Ноевият ковчег

ужаси, фантастика

***

   Съзнавам, че много хора, които се намират в състояние, близко до моето, предпочитат възможно най-скоро да покажат на света преживяванията, довели ги до тук. Защото аз, Стивън Мичел, бивш научен сътрудник от Академията във Вашингтон, щата Колумбия, настоящ пациент на Психиатричната клиника в град Олбъни, щата Ню Йорк, зная неща за нашия свят, които биха били от полза и същевременно във вреда на човечеството. И въпреки риска писмото ми никога да не напусне територията на клиниката, аз възнамерявам да назова адреса на Майкъл Ол" Брайт Младши, главен експерт по уфология в Университета във Вашингтон, виден бунтар и добър мой приятел. Последното ми местожителство е: град Ню Йорк, район Бруклин, Гаретстрийт, номер осем; а заедно с писмото ще пратя и ключа от главния портал на къщата. Компютърът е марка "Епъл", намира се на шкафчето под масата, а всичките пароли, включително и тези от снимките и видеолкиповете в папка UFO, са "Erevan".

   Желая това мое писмо да достигне по някакъв начин до широката общественост (а добре зная, че Майкъл ще направи всичко по силите си това да се случи), защото чрез него ще предоставя всички факти и доказателства за съществуването на друг вид живот, с които се снабдих през време на мисията ни в Армения. Зная, че в днешно време чрез Фотошоп може да се фалшифицира почти всичко, но според мен снимките и видеоклиповете в моя компютър изглеждат достатъчно реални, за да няма съмнение относно естеството им. Ще оформя писанието като разказ, а диалозите които помня - в пряка реч, - за да е по-усвоимо и достоверно .

       Тук е моментът да предам искрените си съболезнования на близките на Марк Ийлмор и Роджър Харис, които загинаха като герои в тази опасна мисия. Тук е моментът и да помоля, ако някой знае нещо за Мария Арапетян - другата оцеляла, - непременно да ме навести тук и да ми го съобщи. Сега имам всичкото време на света да мисля и често се питам, има ли смисъл да рискуваш живота си в името на каузите да откриеш друг разум или да разгадаеш дълбока легенда, след като има толкова властни институции, всячески прикриващи съществуването им? Нима сме "слепи борци", поемащи офанзива, която така или иначе няма да бъда разбрана?

     И все пак аз заснех обекти и същества, които не са от нашата планета. Не съм сигурен, дали онова на крепостта в Навурската планина е самият Ноев ковчег, но съм убеден, че моят ум е напълно бистър и аз не съм го загубил в ядрото на мисията - както се опитват да ми втълпят в тази клиника, - защото все още ясно различавам реалността от многобройните приумици на съзнанието.

***

      През пролетта на две хиляди и дванадесета година получих съобщение по Скайп от моя дългогодишен приятел Роджър Харис, че ако желая, мога да се включа в мисия, с която ще се върви по следите на безследно изчезналите изследователи Адам Хоулс и Моника Гарисън в планината около град Навур, Армения, северно от езерото Севан. Станалото се разчу преди няколко месеца и според писанията във вестниците и информацията по телевизионните канали, било организирано претърсване на целия район, в което се включили както арменски, така и американски разследващи органи. Внезапно случаят престана да се тиражира в пресата, като така и не бе дадена абсолютно никаква информация под претекст, че разследването е тайно; след това случаят сякаш бе забравен от обществеността. Подозренията, че двамата изследователи са се сблъскали с нещо невероятно, будят последните СМС-и на Адам, пратени лично до Роджър Харис, гласящи следното:

        " Родж, пиша ти съобщение, защото обхвата е слаб. Горе на крепостта има нещо огромно и то нито е природна забележителност, нито е дело на човек! Ако успеем да отидем до него, убеден съм, ще направим сензационно откритие, което ще промени всичките ни представи за света. "

       "С Моника се катерим към онова, но имам чувството, че то е все още недостъпно. Усещаме неясен смут, който става все по-завладяващ. Крепостта е близо. Ще ти пиша, когато сме горе!"

        Роджър не получил повече съобщения от Адам, а след това колкото и пъти опитал да му позвъни, все нямало връзка.

         От онзи ден Адам и Моника изчезнали безследно.

        - Какво е станало с разследването? - попитах аз, когато два дена по-късно, с Роджът се видяхме в един известен ню-йоркски ресторант.

        - Съвместната американо-арменска експедиция, състояща се от агенти на ФБР и на арменското контраразузнаване, не открила нищо необичайно в планината над град Навур, но нямало и следа от Адам и Моника. Когато решили да проследят по GPS телефоните на двамата се оказало, че последното им местонахождение било някъде в планината, след това те изгубили връзка със сателитите. Накрая проверили обстойно мястото, където за последен път били засечени апаратите, ала отново ударили на камък - нямало следа нито от тях, нито от изследователите.

         - Ясно. А онова нещо на крепостта?

       - Ами, знаете ли? Според докладите на ФБР, четирима от агентите се качили горе, само че там нямало нищо необичайно. Видели просто гола крепост във вид на руини. Местността около върха също не будела тревога - безкрайни гористи склонове от четирите му страни.

        - В такъв случай защо решили да скрият информацията от медиите?

    - И аз се питам същото, Стивън. Смятам, че от ФБР и от арменското контраразузнаване крият факти, които биха ни били от полза. Но това е по твоята тема, приятелю, аз отдавна се отказах от търсенето на извънземни. Искам единствено да открия приятелите си или да разбера какво се е случило с тях.

       - Виж, Родж. Искам само да ти кажа, че досега в моя живот и в моята така да я нарека "кариера" на уфолог-любител не съм засякъл реален извънземен разум. Всичко, което съм виждал, е само в сферата на догадките. Не съм засичал явления, които да не могат да се обяснят според природните закони. Тоест, нямам твърди доказателства, че има извънземни сили на нашата планета.

            - Адам и Моника също не бяха виждали такива явления, Стивън. До онзи ден.

         - Ако трябва да съм честен, не познавам тези хора. Само съм чувал за тях. С радост ще приема предложението ти, приятелю, защото тази мистерия отключи и моето любопитство. Освен това надеждата, че най-сетне мога да бъда свидетел на свръхестествено явление, ще ми даде сили.

***

      Датата беше двадесети втори април, когато аз, Роджър и Марк Ийлмор - дългогодишен изследовател на недостъпни местности, действал най-вече в Африка и Латинска Америка, - пристигнахме в Ереван с индиректния полет през Москва. На летище Звартнотс ни посрещна Мария Арапетян - някогашна състудентка на Роджър в Университета във Вашингтон, отявлен познавач на арменската природа и яростен противник на арменското контраразузнаване.

    - Здравей Роджър, отдавна не сме се виждали на живо! - поздрави арменката. Представляваше слаба и невисока чернокоса жена, със сини очи, интелигентен поглед и удивителна красота.

        - Изключително ми е приятно, Мария - отговори Роджър и хвана ръката й с двете си ръце. - Това са моите приятели Стивън Мичел и Марк Ийлмор, които ще включим в мисията.

     - Радвам се да се запознаем, господа. Да тръгваме към града. Резервирала съм ви стаи в хотел "Пример", един от добрите в града, а утре сутрин с моя автомобил ще отидем до Навур.

     Хотел "Пример" беше малък, но се оказа наистина луксозен. Мария беше с нас докато се увери, че всичко с настаняването ни е наред, като често питаше дали имаме нужда от нещо. След като й поблагодарихме за старанието, се разбрахме утре сутрин в осем часа арменско време да ни чака на паркинга пред хотела и накрая се разделихме.

  Всяка стая беше снабдена с обширна баня с джакузи, а на всеки етаж имаше сауна. Тримата единодушно решихме да дремнем един-два часа, след което с Марк се разбрахме да разгледаме града, а Роджър щеше да се седне в терасата на ресторанта и да се наслаждава на величествената планина Арарат, извисила се в далечината.

       Разгледахме на спокойствие Мемориалът на загиналите от турския геноцид, Площадът на републиката, новата пешеходна улица, катедралата Свети Григорий, крепостта Ербуни и др, а накрая в някакъв уютен ресторант хапнахме кутап с традиционен квасен хляб - едни от най-древните ястия, познати на човечеството. Прибрахме се вечерта и всеки се усамоти в стаята си, защото утре ни очакваше тежък ден.

***

            Мария беше точна и в осем сутринта на двадесет и трети април ни чакаше с автомобила си пред паркинга на хотела. Когато седнахме вътре, тя ни даде по един пистолет и по една компактна инфрачервена камера - както и заръчал Роджър преди няколко дена. Взела ги сравнително евтино от нелегален търговец на оръжия.

     Колата беше марка Ауди, модел две хилядната година, и беше отлично поддържана. От малък магазин в един от крайните квартали се снабдихме с по чаша кафе и с някакви арменски вафли, след което тръгнахме към Навур.

          Движехме се не особено широко шосе, а по време на пътя разпитахме Мария какво знае за двамата изследователи и за планината над Навур. Тя ни разказа следното:

         - За нещото на крепостта Навурската планина се знае от древни времена. Когато Армения беше част от Съветския съюз, над Навур е имало мрежа с бодлива тел и е дежурила денонощна охрана, която не е допускала цивилни хора да ходят горе. За сметка на това агенти на КГБ често са забелязвани в градчето. В днешни дни Армения е независима страна, чийто бюджет е силно ограничен след падането на Съветския съюз. Страната е спряла финансирането на подобен тип обекти и над Навур вече няма денонощна охрана. Оградата с бодлива тел е паднала и части от нея още могат да бъдат забелязани измежду дърветата и храстите.

            - А всъщност какво има на крепостта? - попитах аз.

     - Ако трябва да съм честна, още не съм ходила горе. Армения е пълна с мистерии и нямам време и възможности да обиколя навсякъде. Освен това, спират ме множеството слухове за извънземни и скрити тайни, както и за хора, изчезнали там. Мястото е на десетина километра от Навур и до колкото зная от приятели, отначало се върви по много лош черен път, след това пеша. Преди няколко години организирах любителска експедиция до там, но в последния момент много от хората се отказаха. Когато миналата година Роджър ми писа, че негови приятели са в Армения, за да изследват Навурската планина, аз се зарадвах истински. Но точно през този период бях твърде заета и не успях да отида с тях.

        - Какви са неофициалните слухове за Навурската планина, госпожо Арапетян? - зададе въпрос Марк Ийлмор.

            - Че там се намира Ноевият ковчег.

          - Ноевият ковчег ли? - Роджър беше изумен. - До колкото зная, той трябва да е на връх Арарат.

          - Връх Арарат годишно се посещава от хиляди туристи, но никой не е видял следа от Ноевия ковчег.

         - Защо мислите, че Ноевият ковчег е акостирал именно на Навурската планина? - продължи с въпросите Роджър.

     - Не е акостирал тук. Просто е бил пренесен. Всеки от местните говори за това, че преди столетия пренесли Ноевия ковчег в Навурската планина, за да го скрият от многобройните поклонници. Армения е древна държава с древни традиции и историята, такава каквато е в действителност, се разказва от поколения на поколения.

      Неусетно, дори за мен самия, се озовахме в Навур. Градчето беше малко и много симпатично, а природата около него невероятна. Дори на един от хълмовете мярнах руини на стара крепост. Но къщите бяха с ламаринени покриви, а повечето улици без настилка и си личеше, че районът е беден и изостанал в развитието си. От малък и мръсен магазин си взехме хляб, колбаси и зеленчуци, и с колата се отправихме към необятната планина от югоизточната му страна.

        Всичко беше прекрасно,"чувствах се като в някой курорт в Колорадо, само където ги нямаше многобройните каравани и туристи за пикник. Въздухът бе изключително чист, а бледа мъгла скриваше отсрещните върхове. Мария спря на малко пространство с чешма и стари беседки, след което пътят ставаше доста тесен и стръмен. Ние слязохме, а тя паркира колата навътре между дърветата. От съобщенията по Фейсбук, които Роджър е получавал от Адам и Моника малко малко преди двата СМС-а, те движили с такси до чешмата, след което тръгнали нагоре пеша, като се разбрали с таксиджията когато слязат долу отново да му звъннат. Според официалното разследване обаче нито един от четирите таксиметрови превозвачи не е карал хора до планината.

        Взехме раниците с храната и провизиите и тръгнахме по тясната стръмна пътека. Чистият въздух и зелените дървета ме изпълваха с енергия и аз се запитах как е възможно на подобно място някой да чувства смут - както е писал Адам в СМС-а. Отдалеч навярно приличахме на туристи, макар че лицата ни бяха твърде сериозни.

            По едно време почувствах леко пулсиращо главоболие. Макар че никой от нас не каза нищо почувствах, че в останалите трима члена на експедицията се появи объркване. Имах чувството, че някакво лъчение смущава мозъка ми, подобно на клетките на GSM-операторите - само че лъчението тук беше далеч по-осезаемо.

          - Мислиш ли, че Адам и Моника са отишли до горе? - Марк Ийлмор попита Роджър.

          - Иска ми се да вярвам, че е така. В последните дни, в които се засичахме, двамата копнееха да отидат на това място. Казваха ми, че там ще открият нещо невероятно, което ще промени цялостната представа за света! - отговори изследователят.

        - А колежката Мария твърди, че там лежат останките на Ноевия ковчег. Дали именно него са търсели?

           Арменката кимна с глава и усмивката й засия, въпреки че изражението остана сериозно. Аз се намесих в разговора:

           - Оттук следва да обобщим, че търсим останки от Ноевия ковчег. Само че ме притесняват някои неща от съобщенията на Адам и Моника, които онзи ден прочетох. Става дума за нещото, което нито е дело на човек, нито е природна забележителност. Също така и неясният смут, който са чувствали. Ако горе има просто останки от древен кораб, без значение дали е Ноевият ковчег или някой галеон, не би трябвало двамата да пишат за подобни смущаващи факти.

      - Освен ако някоя правителствена организация не охранява обекта. - отговори жената и добави - Аз чувствам слабо, но дразнещо главоболие.

            - Аз също - рече Ийлмор.

         Пътеката беше все така крива и тясна, но мъглата лека полека се вдигаше и искрящите лъчи на слънцето се показаха над отсрещните върхове. Беше много красиво, като в приказките, цялата околност имаше обаятелен чар и създаваше магнетична енергия. Но четиримата членове на експедицията не се усмихвахме, а вървяхме унило по утъпкания черен път.

       По всяка вероятност всички чувствахме неразположение. Неведомо напрежение витаеше във въздуха и сякаш се усилваше с всяка крачка към върха.

         - Ето го! - почти извика Мария и посочи напред.

        На един от върховете се мярнаха руините на стара крепост, а вътре в нея имаше някакъв огромен предмет с прави очертания!

           - Какво е онова вътре? - попита Роджър, макар да знаеше, че едва ли някой тук ще му даде точен отговор.

      Поехме още по-боязливо към върха. По лицето на Марк Ийлмор забелязах нотки на страх, но той смело вървеше с нас. При мен също се появиха вълни на лошо предчувствие.

         След двадесетина метра се появи и звука! Представляваше слабо, но постоянно боботене. Роджър започна параноично да върти глава, а аз се мъчех с поглед да намеря крепостта, но високите дървета я закриваха.

         - Боже мой, това е на Адам! - извиси се гласът на Роджър. На това унило място, сред тази неестествена атмосфера, той прозвуча зловещо.

         Отстрани на пътеката имаше прогорял ръкав на яке и счупен мобилен телефон. Роджър се наведе, взе ги и ги изгледа унило.

          - На Адам са. Наистина.

          - Какво смяташ че се е случило? - попитах го аз.

          - Само Бог знае. Лошото е, че наоколо не виждам други предмети.

          - В такъв случай да вървим - рекох аз и тръгнах нагоре. Марк Ийлмор ме спря, слагайки ръка на рамото ми:

           - Не мисля, че е добра идея да продължаваме.

        В гласът му вече имаше силни нотки на страх. Роджър дойде до нас и му каза спокойно:

       - Марк, ако желаеш се върни в Навур и ни чакай в кафенето до паркинга на такситата. Не се притеснявай.

         - Ако нещо се случи с нас, можеш да се прибереш с колата ми в Ереван. Аз ще ти дам ключовете - добави красивата жена.

         - Не, не. Ще дойда с вас. Ако има да се случва нещо, нека всички да сме заедно. Само моля ви нека отпочинем минута-две, за да събера ума си.

        Звукът вече се чуваше доста осезаемо. Имаше някакъв дразнещ тембър, който подтикваше към остро главоболие. Ние крачехме бавно напред, настроението на всички беше мрачно, а крепостта и нещото на нея, показващи се между клоните на дърветата, се виждаха все по-близо и по-близо.

    По някое време гората свърши и върхът се разкри пред тях. Предметът определено бе огромна правоъгълна конструкция, но имаше нещо нечовешко в нея, което не можеше да се определи. Цветовете й преливаха от червено към кафяво до сиво, а правите стени и ъгли говореха за майсторска изработка. Долу крепостните стени изглеждаха масивни и дебели - сега калето нямаше вид на руини (както им изглеждаше в началото), а представляваше целокупна твърдина, толкова здрава и непревземаема, че безбройните години почти не бяха оставили отпечатъци по нея.

Звуците се чуваха още по-силно. Идваха откъм крепостта.

        Игнорирайки главоболието, аз, Роджър, Марк и Мария се отправихме по голата пътека към крепостта. Звукът и главоболието станаха непоносими, а напрежението вече се усещаше във въздуха като безброй призраци, опитващи да ни обладаят. Железните порти на калето бяха отворени и сякаш ни приветстваха с "добре дошли", а огромният правоъгълен предмет изглеждаше внушителен, мрачен и застрашителен.

         Малко преди да влезем, Роджър застана начело ни и ни направи знак да спрем.

       - Чакайте само да ви кажа нещо. Ние сме тук не само да разберем какво се е случило с Адам и Моника. Ние сме тук за да открием тайна, строго пазена от разузнавателните органи на две държави. Ако с нас се случи нещо, искам да знаете, че имената ни ще се помнят от много поколения. Защото ние рискуваме живота си за нашата кауза. Ето затова, приятели, ви благодаря за помощта и че дойдохте с мен в тази моя инициатива.

      - Благодарим и ние, че ни гласува доверие, Роджър! - отговорих аз от името на останалите.

      - Фактът, че никъде нямаше охрана или огради ме навежда на мисълта, че обектът не е толкова строго пазен и че навярно животът ни не е подложен на голяма опасност - продължи Роджър. - Само че изчезването на Адам и Моника и скритото разследване на властите опровергават тази моя теория. И така, дами и господа, въпреки това предлагам да влизаме. Дано Бог е с нас.

   Когато навлязохме в крепостта, всички ахнахме от изумление. Огромното нещо наистина приличаше на кораб - палубата му заемаше почти цялата вътрешност на крепостта, а надстройката се извисяваше по средата й и сега имаше формата на куб. Аз извадих от джоба инфрачервената камера и през нея видях, че във вътрешността на куба, всред множеството помещения се движеха безброй хора... или по-точно същества на два крака. После видях, че имаше и няколко извън кубичната постройка, които ходеха по палубата или между рехавите дървета, опасващи стените на крепостта.

        Главите им бяха сплескани, нямаха коси, а очите им бяха много по-големи от нормалното. Носеха странни сиви дрехи и се придвижваха много бързо. Извадих фотоапарата и щракнах набързо няколко снимки.

        - Ноевият ковчег! Това е невероятно! - ахна Мария.

        - Дали наистина е той? - попита Ийлмор.

     Иведнъж три от съществата отвън едновременно погледнаха към нас. Миг след това издадоха някакви странни звуци, които накараха всички останали - дори и тези вътре в куба - да спрат и да се обърнат. Аз продължавах да щракам с фотоапарата - снимах хем крепостта, хем картината в екрана на инфрачервената камера. Някое от създанията издаде звук, който прозвуча доста по-силно от предишните, сетне всички вкупом тръгнаха с бързите си крачки към нас.

    Марк Ийлмор и Роджър Харис извадиха пистолетите си и стреляха по създанията!

      - Бягайтееее! - извиках и хукнах надолу. В това време отзад блесна ярка светлина, веднага се чу силен гръм, последван от свирепа ударна вълна, която ме изхвърли далеч напред. Аз се прекатурих и паднах в един отсек. Близо до мен падна и Мария.

      Още една светлина! Гръм и ударна вълна, която не успя да ни закачи, но отхвърли камъни към нас. В далечината видях Роджър, който лежеше неподвижно на земята. Тялото му беше цялото в кръв!

       - Бягай надолу, към гората! - тихо рече Мария. Лицето и дрехите й бяха мръсни.

        - А Роджър и Марк? - запитах аз.

       - Те са мъртви. Видях как взривът ги уби! Ние бягахме пред тях, затова имахме късмет!

     Побегнахме с наведени глави към близките дървета. Гърбът ме болеше, но не чак толкова силно, за да не мога да бягам. Когато достигнахме до дърветата, ние спряхме задъхани и погледнахме назад.

        Телата на Роджър и на Марк лежаха разкъсани от взрива, а множество същества със сплескани глави, големи очи и странни дрехи се скупчваха около тях. По едно време ги вдигнаха внимателно и ги пренесоха в крепостта.

  Опипвайки, извадих отново фотоапарата, насочих обектива с оптичното приближение към тях и ги снимах. В другия миг Мария ме дръпна рязко и двамата се затичахме по пътеката, спускаща се по склона на планината и водеща към град Навур.

***

    С Мария се разделихме чак на летището в Ереван, с обещанието да поддържаме връзка. Разбрахме се също да опитаме да разкрием на възможно най-много хора какво ни се случи в планината над Навур, както и за смъртта на нашите приятели Марк и Роджър.

     След като се прибрах в САЩ, опитах да я намеря по GSM-а, който ми бе дала, сетне по Skype и Facebook.

      Не успях.

    Сякаш и тя бе изчезнала. Или се бе скрила някъде. Или са я намерили от Арменското контраразузнаване.

   Качих снимките на различни страници в Интернет и написах в обяснението под тях, че сме открили конструкция, за която местните говорят, че е Ноевият ковчег. Започнах да агитирам хората в мрежата да вярват в тези открития и да не обръщат внимание на нелепите теории на ФБР и ЦРУ, които всячески опитват да скрият истината.

      В нито един вестник не се появиха статии за изчезването и смъртта Марк Ийлмор и за Роджър Харис, въпреки призивите ми и многобройните писма до различни национални издателства. Поговорих с близките на загиналите герои, които ми споделиха, че преди четири дена дена (по-точно два дена след като се върнах) дошли агенти на ФБР и им съобщили, че Марк и Роджър са загинали при нелеп взрив на мина някъде си в Армения и че частите от телата им още не са открити.

          След това агентите навестиха и мен. С насочени автомати и със заплахи, че ако се съпротивлявам ще ме разстрелят, те ме откараха в Психиатричната клиника в Олбъни, където живея и до днес.

***

     Въпреки многобройните опити да ме сломят, аз още вярвам, че на крепостта в Навурската планина живеят същества, които не са от нашата планета. И те по някакъв начин са свързани с легендата за Ноевия ковчег.