Пространствен поглед (2-ра част)                                          ужаси

                                    ***
    В следващите дни Огнян опита да се изправи на крака след преживяния ужас. Способността му да вижда лицата на другите не го бе напуснала, въпреки това всеки път, когато се вглеждаше в себе си, се виждаше все по зловещ - кожата му лека полека почерняваше и се сбърчваше, мъртвешките му петна ставаха все по-големи, полуотворените му очи изгубиха блясъка си, а устните му сякаш се разпаднаха и оголиха зъбите. Изпитваше невъобразим страх, но не можеше да спре, защото вътрешния му порив постоянно го караше да го прави.
    Все пак той отново започна да гледа през пространството, макар и само на познати и приятели, като не им вземаше пари. Вече не смееше да използва прекалено много тази дарба. Когато сподели всичко това с приятелката си, тя най-безскрупулно пожела да го напусне, понеже вече не би могъл да й осигурява така необходимите доходи. Огнян прие решението й с горчивина, но нямаше сили да стори нищо, за да я спечели отново.
    Често отново и отново опитваше да види моториста, който го блъсна, но все не можеше да си спомни лицето му и погледа му удряше в тъмнина.
    Шест дена след случилото се, на двадесет и шести май, Георги - негов състудент и добър приятел, - го помоли да разбере какво прави баща му, с когото не се бяха виждали от месеци.  Приятелят му даде снимка и Огнян "включи" третото око.
    И видя баща му мъртъв!
    Както себе си!
    С жълто лице, с бледи отпуснати устни, с полуотворени очи.
    - Какво има? - попита Георги
    - Не знам. Виждам го мъртъв!
    - Моля? - младежът не можеше да повярва - Само преди няколко часа ми кликна по телефона!
    - Така го видях. Ако искаш го потърси, може да не е мъртъв. Напоследък става нещо нередно - отвърна Огнян, без да гледа другаря си в очите.
    Георги извади телефона, забързано набра номер и изчака. Лицето му беше напрегнато. След няколко позвънявания от другата страна се чу мъжки глас.
    - Кажи Жоре.
    - Татко, ти ли си?
    - Аз съм, кой да е?
    Приятелят му си отдъхна.
    - Нищо, да те чуя. И аз съм добре. Уча, работя, това е.
    - Браво. Аз съм в долната градина и поливам доматите.
    - Добре. Поздрави мама и сестрата - след това натисна бутона за край на разговора.
    Баща му Стефан бе жив! И въпреки това Огнян го видя мъртъв! Както себе си.
    - Съжалявам, напоследък имам проблеми с това нещо - рече виновно той.
    Георги кимна съчувствено и му каза:
    - Ако искаш ми сподели.
    - Нямам си представа какво се случва. Аз и себе си се виждам умрял и нямам идея на какво се дължи - Огнян почти заплака.
    - Споко приятел. Надявам се след време всичко да се оправи. А и такива дарби... не знам... никога не съм имал добро мнение за тях. По-добре не го прави повече.
    - И аз мисля, че трябва да спра.

    От ден на ден се чувстваше по-зле, но въпреки това все още не се обаждаше на Кирил. Онзи му бе дал визитката си и му бе казал да го потърси ако нещата се усложнят, ала Огнян се бе отнесъл грубо и сега не намираше сили да му звънне.
    Потърси го, когато на трети юни излезе на разходка в кварталния парк, където много хора се наслаждаваха на топлия съботен ден. Тогава той видя по лицата на много от хората "маската на смъртта". Видяното трудно можеше да бъде описано - той съзряваше с реалния си поглед дадения човек, но някак едновременно се включваше и пространствения му поглед, който го визуализираше като ходещ мъртвец. По някое време му прилоша и едва не припадна, хващайки се за една от уличните лампи.
    - Добре ли сте, господине? - попита го мъж на средна възраст. Огнян погледна към него и видя главата му като ухилен череп!
    - Неееееее! - той стана рязко и хукна към дома си. Искаше час по-скоро да се спаси от всичко това. Докато бягаше, Огнян гледаше към земята, за да не вижда ужасяващите смъртни изражения в минувачите.

    - Добър ден. Търся Кирил.
    - Аз съм. Какво ще обичате?
    - Обажда се Огнян, момчето с дарбата. Бих искал да поговорим.
    - Аха. Добре Огняне, кога ще ви е удобно?
    - Когато на вас ви е удобно.
    - Ами днес не мога. Ако искате утре около обяд?
    - Няма проблеми.
    - Мога да дойда в един. У вас ли ще сте?
    - Да. Ще бъда у нас. Благодаря ви предварително.
     Нещата се влошаваха от ден на ден. На другия ден сутринта, на път за лекции видя двама души, които трябваше да бъдат... мъртви! Първо, пред кварталния супермаркет съзря дядо Рангел, който почина миналата година - някак блед, прозиращ, излъчващ слабо белезникаво сияние. Стоеше неподвижен, не обръщаше внимание на минаващите покрай него, нито пък те му обръщаха внимание. После в автобуса зърна и Гроздан Матев - бившия му учител по рисуване, умрял преди три години при зловеща автомобилна катастрофа - отново стоящ в другата страна на автобуса, гледащ го със страховити мъртвешки очи.
    По време на лекциите и по път за вкъщи той редом с "маските на смъртта" у някои лица, виждаше и странни бледи, прозиращи хора, които навярно бяха мъртви, възкръснали в неговите очи по неведоми принципи. В главата му цареше тотална бъркотия, искаше час по-скоро да поговори с Кирил и ако е възможно да махне непоносимия товар от себе си; или в краен случай да потърси съветите на психиатър, макар че знаеше, че той едва ли би му помогнал.
    Кирил дойде точно в един часа, както бе обещал. Огнян му предложи кафе или чай и Кирил предпочете чай. След това седнаха на масата с топлите чаши пред себе си.
    - След като татко го блъсна мотора на булевард Васил Левски и в него се отключи тази дарба, аз отначало не вярвах, че някога тя ще го погуби. Той първо не можеше да осъзнае какво му се случва, след това започна да се чувства щастлив. Можеше да види всеки един човек, без значение на какво разстояние се намира от него, но предпочиташе да гледа главно близки и приятели. Когато ми се оплака, че с него се случват страшни работи и да вижда страховити неща, аз започнах да разбирам, че дарбата му е като нож с две остриета. Реших да потърся по Интернет и по книжарниците материали за този тип ясновидство. Не успях да намеря нищо, но открих много други интересни неща, които щом ги свързах в логическа последователност, пред мен се появи страховита действителност. Оказва се, че често се случва някой да получи дадена дарба заради претърпян инцидент. Понякога пострадалите започват да виждат в бъдещето, друг път стават медиуми, в трети случаи дори проговарят на друг език, без да са го знаели преди това. Започнах да се питам защо се случва, как е възможно някой да придобие талант или прозрение след инцидент. След много четене, търсене, ходене при ясновидци, гадатели и прочее разбрах, че паралелно с нашия свят съществува друг - свят, където душите на мъртвите живеят друг живот. Онзи свят изобилства от демонични сили, с които ние тук имаме щастието да не съжителстваме. Когато човекът умре, пред него се отваря врата или тунел към онзи свят. Разбираш ли ме? Знам, че звучи налудничаво и може би клиширано, но истината е такава.
    - Разбирам те. Продължавай - подкани Огнян.
    - Когато се случи даден инцидент и човек оцелее, няма как да се отвори онази врата, нали?
    - Ами... не знам. Би трябвало.
    - Но има дадени инциденти, в които вратата към онзи свят се отваря, но човек не умира, а вместо това получава дарба.
    - Навярно като мен и баща ти, Бог да го прости.
    - Точно така. На тези места са намесени демоничните сили, които някога, в може би далеч по-зловещ или, не знам точно как да го кажа, може би по-силен инцидент, са излезли през вратата. Именно те причиняват проклятието на инцидентите, с които баща ми, ти, и още няколко души бяхте обвързани. Където през определени периоди мотоциклетист блъска мъж и той получава странно провидение. Нямаш си представа колко подобни инциденти има по света, които по някакъв начин се повтарят във времето и пространството. Нещо предизвиква някой с мотор да премине точно там, когато случаен минувач пресича и... инцидентът се случва. Сигурно тази сила кара мотоциклетистът да побягва и вече никой да не узнава нищо за него. Всичко е навързано. Според мен първият такъв инцидент е съдържал голяма доза енергия - тоест онзи, който е блъснат първия път, да е свързан с нещо голямо, което след удара да е потънало в забвение.  
    - Господи - въздъхна Огнян и наведе глава.
    - Мисля, че има начин да се победят демоничните сили.
    - Моля? - страдалецът обърна рязко глава към Кирил.
    - Мисля, че има начин да се победят демоничните сили, но ще трябва да отидем на мястото на инцидента.
    - И да чакаме да се случи нещо?
    - Не. Ще премахнем демоните, които са се вселили в теб. Всичките.
    - Как ще стане това?
    - Имам познат, който от дълги години изследва подобни явления и се бори с тях. Когато татко беше зле, аз се свързах с него и се уговорихме да победим проклятието. Само че татко не пожела да участва, а в последствие умря, така че уговорката ни отпадна. Ако искаш, още сега ще го потърся и ще го попитам кога е свободен. Ако се разберем, ще се свържа пак с теб. Но до колкото знам, трябва да го направим през нощта, когато няма движение.
    - О"кей, няма проблеми.
    Кирил веднага позвъни на човека, който му отговори, че след два дена ще е свободен. След това си тръгна от апартамента на Огнян, споменавайки му, че за нищо на света не бива повече да използва дарбата си! При абсолютно никакви обстоятелства!

                                   ***
    На шести срещу седми юли през нощта Кирил, Огнян и мъж на средна възраст с достолепни тънки мустачки на име Митко Гошев стояха пред Софийския Университет с по чаша кафе и чакаха автомобилите да се разредят.
    Огнян успя да устои на предизвикателството да не поглежда нито в себе си, нито в някой друг, въпреки че онзи злокобен вътрешен глас непрекъснато му повтаряше, че трябва да се впусне в дарбата си и да види едва ли не целия свят. Двама души го търсиха за гледане, но той отказа категорично с думите, че спира завинаги с тази своя практика. Не ходеше на лекции, а само няколко пъти отиде до магазина, където част от минувачите отново му изглеждаха като ходещи черепи. От време на време виждаше и хора със страховити изражения - ходещи мъртви, възкръснали по дяволски природни закони, видими навярно само за него. Не се питаше нищо, дори опита да не се стряска от тях - прекалено много бе преживял, за да товари още повече и без това изтерзаното си сърце. Още малко и всичко ще свърши, успокояваше се той, въпреки че тежка сянка на съмнение глозгаше съзнанието му, че може да не се пребори с дяволските сили и те да го преследват до края на живота му.
    В два часа колите много рядко профучаваха през широкия булевард и Митко Гошев вдигна ръка с думите:
    - Време е.
    Мъжът носеше в малък плик и след като хвърли небрежно чашата с кафето на пътя, извади от него стара книга и два джобни измервателни уреда - барометър и термометър. Барометъра даде на Огнян, а термометъра на Кирил.
    - Тук! - рече Митко, след като стрелката на барометъра се мръдна за миг и пак възвърна първоначалното си положение. Главата на Огнян запулсира от болка. Бяха близо до тротоара, така че нямаше да пречат кой знае колко на разреденото нощно движение.
    - Гледайки стрелката на барометъра мисля, че ще стане страшно. Освен това имам някакви ясновидстки способности и те ми показват същото. Така че се пригответе за кошмарни гледки!
    Гошев извади книгата и зачете:
    - Гдег Бдаб Хтерес Хтуес. Вървете в пъкъла, вий, проклети демони. Нека всички добри сили на земята се съберат и пратят вас там, където ви е мястото!
    Редом с главоболието, Огнян усети стягане около врата. Сякаш невидими ръце започнаха да го душат.
    - Усуд Ивидирба Отоклиад Гшег! Необходимо е разумът победи и душите да изберат своето пространство. Освободете Огнян от себе си и се приберете при спокойствието. Време е Бог и доброто надделеят над вас и ви покажат правилния път, където светлината е всесилна, а хармонията е блажена.
    Пространственият поглед започна да просветва в разсъдъка му и Огнян съзряваше мъртвешки изкривени демонични образи! Дяволски изчадия, показващи кървавите си зъби в някакви сатанински усмивки се рееха над главата му, но той бе скован и не можеше да реагира на тях по никакъв начин. Дарбата бе завзела почти цялото му съзнание и пълнеше целия негов свят с уродливи образи, дошли от най-тъмните дебри на преизподнята!
    - Да се хванем за ръце... Кириле, вземи му барометъра и го дръж за ръката... само не го изпускай... - чуваше се гласът на Митко Гошев, който като че ли идваше от много далеч. Огнян усети как те стиснат здраво двете му ръце - макар че усетът бе нереален, губещ се в някаква злокобна действителност, разкрила се пред очите му!

    Тъмнината е обсебваща, а появяващите се лица с демонични или мъртвешки изражения сякаш нямат край. Вътрешен глас му подсказва, че това са милиардите живи или мъртви хора, които той може да види чрез тази своя дарба - сега изопачена и изменена в богохулни стойности. Лицата са всичко на този свят, заедно с всепоглъщащата тъмнина! Те са светът!
    Накрая внезапно се оказва на булевард Васил Левски, на мястото, където го блъсна моториста. Движи се сам и е усмихнат, тръгнал към нещо, което трябва да свърши. До него е Университета, но само централния корпус - останалата част от зданието още не е построена. На главата му има бомбе, а самият  той носи шлифер с бастун. Целта му е тясно свърана с времето и пространството, той вече я бе постигнал и искаше светът да научи за това! Можеше да поглежда в ядрото на цялото земно, и дори и в космическото пространство, да разучава събития, ставащи много, много далеч! И всичко се случваше заради дружбата му с дявола, на който подари душата си. Именно дявола, на когото се молеше така усърдно в последните години, му се бе разкрил и му бе показал "другия свят", откъдето може да бъде видяно онова, което му трябва! Именно дявола му бе вкарал тази негова изключителна дарба, с която той щеше да знае всичко за всеки и, най-важното, да бъде непобедим!
    Тръгва да пресича булеварда и... тогава отнякъде се появява малък мотоциклет с интересна форма - навярно от първите в България! От вълнение и бързане не обръща внимание на дрезгавия тътен, който возилото издава, докато се носи с бърза скорост по павирания булевард. Той го забелязва в последния момент и спира рязко! Само че вече е късно - маневреното двуколно возило го блъска с огромна сила, а главата му се удря зверски в твърдите павета. Дори не усеща болка, защото мракът настъпва много по-бързо, отколкото тя щеше да се появи...
    Всичко се превръща в мрак! Тотален, вечен, абсолютен мрак!

                                           ***
    Огнян се събуждаше бавно. Чувстваше хлад, а дрехите му бяха мокри. Около него  растяха големи треви, а над тях се извисяваха клони на някакво дърво. Опита да си спомни как се е озовал тук и тогава в съзнанието му лека полека започнаха да се прокрадват спомените от снощи. Булевард Васил Левски, Кирил и Митко Гошев, след това гонението на демоните. Какво се бе случило? Той се сети, че се бе унесъл и бе започнал да вижда страховити образи, след това сякаш сънува първия инцидент с мотор, случил се преди много години, действащ като проклятие и в днешни дни.
    Но, най-важното беше дали пространственият поглед действаше?
    Опита да погледне първо себе си, после някои от приятелите си, но не успя. Дарбата му не работеше. Това бе добре, значи демоните бяха изгонени. Стана с мъка, подпирайки се на влажната трева, след което се огледа. Стоеше на голяма поляна, близо до гробище, което разпозна като гробището до Бакърена фабрика - след него се виждаха жилищните блокове на Надежда и Обеля. А дървото, под чиито клони се намираше беше слива. На стъблото й, точно под короната, имаше лист хартия, закачен с гвоздей.
    Той махна гвоздея и взе листа. На него бе написано следното:

    "Драги Огняне,
    Нещата никога не са такива, каквито изглеждат. Светът често ни подготвя изненади и ние трябва да реагираме своевременно, за да не правим големи и непредотвратими грешки. А когато става дума за "истинско" доверие, такива грешки може да се окажат фатални.
    Разбирам, че човек е, меко казано изненадан, когато нещо му бъде отнето, но ти недей унивай. Сега си изцелен и това е най-важното за теб. А аз, като повечето хора по света, търся своите начини за достигане на съвършенството. И ги намирам. За да кажа някой ден на света: Аз изпълних своята житейска мисия.
    Сега сме доста далеч, но ти все пак можеш да опиташ да ни ни догониш.
    Твой приятел - К К.
    Послепис: Имаш искрени поздравления от Митко, който е възхитен от смелостта ти."