разказ на ужасите

Карстфур е село, което присъства в новелата ми "Сборището на ренесансовите сатанисти" 

                        ***
  На запад от Белоградчик, някъде между селата Салаш и Куцаровци се разклонява широка пътека, обрасла с треви и ниски храсти, водеща към близкото възвишение. Точно пред нея чернее някаква бариера която отдавна не работи, ръждата е изяла цялото й метално тяло, а гредата й е наполовина счупена, като другата част е захвърлена ато ненужна вещ покрай близките дръвчета. Ако някой свърне по пътечката, първо ще премине през малкия мост на Дива река, след което ще тръгне нагоре, покрай високи борове и ниски шипкови храсти. По някое време пътеката става толкова тясна, че всеки би си помислил, че скоро ще свърши, обаче когато достигне до билото и се спусне по обратната срана, високите дървета и храстите изведнъж изчезват и се появяват голи безжизнени склонове, спускащи се към долината на Стакевска река. На един хълм отсреща се виждат руини на стара сграда, а слизайки по склона, в далечината ще се покажат първите къщи на старо селище.
  Това селище е Карстфур.
  Приближавайки към него, селото започва да разкрива малко по малко своята гротесна същност. В началото къщите са струпани хаотично върху голата земя, но отивайки към вътрешността, те постепенно се скупчват и подреждат по протежението на прашните, покрити с изронен паваж улици. Черните им, разбити от времето покриви сякаш са накацали един върху друг по двата бряга на реката, а стените им са пропукани и около безжизнените прозорци се забелязват части от фасадни елементи и первази. Някъде над тях стърчи кулата на мрачна катедрала, която изглежда особено подтискаща и отблъскваща. В близкия хълм, онзи с руините на старата сграда на върха има гробище с бутнати кръстове и отворени гробове, а вдигайки глава към отсрещното възвишение, ще види огромен манастирски комплекс с големи сгради и смайващи островърхи кули, който сякаш пленява със своето мрачно великолепие.
  Манастирът носи името Сборището на ренесансовите сатанисти. Той е построен от членовете на Ордена на ренесансовите сатанисти, които са причината за трагедията, сполетяла Карстфур през двадесетте години на миналия век.
  Тази история я научих от моя хазяин - потомствен Карстфурчанин - чието семейство е избягало от там през 1922 година заради войната, която обявили членовете на Ордена на мирните хора и която погубила селото. След това се разрових в Белоградчишкото читалище и намерих множество легенди за това място. Този орден през вековете се е славел като най-големия противник на християнството в Европа и като създател на най-зловещите дяволски ритуали, които човечеството познава. А в Карстфур мъртъвците оживявали и убивали безмилостно живите, превръщайки ги по този начин във войници на сатаната.

                             ***
  Ето ме и мен, в този момент стоя пред разкрилото се селище и гледам към изоставените кирпичени или тухлени къщи и срутените им дувари. В ръцете ми е начертаната от мен импровизирана карта на улиците, която по-рано през деня преписах от единствената оригинална карта на селото, съхраняваха в Белоградчишкото читалище. Слънцето вече се е скрило на запад и цветовете постепенно избледняват и дават тон на фееричната сивота. Виждам и манастира - издигнат на по-далечния хълм след последните къщи, който сякаш господства върху цялото село. Всичко това създава мрачно и нездраво настроение и аз започвам да разбирам нежеланието на хората от околните села минават оттук. Аз обаче съм смел и решителен и нищо не би ме отказало от моя път.
  Сгъвам картата, слагам я в джоба на панталоните и поемам напред.
  Селото започва със скелетите на изоставени селскостопански сгради, след което се минава през малкото мостче над Стакевска река. Първите къщи са схлупени, едноетажни, с порутени стени и кални дворове. Пред тях има стари електрически или телеграфни стълбове без жици, килнати на една страна или паднали върху пътя. Атмосферата тук е потискаща, внезапно ме побиват тръпки. 
Но аз няма да се откажа. Не и тук.
  По-нататък къщите стават по-големи и по-нови, със здрави стени, но с олющени мазилки и мръсни стъкла по прозорците. Тук-там се забелязват и признаци на обитаемост - в някои дворове върху калта са направени пътеки от подредени камъни, в други има градини с изкуствени цветя, а по страничните черни пътеки крачат лениво измършавели кокошки. Всички входни врати са с изрисувани кръстове – някъде са пресни, а другаде изтъркани и едва се забелязват. От време на време откъм някой прозорец се подава главата на възрастен човек, която, веднага щом се обърна към него, се скрива. Има някаква дебнеща напрегнатост тук, забелязваща се особено ярко сред калната пустиня, върху която зловещо са се разтлали мрачните унили сгради на Карстфур.
  Тъмнината настъпва все по-осезаемо, къщите все повече чернеят редом с настъпващата нощ и постепенно се очертават като здрачни островърхи силуети. От някои от прозорците се появява игривата, но оскъдна светлина на запалена свещ. Приближавам окаяно площадче, от което се отклоняват три тесни улици за нагоре. Тръгвам по тази, която води към стърчащата катедрала. Излизам горе и пред погледът ми се откроява друг, много по-голям площад с изключително красиви като архитектура барокови и ренесансови сгради. От единия му край е високата катедрала, а от другия кметството. Сградите обаче са с изронени первази, балюстри и декоративни и фасадни елементи – части от които са разхвърляни по калната пръст пред тях. Повечето от прозорците са счупени, някои покриви са хлътнали. Едно от преданията гласи, че по входовете на централните здания няма кръстове, защото те са проектирани и построени от членовете на Ордена. Кметството - някога изключително изящна сграда в готически стил - сега представлява развалина от пропукани и наклонени стени, с грамадни неправилни дупки на мястото на прозорците и входните врати.
  Катедралата е почти запазена, но е сива, мрачна и отблъскваща, с огромна входна врата и висока кула. От легендите зная, преди векове е превърната в храм на сатанизма - единствената религия, на която тукашните се молят. Всъщност тя (както и всички сгради в тази част от селото) е построена от членове на този Орден на ренесансовите сатанисти – орденът, който през вековете е бил един от най-зловещите култове в Европа и най-голям враг на християнството, който (както споменах по-горе) използва ужасяващи ритуали за възкресяване на мъртъвци и който през десетте и двадесетте години на миналия век окупира и в последствие унищожава някога голямото село Карстфур. 
  От вътрешността на катедралата се чуват слаби тропащи звуци. Казвам си наум, че по всяка вероятност са падащи отломки, въпреки че звуците са твърде ритмични за да са издавани от неодушевени предмети. Преборвам мигновеното вцепенение и тръгвам към хълма, в чиито връх се извисяват черните сгради на Сборището на ренесансовите сатанисти - едно от многото Сборища на ренесансовите сатанисти в Европа и по света; издигащи се редом със замъците на различните крале, царе, графове и други аристократи; издигащи се редом с другите християнски манастири, които учат хората на доброта, милосърдие и хармония. Първо се минава през полуразрушения възрожденски квартал, съставен от многобройни улички с разбити къщи и неравен калдъръм, останали от турското робство. Луната се е показала от слой облаци и вадя картата, за да се ориентирам. Трябва да се провра по много тясна пътека между къщите, да достигна площадчето със средновековната църква и да поема към гората през оградата с бодлива тел, която местната управа някога е поставила за да се избегне достъп на жителите до манастира. 
  Оградата е корозирала, аз лесно чупя телта и влизам в гората. Всъщност, това е най-зловещата гора, която някога съм виждал - съставена единствено от сухи дървета без листа, които на фона на луната изглеждат като безброй нокти на грабливи птици. Много от клоните, а често целите корони на дърветата са паднали върху калната почва и препречват пътя. Зад мен, някъде надолу Карстфур е притихнал, като тук-там някой прозорец свети с оскъдна играеща светлина от пламъците на свещите. Виждам светлина даже и в един от прозорците на катедралата, дори ми се струва, че отново дочувам слабите тропащи звуци от вътрешността й.
  Зная, че трябва да се добера до Сборището! На всяка цена! Точно заради него съм тук! Трябва да се слея с неговата злокобна мрачна същност, пълна с възкръснали мъртъвци, превърнати в подражатели на сатаната; пълна с ужасни методи за мъчителни убийства в подземията, чрез които душите на жертвите не напускат този свят; или пък със самите ренесансови сатанисти, които никога няма да умрат, а ще продължават да господстват над всички живи и неживи твари в това забравено от Бога място. 
  Нямам фенерче, но полумесецът осветява добре заради оголените клони на дърветата. Движа се бавно, задъхан съм заради умората и неравния терен. Сградите на Сборището се извисяват все повече и повече и аз все по-осезаемо чувствам неговата неопределима мощ.
  Когато достигам до горе, аз ахвам от изумление - комплексът е много по-голямо, от колкото изглежда отдолу. Входът му е обширен, с масивен портал, няколко колони с капители се намират от двете му страни, а около тях са струпани безброй статуи на митични същества. Над него се е ширнала огромна тераса с балюстрада, която към вътрешността на сградата преминава в красив вестибюл. Над нея кулата стърчи достолепно, а покривът й е остър като на немска готическа катедрала. Другите постройки са по-назад и постепенно се сливат с мрака, но все пак успявам да видя сложните елементи около прозорците, фризовете по стените, по които са накацали глави на озъбени зверове. Сградите са относително добре запазени, за разлика от всички останали в прокълнатото село, и можех само да се възхищавам на невероятната старинна архитектура, пълна с елементи от ренесансовия стил - онзи стил, в който италианския художник Никола Пизани е творил, противопоставяйки се на каноните на Християнството и създавайки многобройни дяволски ритуали; онзи стил, който в последствие е вдъхновил архитектът Карл Вирховт да даде началото на Пизанският орден, прекръстен по-късно на Ордена на ренесансовите сатанисти. По едно време далеч зад мен прозвучава слаба, но странна музика като от орган, която най-неочаквано започва да успокоява сетивата ми. Навярно някой от малкото жители свири тази мелодия. Или пък... както е в легендата, това е същата музика, която събужда мъртвите от гробовете и ги призовава към свещена война!
  Загледан в ширналите се здания, замислен за богохулната история на мястото и успокоен от странната мелодия, аз не забелязвам веднага, че нещо отпред се движи. Когато реалността най-накрая достига до мозъка ми, фокусирам поглед и... едва не губя съзнание от кошмарната картина, появила се пред очите ми. 
В началото ми се струва, че това са обикновени хора, но после забелязвам тяхната уродливост. Главите им са твърде тъмни и неправилни за глави на нормални човеци, походките им са дебнещи и някак некоординирани, въпреки това крачките им са широки и бързи. Възнася се силна миризма на разложение. Постепенно се осъзнавам и си давам воля да изляза от състоянието, в което се намирам - въпреки че слабата мелодия продължава да ми действа хипнотизиращо и да блокира сетивата ми.
  Отърсвам се рязко от невидимата схватка и хуквам обратно покрай голите дървета.   Спъвам се от някакъв предмет и падам на земята... обръщам се и съзрявам на лунната светлина мърдащ човешки череп. Искам да изкрещя, но си давам сметка, че мога да бъда чут от изродените твари горе. Сърцето ми удря силно, но опитвам да запазя самообладание. Ставам леко, минавам покрай черепа и отново тръгвам с бяг надолу.
 Карстфур е напълно тъмен, освен някои от прозорците на катедралата, от които сега извира силна жълта светлина. Слабата музика продължава да идва отдолу и да опитва да ме обладае, но аз и този път я изтръгвам от ума си. Провирам се през дупката на телената мрежа и задъхан се озовавам на площадчето със средновековната църква. Страх ме е да погледна към вътрешността на селото, помня легендата за ордите мъртъвци, излизащи от гробовете и окупиращи улиците на Карстфур. Навярно в тази легенда има голяма доза истина - уродливите хора в манастира и мърдащия череп в гората само потвърждават безумната й реалност. И все пак вдигам глава и поглеждам към селото за да зърна умопомрачителния кошмар – онзи, който во веки ще терзае ума ми и ще ръководи живота ми до рая на земното ми съществуване - онзи, чрез който ще изгубя вярата си в хармонията на заобикалящата ни природа.
  Прозорците на катедралата продължават да излъчват жълтеникавата светлина, която ту се усилва, ту отслабва... музиката извира от нея и се понася из тъмното пространство... а в далечината, на другия хълм мъртъвци излизат от гробището и тръгват по потъналите в мълчание улици... на фона на лунната светлина те изглеждат черни, като безброй мравки или гъмжило насекоми. Окупират улиците постепенно, равномерно, сякаш се движат по някакъв определен план.
  Побягвам надолу по неравния калдъръм и за кратко време достигам до площада с катедралата. Музиката наистина идва от нея – сега се чува по-силно от преди. Обръщайки глава в онази посока забелязвам раздвижване около огромната входна врата.
  Хуквам към тесните улици, които ще ме отведат към изхода на селото. Тъкмо стъпвам на малкото площадче и виждам няколко уродливи твари да се показват от друга улица и да се насочват право към мен! Тръгвам рязко по малка пътечка между къщите, надявайки се съществата да не са ме видели... зад мен се чува дрезгаво буботене, идващо по всяка вероятност от устите на възкръсналите мъртъвци.
Излизам на по-широка улица, но на пътя ми отново има черни създания. Виждам разбита врата на една от сградите и влизам вътре. Има стълби за нагоре и за надолу. Подсъзнателно чувствам, че горе ще бъде по-безопасно и се качвам по стълбите. Оказвам се на коридор със скърцащо дюшеме и входове за различните помещение. Влизам в едно от тях - луната осветява обилно празната му вътрешност. Поглеждам през прозореца и виждам как долу се събира глутница мъртви създания. Някои се втурват в сградата. Чувам звуци отдолу. Трябва да бягам... ако има къде. Излизам отново в коридора. В края му има други стълби. Само нагоре, казвам си аз и тръгвам по тях. Те ме извеждат през тъмните тавански стаи до покрива на сградата. 
  Повечето от керемидите са изронени, дъските на които се държат – прогнили, а някъде зеят хлътнали черни дупки. Мога да вървя само по стрехите, там засега е най-безопасно. Сградите са допреди една до друга и са на два или три етажа, така че лесно мога да скачам от покрив на покрив. Дрезгавите гласове на съществата се чуват от всички страни. По едно време се обръщам и ги виждам далеч зад мен да се показват от мястото, където излязох преди малко. Долу улиците са обсебени, сякаш всички мъртъвци, живеели някога тук, са възкръснали и ми устройват зловещ капан. 
  Изведнъж съзирам празна улица под една от страничните двуетажни сгради. Без да се замислям скачам... падам на земята, краката и ръцете ми се натъртват, целият съм в кал. Улицата е тясна и води незнайно накъде, а сградите са надвесени заплашително над нея като множество огромни зверове. Нямам друга алтернатива, освен да стана рязко и поема тичешком по нея. Силите ми са на изчерпване, но зная че не бива да спирам. 
  По-надолу улицата става по-широка и се появяват стени на типични селски кирпичени къщи и части от дувари. Виждам през тях, че на съседната улица отдясно крачат глутница създания. Вече нямам сили да бягам - ръцете и краката ме болят. Мога само да ходя по мръсната каменна настилка, плътно до останките на къщите, за да не бъда забелязан. След малко луната отново се скрива в облаците и видимостта намалява драстично.
  Чувам суматоха далеч назад и си представям как група същества са излезли на уличката и се движат към мен. Зная, че по успоредната улица отдясно има други същества, така че завивам наляво, провирам се пипнешком край остатъци от кошара и излизам пред тъмна къща. От дясната й страна има вход към друга къща с малък двор. Влизам в него и до мен проехтяват лай на куче и чуруликане на кокошки. Набързо прескачам телената ограда и се хвърлям към някаква улица.    Отново падам на ръцете си и острата болка от натъртено ме прорязва. Кучето спира да лае, кокошките вече не се чуват. Това е добре, казвам си и тръгвам сляпо към тъмнината. 
  Луната пак се показва иззад облаците. Установявам, че има само няколко къщи до края на селото, след това започва гол хълм. Знам, че съм далеч от пътеката до Салаш, но засега е важно да се добера до гората, която е доста нагоре по хълма. Господи, ако знаех в какъв кошмар ще попадна, никога не бих предприел такава безсмислена инициатива. Ако знаех, че легендата за Карстфур е една зловеща истина и че орди от мъртъвци се разхождат по улиците му, в никакъв случай не бих припарил до това прокълнато място. Музиката вече не се чува, далеч назад се откроява кулата на катедралата със светещите прозорци, въпреки това ясно съзнавам, че опасността съвсем не е отминала. Нямам си и представа къде точно съм, а и картата едва ли ще ми бъде от полза в тази тъмнина.
  Ходейки излизам от улицата и тръгвам нагоре. По едно време луната отново осветява околността и аз поглеждам наоколо... за да изпитам нова порция ужас, породена от зрелището, случващо се недалеч от мен. Първо съзирам мрачни руини на къща на върха на хълма... и се сещам, че точно този е хълма с гробището, което сега не се вижда, защо се намира на малък слог. Въпреки това продължавам да вървя нагоре, надявайки се да съм се лъгал и това да е съвсем друг хълм, с друга разрушена къща. Ала след малко, точно когато се добирам до една варовикова скала, аз го виждам на петдесетина метра встрани! 
  Гробището!... 
  Мъртвите продължават да излизат от отворените си гробове и с бавни уродливи походки да се насочват по друга пътека, към здрачните улици на Карстфур. Селото е обляно в слабата лунна светлина и изглежда призрачно сиво - въпреки че улиците му са пълни с ходещи мъртви създаания, дошли в нашия свят посредством дяволските ритуали на Ордена на ренесансовите сатанисти. Има някаква хипнотизираща феерия, някаква злокобна красота в здрачната околност; виждам тази кошмарна картина в цялостното й уродливо величие – бушуващите трупове обладават, превземат, чупят, подреждайки се равномерно по всяка една улица. Сякаш мъртъвците нямат край - някои представляват парцаливи скелети... на други лицата им са черни, навярно заради изпитата през годините кръв... на трети главите им липсват и телата им се блъскат слепешком в другите твари или в дуварите на близките къщи.
  Не зная как не изпадам в безсъзнание след тази умопомрачителна гледка. Навярно инстинктът за самосъхранение се задейства и в подобни моменти на върховен кошмар човек остава в съзнание, за да съумее да реагира на опасността. И все пак очите ми сякаш са застинали от гледката и не помръдват, въпреки че тялото ми е напълно готово за спасително бягство. Трябва да използвам последните остатъци воля, за да обърна глава и да хукна на другата страна, към спасителната гора, намираща се някъде нагоре.

                 ***
  Бягам и викам от ужас, без да съзнавам, че мъртъвците могат да ме чуят. Имам чувството, че сърцето ми ще се пръсне. Топла пот облива лицето ми, дрехите ми са мокри, силите ми почти са на изчерпване, но продължавам да тичам по хълма.
Когато се добирам до хладната гора, аз се залюлявам и падам на земята. 

  Едва успявам да си поема дъх, а в ума ми се заражда мисълта, че вероятно съм спасен.