ха,ха,ха!          - Абе Милчо, носиш ли пищака?          - В мене е. С два заредени пълнителя с по осем патрона.          - Пистолет ли имаш бе, човече? - запита Райчо.          - Ами да. ТТ,  боен. Баща ми е военен и уреди нещата.          - Милчо си е връзкар. Изкарва си психото като стой па гледай. Сума ти гарги е изтрепал с него. – Шеговито се намеси Любо.          - Ами изкарвам го, като майка ти...          Криси и Боряна набързо нарязаха в една купа зеле, моркови, краставици и домати, сложиха сол, олио, оцет и чубрица и разбъркаха. Салатата доби съблазнителен вид.          - Мацки, супер сте! - похвали ги Любо, намигайки на Криси. Момичето беше с руса коса, големи гърди и котешки очи. Днес бе облякла много къса пола и това даваше предпоставка за свалки, най-вече от страна на Любо, който отдавна й бе хвърлил мерака.          - Абе Любо, верно ли е че оправяш овце? - на висок тон го попита Боряна, като в гласът й се появи насмешка. За Любо упорито се носеше слух, че преди години е бил овчар в околностите на родния си Вършец.          - Да бе, верно е! Само ми казваш час и място, идвам и те оправям! – беше отговорът му. Този път абсолютно всички, дори и Боряна, се засмяха гръмовно.          - Лелее, как те затапи само. Не е истина. Това беше мно"о яко! - Страхил посочи Боряна с пръст.          - Ама аз наистина ще му кажа час и място, пък да го видим тогава що за герой е.          - Айде, айде! Давай - Любо беше в екстаз. - Само Милчо да не ревнува...          - Тебе ли да ревнувам бе, педер? Ти ще ме ревнуваш мене, не аз тебе.            - Предлагам ви да започваме. Яденето е готово, ракията, виното и бирата са в наличност. Само нас чакат - предложи Райчо.          - А, баш! Дай да седаме – съгласи се Любо и седна на един от столовете. Другите също заеха местата си.          - Ха наздраве! - започна Страхил.          - За сесията! - добави Райчо.          - За доцент Първанов! - обади се и Криси.          Чукнаха се и отпиха от питиетата. Сетне налазиха мезетата.          Алкохолът лека полека започна да повдига настроението на всички и те започнаха да се подсещат за весели случки по време на семестрите.         - Помните ли когато Костов разбърка лекциите на доцент Малев? Тоя отиде по време на почивката и ги измеша, после Малата половин час не можа да си ги оправи - говореше Страхил         - Взе да говори за някакви си ентропии и енталпии, чак след време се усети и почна да дири правилните лекции - изкиска се Милчо.          - А когато Енчо написа на дъската на Киров "Не пиши". Оня гледа близо половин час без да напише нищо.        - Ей, Райчо, верно ли е, че тия вашите турили сирище у кафето на заместник-декана?         - Да бе, нали ни преподаваше химия. Тоя изхвърча през вратата като снаряд.          - Малее, ама и вие сте ненормални!          Разговорите бяха все по-веселяшки. След час бирата свърши и извадиха друго шише ракия, а приказките им станаха още по-шумни...            По някое време Райчо седна срещу Милчо и го загледа продължително. Когато пийналият Милчо отвърна на погледа му, Райчо го попита тихо:          - Защо позволяваш да бъдеш мачкан?          Милчо доближи глава до тази на Райчо и го погледна удивено.       - Защо позволяваш да бъдеш мачкан?  - повтори той - Прави ли ти удоволствие всички да се гаврят с теб?          - К... кой се гаври? - запита Милчо, изненадан от въпроса.          - Как кой? Всички тук, всички в университета, предполагам всички твои познати...          Милчо сякаш замръзна, взирайки се в една полупразна бутилка с ракия и усещайки с периферията си унищожителния поглед на Райчо. Музиката кънтеше около тях,  заглушавана донякъде от виковете на пийналите студенти.          - Не знам. Не... не искам.          - Тогава защо се оставяш? Не чувстваш ли, че те те имат за нищожество?         - Ами... ами... какво да направя? Такива са си. Какво да ги правя? - Милчо опита да се усмихне, но не се получи.          - Кои са такива? Всички ли? Целият свят? Ти не чувстваш ли, че в теб е проблемът?         В този момент Любо, който явно бе доловил някоя дума от тихия разговор, потупа Милчо по рамото и се обърна към Райчо с пиянска провлачена реч:          - Абе Милчо е номер едно.          Райчо и Милчо не му обърнаха внимание.          - Не чувстваш ли, че в теб е проблемът? - повтори Райчо.          - Какъв ми е проблемът тогава? - плахо попита Милчо.         Първо: Виж се! Не се ли поглеждаш? Ти си грозен, дебел, със старомодна прическа и вечно мазна коса, с овехтяло и мръсно облекло, с глупаво държание. Кой би се отнасял с такъв като човешко същество? СПОРЕД МЕН НИКОЙ!          Последните думи бяха изречени по-силно. Останалите замлъкнаха за миг и се обърнаха към двамата.          - Второ: Някой от тази компания някога да е търсил мнението ти? Някой да е говорил с теб по сериозни теми?          - Ами... не знам.         - "Ами... не знам". "Ами.. какво да направя?". Ето, и ти не си сигурен в твоя живот. Смятам, че никога не си имал истински приятели. Никога не си имал гадже. Нали така?         - С Валя от моя курс се сваляме. А и с Боряна се имаме - каза на свой ред Милчо.         - Ха, ха! Човече, говориш ми глупости! Някоя от тях искала ли е да излезе с теб, за да се поразходите или да отидете на кино, на кафе, на парк?          - Боряна цяла вечер ме гледа и ми прави комплименти! - Милчо опита да изглежда ядосан, но в гласът му силно се усещаше неговата несигурност.          - Приятелче, така както виждам нещата, Боряна ще се сгуши с Любо и тая вечер ще спи с него. С теб само се бъзика, за да е весело. Криси никога не би обърнала внимание на баласур като теб. Не чувстваш ли, че си един нещастен човек, който никое момиче не би търпяло до себе си? Човек, който никой не ебава за нищо! Човек с малко "ч"! Знаеш ли какво се говори за теб? Да ти кажа ли? Че си пълен нескопосник! Че си тотален задръстеняк! Ти все още си щастлив, защото не осъзнаваш напълно колко си нещастен.          Милчо наведе глава и не отвърна нищо. Райчо го изчака няколко минути, гледайки го с убийствения си взор, след което продължи.          - Трето: Ти си на двадесет и четири - възраст, в която човек трудно би се променил. Сигурен съм, че и в средното, и в основното училище в твоето село, са се гаврили с теб по същия начин. И навярно така ще бъде до края на скапания ти живот!          Милчо стисна устни, а ръцете му затрепереха.          - Като те гледам, никога няма да намериш работа по твоята специалност, защото си създаден да се подчиняваш, а мекушавостта ти ще подтиква към гаври твоите работодатели. Ти няма да създадеш семейство, тъй като си просто един смотаняк, който никоя жена не би взела за съпруг. Ти няма да постигнеш нещо значимо, защото в никакъв случай не би дръзнал да рискуваш. Пич, вече е късно да се промениш. Ще си останеш просто един аутсайдер.          - Е ТОГАВА КАКВО ДА НАПРАВЯ? - извика Милчо, разпервайки рамене. Останалите вече гледаха с любопитни пиянски очи към тях.          - АМИ УБИЙ СЕ! - в същия тон отвърна Райчо - Изчезни от тоя свят! Ходи някъде на Северния полюс, изкопай дупка в леда и се скрий в нея! За да се отърве света от теб. За да отървеш света от себе си. Да, мой човек, такъв е животът. В него няма място за некадърници. Тук трябва да оцелеят мъжкарите, стабилните хора. Защото, както се случва в нашата мила природа, по-силните унищожават по-слабите. И така трябва да бъде.          След тази реч последва мълчание за около минута, след което Страхил се обърна към Милчо с чаша в ръка:          - Ха наздраве, Милчо.          Клетникът не пожела да отвърне на тоста, а наведе още повече глава и като че ли беше готов да заплаче. Срещу него Райчо, от когото останалите вече изпитваха респект, се бе отпуснал и гледаше уморено тавана, сякаш освободен от голяма тежест. Нито Страхил, нито Любо, нито Криси, нито Боряна бяха в състояние да кажат нещо на двамата, затова просто решиха да наблюдават безучастно странния диалог. Райчо продължи:          - Всеки човек трябва да направи нещо в живота си, та дори и за един миг. Ти си мухльо, но ето, можеш да се гръмнеш показно. Имаш пистолет, просто го насочи към тиквата си и стреляй! Бум... и „айде чао“! Със сигурност вестниците ще поместят по някоя статийка и ти за кратко ще станеш „герой”. Все пак, по-добре известен мъртвец, отколкото жив неудачник. Нали? Помисли си, мой човек...         - Аре да лягаме! – Страхил прекъсна Райчо, видимо раздразнен от думите му. Любо сложи ръка върху рамото на Милчо и рече с пиянски, но привидно свеж глас:          - ‘Ич да ти не пука! Боли те она’а работа...      - Утре ще довършим – намеси се Криси, чиито зачервени очи хищно отразяваха светлината на полилея.        Мъжете бавно излязоха от помещението и тръгнаха към стаите си, а Криси и Боряна останаха да почистят масата. До края на вечерта Милчо и Райчо не казаха нищо на никого.   ***          Страхил се събуди с леко главоболие. На другото легло Райчо спеше дълбоко, затова той излезе на пръсти от стаята и слезе да си направи кафе. Зареди кафе-машината, пусна двойно кафе, седна на масата и отпи една глътка. В стаята още миришеше на алкохолни изпарения, затова опита да открехне прозореца. Не успя.          Имаше нужда да подиша чист въздух. Отиде в коридора и понечи да отвори външната врата. Беше заключена.        Ключовете?! Бяха в неговата стая! Изкачи стълбите, влезе в нея и затърси. Къде ги остави снощи? На вратата?! Точно така, бяха на вратата. А сега ги нямаше там.          По едно време Райчо помръдна в леглото си и отвори очи.          - Да си виждал ключовете за отвън? - попита Страхил.          Райчо потърка очи и отговори:          - Ключовете ли? Чакай. Май не. Не съм ги виждал.          - Странно, няма ги никъде. Майната му, трябва да ги намерим.          В съседната стая някой излезе и тръгна по коридора. Страхил погледна през отворената врата. Беше Любо.          - Любак, да си виждал ключовете за отвън?          - За отвън ли? Не съм.          - Милчо спи ли?          - Не. Немаше го у леглото.          - И долу го няма.          - Може той да ги е "зел и да е запрашил некъде.          - Може. Но защо му е да заключва вратата?          - Абе... Милчо е... - Любо иронично вдигна рамене.         Страхил и Любо слязоха долу. След малко дойдоха Боряна, Криси, подир тях и  Райчо.          - Пичове, Милчо е изфирясал някъде и ни е заключил - съобщи Страхил.          - Глупак - каза Криси.          - Абе то"а никога нема да се опра"й - добави Любо.          - Възможно е да е отишъл в мазето - предположи Райчо.          - Е к"во ще прави там с ключовете...         Страхил не довърши изречението, защото на вратата на кухнята се почука силно.          - Милчо, ти ли си? - викна Боряна.          Вратата се отвори и влезе... Милчо, с насочен към тях пистолет!          - А! - Криси извика учудено. Страхил тръгна леко към него, а Любо, Райчо и Боряна останаха по местата си.          - Какво е това бе, Мильо? - попита весело Страхил.          - Назад! Назад или ще стрелям! - изкрещя той.          - Ей, Милчо, к"во е това, бре? Пищака ли? Я дай да го видя! - усмихна се Любо и го изгледа нахално, правейки крачка напред. Милчо насочи пистолета към него и се провикна:          - Казах назад! Иначе ще стрелям! Назад! Назад!          - О"кей, пич. Отивам си. - рече Любо и се върна на предишното си място.        - Човек, остави пистолета! - зад тях дойде тихият, но някак заповеднически глас на Райчо. Милчо погледна към него, а по лицето му се долови смущение.       - Приятелю, просто остави пистолета и не прави глупости! - Райчо говореше бавно и уверено.         - Махай се! - извика „човекът с малко ч“ и обърна оръжието към него. Ръцете му трепереха.          - Милчо, остави пистолета и седни да пием по кафе!          - Аз трябва да го направя. Това е моят шанс да направя нещо в живота. Иначе ще си остана незабележим и ще умра като глупак - похитителят изрече думите забързано, но тихо, почти на себе си.          - Искаш да си забележим, така ли? Но ти не можеш да убиеш никой! - изрече Страхил, намиращ се от дясната му страна, който явно бе чул неговите словоизлиянията.          Бавно, с едва доловимо треперене, Милчо насочи пистолета към главата му и натисна спусъка! Проехтя силен пукот и Страхил се свлече на пода. На челото му зееше дупка, от която бликна струя алена кръв!            Криси и Боряна наддадоха едновременни писъци! Любо инстинктивно се отдръпна, преплете крака и падна по гръб. Райчо направи две крачки назад, разпери ръце и се допря до бялата стена.          Кръвта на Страхил изтичаше от главата му!          Любо се обърна, застана на колене и занарежда:       - К"во направи бе, Милчо! К"во направи бе! Бързо, бързо, трябва да извикаме Бърза помощ! Бързо! - след това запълзя към падналия си състудент.        - Спокойно, само спокойно – каза му Райчо, опитвайки да потуши паниката.          - Назад, назад! Ще гръмна още някой! - над всички изригна Милчо. Любо сякаш не чу думите му, а продължи да пълзи по пода, за да се добере до Страхил.         - Бързо бе! К"во гледате! Викайте помощ! Бързо! - говореше забързано той, но след малко горещото метално дуло на пистолета докосна челото му. Той спря на място. На няколко стъпки от тях Боряна и Криси се бяха прегърнали силно и наблюдаваха ставащото с напрегнати лица.          - Не ме прави на малоумен, защото ще последваш Страхо в отвъдното.          Любо, без да се изправя, отстъпи назад и погледна вдървено похитителя.      - Нали не искате да ви гръмна всички? Щом е така, просто ми се подчинявайте! Това е.          Любо се изправи, залитна и се подпря на масата.          - Боряна! - извика Милчо          Момичето се обърна към него.          - Разкопчай дънките на Любо и му лапни оная работа!          - Н... не, моля те... - тихо изскимтя девойката.          - Хайде де, нали се сваляхте цяла вечер. А снощи аз усетих как Любо излезе от стаята си и влезе в твоята. Така че нищо не ти пречи.          - Ти си идиот - прошепна Боряна.          - Моля? - Милчо отиде до нея и опря топлия пистолет в главата й - Ще се престоря че не съм те чул. Казах разкопчай дънките на Любо и му лапни оная работа!        В това време Райчо тихомълком тръгна към него, но Милчо усети устрема, обърна се към него и стреля!          Куршумът звучно се заби в стената зад главата му.          - Както ви казах, аз не се шегувам. Боряна, лапни оная работа на Любо, а ти Райчо, щом си толкова смел, свали си панталоните, тениската и слиповете, и седни на земята! Искам и ти да почувстваш унижение.          Боряна разкопча дънките на Любо и плахо лапна пениса му. По лицето й се появи нюанс на отвращение. В същото време Райчо свали късите си панталони и тениската и седна на пода.          - И гащите! Остани чисто гол!          Райчо покорно изпълни и тази заповед - събу слиповете си и ги хвърли демонстративно по Милчо. Те преминаха покрай раменете му и паднаха на пода. Изражението на Райчо беше привидно спокойно, дори нагло. Милчо продължаваше да държи насочен пистолета към него, правейки се че не забелязва неговата провокация.         - Какво искаш от нас? - едва сега се чу гласът на Криси.        Въоръженият младеж я погледна с намръщени очи и даде следния отговор:          - С вас сега искам просто да се забавлявам. А истинската ми цел е да сторя нещо значимо в моя живот. Както вчера колегата Райчо спомена, аз нямам големи шансове в него. И е прав. Единственият начин да се прославя по някакъв начин е, да направя това шоу. Сега разбра ли го, кучко?       След тези слова Милчо погледна към седящия Райчо, който продължаваше да изглежда спокоен.        - Ако днес ви убия - продължи похитителят, - ще се изсипят полицаи, които ще ме отведат в ареста, а журналистите ще ми задават различни въпроси, на които ще отговарям саркастично. Например, на "Защо го направихте?", ще кажа: "Защото така ми харесва!". Или пък ако ме питат: "Съжалявате ли?", аз ще отвърна: "Не ми дреме!", а когато ми зададат въпроса: "Какво ще кажете на близките на загиналите?", ще се изцепя: "Майната ви!". И представете си колко дълго ще бъда хит по вестниците и телевизионните предавания... ще ме въртят по Ю-Тюб и В-Бокса. Даже, ако имам късмет, може и да изкарам някой лев от цялата работа. Ще напиша книга, ще направя турне из затворите... па знаете ли какво, може и въобще да не стигна до затвор. Ще ме обявят за невменяем и ще си праскам лудите кучки в Раднево, докато ми омекне оная работа.          Милчо пое дълбоко въздух, издиша и продължи:        - В случай, че ви се размине, то тогава всички ще станат свидетели на потресаващи неща. Ще накарам полицаите да се целуват уста в уста, или пък някой репортер да прави секс с журналистка, само и само да не ви убия. Не се безпокойте, полицията и медиите вече са уведомени и, предполагам, скоро ще се изсипят.          Милчо се усмихна доволно. В очите му се бе появил налудничав блясък.          - Криси! - обърна се към нея - Свали си бодито и почвай да си мачкаш ц...те!          Криси с треперещи ръце свали дрехата си. Беше без сутиен. Хвана за гърдите и, плачейки, започна да ги масажира леко.          В това време Страхил помръдна на пода. Милчо светкавично обърна пистолета към кръвясалото му тяло, но след секунда отново го насочи към останалите.      - Предсмъртни конвулсии. Споко, няма да се изправи. А ти, кучко, продължавай да се бараш по ц...те. Ти, Боряна, излижи му го... Само така! Браво, прекрасни сте!          Милчо със свободната си ръка бръкна в джоба и извади GSM. Махна капачето на камерата, щракна няколко пъти, прибра апарата и се обърна с усмивка към тях.          - Сега мога да ви изнудвам както си поискам, нали? Много яко станаха нещата.        Изведнъж Райчо се размърда - стана и протегна ръка, с насочен показалец към Милчо.          - Заповядвам ти да оставиш пистолета!          - Сядай! - Милчо се обърна към него.          - Няма да седна! Остави пистолета! Нека всичко приключи сега! Докажи, че моите думи от снощи не са верни.          - Ще ги докажа, само ако продължа. Откажа ли се, ще си остана слабак и аутсайдер. Ти ме лъжеш! Няма да стане твоето!          - О"кей, както кажеш.          - Няма да стане твоето! НЯМА!        Боряна вдигна глава от скута на Любо. Момчето беше еякулирало в устата й и тя изплю семенната течност на пода, мислейки си що за човек би „свършил” в подобна ситуация. Предната вечер се бе чукала с него, но ако оцелееше, определено нямаше да го погледне повече. Отдалечи се погнусена и това не остана незабелязано от Милчо - той насочи дулото към девойката и...          Звукът накара всички да подскочат!          От бузата на падналата Боряна потече кръв. В дупката, направена от куршума, имаше парчета счупени зъби.          Любо, който тъкмо бе закопчал панталона си, падна върху нея, разтресе я и изкрещя:          - Бубиииии! Бубииии!          След това се обърна към Милчо с думите:          - К"во направи бе, глупаааак! К"во направи бе, майка ти мръсна! Помогнете да я изправим бе! Помогни ми бе, олигофрен! Помогни ми беее! Бубиии! Бубииии!...          Любо стана рязко и тръгна с бойна крачка към врага, говорейки:          - Нещастнико, е сега ще ти еб....          Ала думите му бяха прекъснати от два изстрела! Първият го улучи в рамото, а вторият - в челото. Главата му клюмна рязко и повлече след себе си тялото. Кръвта потече по паркета.            - Глупаци мръсни! Вижте какво направихте! Убих трима души заради вас! Как не можахте да разберете, че трябва да си седите на задниците? Не виждате ли, че вече не ми пука от нищо и мога да убия всеки от вас? Не осъзнавате ли, че е най-добре да ме слушате, защото като нищо ще пръсна и вашите мозъци?... - бълваше думите Милчо, а погледът му беше страховит. Криси плачеше силно, прикрила гърдите си и клекнала до стената. Райчо отново бе седнал на пода, но сега голото му тяло потрепваше леко, а привидното му равновесие сериозно бе започнало да се разклаща.          Милчо рязко промени изражението си - яростта му се стопи за части от секундата и се замени със светла, дори благородна усмивка.        - Останахте двама. Момиче и момче. Какъв по-хубав момент да се потопим в страната на блаженството? Ето, Райчо е гол, а Криси е полугола. Райчо, обърни се и се надупи към нея... А така. Сега ти, Криси, бръкни с показалеца и средния пръст в задника му... Браво.          Милчо извади телефона и отново започна да снима.          - Изваждай и го вкарвай. Браво, моето момиче! Супер си! Ако знаете какъв видеоклип правя, ще паднете. А ако клипът оцелее, ще краси телефоните на много хора. Аз може да съм в затвора, но мога да преценя какво ще стане. Ето, върнах ли ти го тъпкано, Райчо, малоумнико? - погледът на похитителя пак стана лудешки - Ти ли ще ме обиждаш и унижаваш, бе? Пред моите колеги! Ти ли бе, нищожество гнусно, ще ми казваш да се убия или да се крия в Северния полюс? Просто не улучи човека, "мен"! Тия приказки можеше да ги говориш на някой хлапак или на майка ти, които ще ти повярват. Ето, че аз имам други шансове. Виждаш ли? Сега Криси ти бърка в г...а с пръсти, за да разбереш какъв си. Гол и унизен! Като к...а! Щото ти си долна мъжка к...а! Давай моето момиче, бъркай още, и още...          - Има ли някой тук? Има ли някой тук? Ако има хора, моля, покажете се! - Отвън се извиси глас от мегафон.        - Охооо, вече дойдоха! Започва да става интересно! - каза Милчо и подаде глава през прозореца. - Ето ме! Аз съм похитителят! Има три трупа и двама живи!         Последва кратко мълчание, в което Милчо чакаше с веселяшко изражение съдбата си. Криси бе престанала да вкарва и изкарва пръстите си и двамата с Райчо стояха почти неподвижно, но похитителят сякаш не забелязваше това.          - С Милчо Михайлов ли разговарям? - отново дойде гласът.          - Точно така. А аз с кого имам честта да си бъбря?      - Моето име е Красен Стоилов и съм психолог, назначен на щат в полицията.     - О, приятно ми е да се запознаем - преправено отговори Милчо. - Определено ченгетата ще имат нужда от услугите ти, когато приключа това забавление!          - Милчо, това което каза за трите трупа, сериозно ли е?          - Като инфаркт, господин „психо”!          - А би ли аргументирал това твое твърдение? Може ли по някакъв начин да видим телата?          - Разбира се, наберете на таблета си „труповетенамилчо-точка-беге - все така с усмивка отвръщаше студентът. - Как искате да ви ги покажа? Мога да ви пратя и мостра. Какво ви трябва? Око? Крак? Глава?!          - Ако отвориш вратата, ти давам гаранция, че няма да стреляме.          - Нищожество, стани! - Милчо се обърна към голия си колега. –Сега бавно ще отключа външната врата, а ти хвани Срахил за ръцете и го пренеси отпред. Бързо! Аз ще ходя след теб.          Райчо безропотно отиде до мъртвия, хвана го за двете ръце и с мъка го повлече към коридора. Отвори отключената врата и го измъкна навън. Отпред имаше двадесетина души - полицаи, журналисти, лекари... и кой знае още какви. Някой извика:          - Чакай, чакай, Милчо! Не затваряй вратата! - но Райчо я затръшна силно.          - Видяхте ли, че съм прав?          - Милчо! - обади се психологът, но сега в гласа му осезаемо се долавяха нотки на страх. - Нали можем да поговорим спокойно? Само това искам. Съгласен ли си?          - Аз съм спокоен, господин психолог. Давайте.          Милчо намигна на Криси, която продължаваше да плаче тихо.         - Ти си интелигентно момче, студент, млад мъж с множество перспективи. Вярвам, не желаеш да прекараш остатъка от живота си в затвора.          - Господин психолог, така или иначе ако оцелея, ще гния зад решетките докато ме изядат плъховете. Все пак убих трима души.          - Милчо, можеш да ме наричаш просто Красен. Ако се предадеш, ние ще издействаме много по-кратка присъда. Можем да разберем, че си в нестабилно състояние и това обстоятелство би имало тежест в съда.          - Ха, ха, ха! И като изляза, какво? Кой ще ме вземе на работа? Коя жена ще ме иска за съпруг? Всички ше ме мразят, защото съм нещастник, затворник и убиец. Аз съм погубен, господин психолог, така че защо да не се позабавлявам в последните ми мигове свобода. Сега е момента да направя нещо велико и никой, АБСОЛЮТНО НИКОЙ, не може да ме спре! - Милчо викаше с възторг, а очите му се бяха опулили стръвнишки.          - Не си прав. Всеки един човек, дори и грешник, има шанс под небосвода. Когато някой иска нещо с цялото си сърце, то се случва. Не задълбавай нещата, моето момче. Ти направи нещо много лошо и вече се прочу. Гарантирам ти го. Но разкаял се грешник е много по-малко мразен от неразкаял се. След време ще се убедиш, че съм прав.          Милчо, който гледаше към прозореца и слушаше думите на психолога, сякаш не забеляза как Райчо тихомълком се бе промъкнал отзад и с много леки крачки доближаваше до него. Ала тъкмо когато трябваше да се хвърли и да отскубне пистолета от ръката му, похитителят внезапно се обърна и се отдръпна. Все пак Райчо хвана оръжието и го задърпа със сила.          Пистолетът гръмна и куршумът проби пода! Райчо пусна рязко оръжието, направи крачка встрани и вдигна ръце. Не бе ранен.      - Назад, назад! - изкрещя Милчо, стискайки топлата ръкохватка на пистолета. Голият Райчо се допря до стената.          - Какво става? Какво става? Милчо, отговори! - отдалеч се чуваше гласът на психолога.          - Нищо особено. Един от заложниците опита да ми вземе оръжието.          - Ранен ли е?         - За ваша радост не успях да го улуча. Мръсникът е здрав! - задъхано обяви оръженосецът.          Криси се бе свила до стената и хъркаше. Беше останала без глас. Милчо се обърна към нея, изсмя й се и насочи оръжието срещу главата й.          - Не, моля... - изречението й остана недовършено, защото бе прекъснато от оглушителния гърмеж на пистолета. Тя се просна на стената, по челото й се появи черна, хлътнала дупка, от която заизлиза гъста кървава струя.          - Сега вече има убит! - извика силно Милчо.        - Останахме само ние, мистър самочувствие. Хижата е оградена, но местните полицаи ги е страх да влязат, защото знаят на какво съм способен. Убеден съм, че скоро ще пристигнат и спец-частите, ако вече не са тук, но дотогава се надявам всичко да е приключило - говореше убиецът, докато нервно крачеше из окървавената стая. Райчо седеше върху дрехите си и бе навел глава.          - Милчо Михайлов, чувате ли ме? Как са заложниците? - дойде далечният глас на психолога, който бе решил да премине на "вие".          - Има още един!          - Милчо, тук има линейка на "Бърза помощ". В случай, че простреляните са ранени, ще разрешите ли да бъдат откарани в болница?          - Господин Стаменов... или Стоилов...?          - Стоилов.        - Господин Стоилов, тук няма живи хора, освен аз и един несретник. Всички са простреляни в главите. Не разрешавам да се влиза!          - Както кажете, Милчо.         - Е, Райчо, какво ще кажеш? Само аз и ти! Има още един патрон в пистолета. Сега, в този момент, ще ти стиска ли да ми говориш така, както ми говореше вчера? - похитителят насочи пистолета към голия мъж, който седеше неподвижен.          - Отговаряй бе, идиот!          - Да - тихо каза Райчо.          - Моля?          - Казах "да".          - Давай пич! Говори!         - Ти... ти... си, ти просто си роден под нещастна звезда. Ти нямаш бъдеще в тоя свят. И най-вероятно за всичко са виновни родителите ти. Трябвало е да гръмнеш тях, а не нас!          - Не намесвай майка ми и баща ми, копеле мръсно!          - Защо да не ги намесвам? Ти си такъв, щото родителите ти са такива! Те са или болезнено религиозни, или чалнати затвореняци, или фанатични привърженици на комунизма!          Милчо опря пистолета до главата на Райчо, след това каза:          - Те боготворят комунизма.         - Именно затова си толкова смахнат. Защото докато си живял с тях, никога не си се възпротивил на техните строги правила. Никога не си излизал свободно с приятели на кръчма, никога не си се напивал с тях, никога не си палил цигара, никога не си пуфкал трева, тъй като мама и тати не разрешават.          Милчо дръпна оръжието от главата на Райчо и го подкани да продължи.          - Никога не си ходил с компания да сваляте мацки, или просто си гледал встрани как другите го правят, никога не си говорил мръсни думи, понеже според "свещените" правила, тия неща са срамни. Ти си водел затворен и в същото време задръстен живот. Ето, дори не знаеш как да се забавляваш с оръжие в ръка: „Криси, бръкни с показалеца и средния пръст в задника на Райчо“, „Боряна, разкопчай дънките на Любо и му лапни оная работа“. Искаш да унижаваш?! Вероятно често си бил унижаван. Ха,ха! Такава ли е твоята фантазия? Не се ли е изродило и възприятието ти към удоволствията?          - Може да е така. И к"во е трябвало да направя?          - Да им се противопоставиш! Не е трябвало да си "доброто и послушно момче", което те са искали. Трябвало е просто да бъдеш... готин. Да, пич, точната дума е "готин" - тая дума, която никога не е присъствала в репертоара на твоите архаични „създатели“. Тая дума, на която хората в най-хубавата възраст се кефят. Ти си минал покрай нея като експресен влак през малка спирка. Точно това разминаване е главната причина за твоето нещастие. И едва наскоро си взел да осъзнаваш, че всичките тези години са протекли напразно - учиш, получаваш хубави оценки, приемат те студент, отново учиш. Това е добре, обаче самата връзка между стремежите на родителите ти и реалността на твоя живот се е скъсала. Сега опитваш донякъде да възстановиш загубеното, движейки се в неприсъща за теб компания от нахакани и свободомислещи състуденти, които те карат да идваш с тях, най-вече за да ти се подиграват и да се веселят за твоя сметка. Сменил си изгладените ризи с непрани тениски, косата ти не е прилепнала за челото и сресана настрани, но е мазна и рошава. Ти малко по малко осъзнаваш колко си смотан и разкриващата се истина те прави още по-нещастен.          Милчо се отдалечи с няколко крачки. Все още пистолетът бе насочен към колегата му, но сега го държеше несигурно.          - Питаш ме к’во е ТРЯБВАЛО да направиш? Трябвало е да разкъсаш оковите на комунистическото ти семейство и да се присъединиш към нормалната действителност. Трябвало е просто да ги анулираш от живота си и да кажеш "майната им" - на задръжките, на предразсъдъците, на праволинейното съществуване, на ученето, на гадните роднини и съседите, които подкрепят такъв начин на възпитание, на гадната околност, която те е заобикаляла и тъпчела. И рязко да се хвърлиш към течението! За да станеш като другите. За да станеш готин.          Ръката, с която Милчо държеше пистолета трептеше силно, а самият той въздишаше тежко.         - Сега, "вдъхновен" от думите ми, искаш да се прочуеш, като убиеш няколко твои колеги, с които празнувате края на сесията. Мечтаеш е да бъдеш лош. Да бъдеш друг. Да бъдеш герой... или по-скоро антигерой. Да бъдеш абсолютната противоположност на онова, което родителите са ти поставили за цел. Защото отлично знаеш, че никога няма да бъдеш този, който самият ти желаеш.          Похитителят стискаше зъби, хванал здраво оръжието с треперещите си ръце. Очите му изразяваха всепоглъщаща ярост.       - Скоро време ще опитат да нахлуят, убеден съм. Мисля, че ще възпроизведеш изстрела преди да го сторят. Няма да те моля или да те спирам, защото и аз съм „гаден човек”, който склонява мухльовците към лоши неща. Само ще ти кажа следното: Дори да ме убиеш знай, че в очите на всички ще си останеш един аутсайдер.          Милчо с бързи крачки отиде до Райчо, опря оръжието към слепоочието му и стреля! Главата на умиращия се килна силно в пода.  
***          Убиецът отключи външната врата, плахо я отвори и излезе с вдигнати ръце. Отвън мигаха лампите на линейка и две полицейски коли, а няколко служители, облечени в черни дрехи и черни маски, бяха приклекнали и бяха насочили автоматични оръжия към него. Психологът стоеше отзад и го наблюдаваше със слисано изражение. Встрани от тях имаше десетина души - журналисти.          - Излизам да се предам! Пистолетът е вътре, не съм въоръжен! - извика той.          С насочени автомати двама от служителите се доближиха до него и го хванаха за двете ръце. В това време примигнаха светкавиците от фотоапаратите на журналистите. Милчо се обърна към тях и им се усмихна геройски.