Черният котарак

       разказ на ужасите

 1 Доста хора по света са преживяли необясними събития. Обикновено потърпевшите не ги споделят, тъй като болшинството от жителите на земята ги отхвърлят и едно споделяне би изказало съмнение относно психическата стабилност на потърпевшия. Такива събития преживях аз, Едгар Уилямс, и въпреки риска да ме сметнете за луд, всячески желая да ги разкажа на вас, читателите, защото само по този начин ще притъпя огромната мъка в душата си. Те доведоха до моя крах, те ме унищожиха. И най-лошото е, че и аз имам определена вина, което дава някаква справедливост на ситуацията - макар да продължавам да мисля, че въпреки постъпката ми, не заслужавам толкова злощастна съдба. Сега съм сам в затворническата килия и съм наясно, че това е вид спасение, с цената на нестихващата душевна печал - другия вариант е и аз да съм умрял като останалите членове на моето семейство и навярно да съм погребан до тях в двора на баптистката църква. Няма да правя връзка между събитията, нито ще търся причина за тях – твърде много нещастия преживях, за да тревожа още повече изтерзания си разсъдък. Освен това, онзи кошмарен сън в нощта преди смъртта на съпругата ми, даде някакъв, макар невероятен отговор на надвисналото като черна пелерина проклятие.    За да започна разказа, трябва да направя самопризнания за едно ужасно дело, което извърших и което беше първоизточникът на последвалия кошмар.  Преди две лета убих Джони Гостуидж!           Убих го изключително хладнокръвно и никой не ме заподозря!   2 Джони Гостуидж беше най-противния човек на земята. Изпитвах отвращение, когато той минаваше покрай мен и ме поглеждаше със злобните си жълтеникави очи. За сметка на това котките го обожаваха. Той имаше около дузина котки, които винаги търчаха подир него при малкото му излизания – до отсрещния супермаркет или до градската управа. За всички от квартала той беше самотен бедняк, който нямаше нищо друго, освен схлупената си къща и тези котки. Аз също не бях добре финансово. От малък се научих да бъда пройдоха -  занимавах с дребни кражби и всичко спечелено „инвестирах” в „Кръчмата на Рудолф”. Преди осем години се запознах с Кати – бивша танцьорка в нощен клуб, решена да стане порядъчна жена. Шест месеца по-късно се оженихме, а скоро след това Кати забременя и на бял свят се появи дъщеря ни Саманта. После работех в автосервиз, на бензиностанция, на езерото; но никъде не се задържах повече от няколко месеца. Кати също нямаше особен късмет – беше сервитьорка в „Големия Джак”, сетне в „Мексиканския бар”, накрая стана продавачка в супермаркет, където изкара почти три години. В крайна сметка, когато на трети април, две хиляди и тринадесета година, убих Джони Гостуидж, с нея бяхме останали без работа, живеехме в  грозна дупка на края на гетото, а дъщеря ни Саманта ходеше с мръсни дрехи. Освен това, съвсем скоро чакахме второ дете.  В този съдбовен ден, от сутринта заседнах в Кръчмата на Рудолф. По едно време един от тогавашните ми „приятели”, Брайтън, ми прошепна, че Гостуидж крие купища пари в два черни куфара. Преди няколко дена боядисвал смърдящата му спалня и видял как онзи измъкнал куфарите из под леглото. Сетне извадил пари от джоба си, с част от тях му платил за ремонта, а останалите пъхнал в единия куфар. Накрая Гостуидж се похвалил, че през годините бил капитан по корабите и сега вземал голяма пенсия, обаче не искал да харчи и долар за Чичо Сам.   Гостуидж живееше в съседната „бърлога” и не общуваше с никого. Онова, което всички забелязваха в него, освен окаяния му вид и голямата му брада, бяха злобните му очи. В онази нощ, обзет от пиянско вдъхновение, ме осени идеята, че такива хора не заслужават да живеят. Аз имах семейство, чаках второ дете, а тоя проклетник просто не искал да харчи парите си. Затова през нощта реших да се промъкна в спалнята му и да открадна куфарите - а ако се наложи, и да го убия.  На трети април, две хиляди и тринадесета година, малко преди полунощ, взех желязна стълба, промъкнах се до къщата му и се покатерих до едно от отворените прозорчета на банята. С едната ръка държах дебело дърво, за да го ударя, в случай че ми се изпречи. Отидох във всекидневната и безшумно тръгнах към открехнатата врата за спалнята. Мръсникът се намираше там и спеше. От него извираше противна миризма на нечистоплътност.  Светнах лампата и в същото време котките се разбудиха и започнаха да мяукат силно. Онзи също отвори очи, стана рязко, но нямаше време да реагира – аз се приближих до него и го цапардосах с дървото по главата. И след това още веднъж… и още веднъж… котките опитваха да ме спрат, дращейки кожата на краката ми, но аз ги газех и ритах, докато накрая се кротнаха. В крайна сметка Гостуидж се строполи на земята, удари силно главата си върху циментовия под и изпадна в безсъзнание. Аз затърсих куфарите и наистина ги намерих под леглото. Котките се бяха вкупчили около стопанина си и ближеха течащата кръв от носа и устата му. Прибрах се и когато отворих куфарите видях, че те наистина бяха пълни с пари. След като цяла нощ броих пачките, разбрах, че вече имам около милион долара в брой!   Седмица подир деянието, съседи открили мъртвото тяло на Джони Гостуидж по острата миризма, носеща се от къщата му. Нямаше разследване, нямаше публикации в пресата, а на другия ден общински работници прибрали трупа и го погребали в общинските гробища. През цялото време се страхувах, че може да съм оставил следи на местопрестъплението, или, не дай си Боже, онзи да се свести. Но за радост опасенията ми бяха напразни.  Не споменах на Кати и на Саманта за убийството. Излъгах ги, че богат чичо ми е оставил голямо наследство. После нещата тръгнаха като по вода.  Или поне така изглеждаше.   3 Месец и половина по-късно купих голяма викторианска къща в Коултън – едно от богатите предградия на Балтимор. Инвестирах част от останалите пари в пицария, която в по-късен етап щях да дам под наем. Освен това записахме Саманта в елитно частно училище. Дори се сприятелих с най-добрия лекар в щата, доктор Фреди Джокович, който живееше в старо имение на съседна пряка. И Кати, и Саманта, и аз вече ходехме богато облечени, посещавахме редовно баптистката църква и имахме уважението на другите жители.              Бебето се роди четири месеца след нанасянето в новия дом. Беше момче и го кръстихме Джо. Няколко дена по-късно, както бях планувал, дадох пицарията под наем на голяма балтиморска верига, за да имам повече време за семейството си. Колкото и налудничаво да звучи, не чувствах угризения за убийството на Гостуидж. Онзи беше нещастник и смъртта му беше избавление от нещастния живот. Можех само да му благодаря, задето толкова безразсъдно бе кътал спестяванията си и така даде шанс на мен и семейството ми да се изправим на крака.   На двадесет и пети май се появи черният котарак. Дойде от задната страна на къщата, откъм хълма. Когато го видях, изпитах странна антипатия към него. По принцип обичах животните и тогава се зачудих как някакво животно може да предизвика в съзнанието ми подобно чувство. Котаракът беше голям, движеше се някак лежерно и мудно, а в жълтите му очи нямаше никакво изражение - сякаш беше движеща се играчка. За разлика от мен, Саманта го хареса. Когато го видя, тя се затича към него, хвана го и го прегърна като бебе. След това ме помоли да го задържим. Аз обичах дъщеря си, а и сметнах, че в сегашното си финансово състояние мога да се грижа за още някоя жива душа, затова поговорих с Кати и двамата разрешихме животинката да стане част от семейството ни. Нека Саманта да има другар в игрите. Поне докато Джо порасне. От този ден Саманта започна да се поболява. С Кати бяхме погълнати в грижите за бебето и първоначално не забелязахме промяната в нея. Едва на втори юни, седмица след като котаракът дойде, видях отдалече как тя идва от училище с бавна, провлачена походка, хванала в ръце любимото си животно. Когато приближи забелязах, че кожата й бе потъмняла, а около очите й се бяха образували сини кръгове.  - Саманта, добре ли си? – попитах. - Добре съм, татко. Защо? - Изглеждаш болна. - В отлично настроение съм. Щом Сами е с мен. (Беше кръстила новия си другар Сами). Повярвах й, защото въпреки вида й, усмивката й беше радостна, а очите й грееха от щастие. Черният любимец лежеше мързеливо в ръцете й и сякаш ме стрелваше с безизразните си очи. На трети сутринта, докато слизах към голямото преддверие да пия чай с Кати и Саманта, без да искам настъпих котарака, излегнал се на едно от стъпалата. Той изпищя пронизително, скочи и одращи с нокти крака ми. Аз се ядосах и го изритах, животното полетя от стълбището и се приземи на пода, сетне хукна през отворената врата навън.  - Какво правиш, татко? - Саманта ме изгледа с омраза. - Момиче, не видя ли какво направи твоя Сами? - Ти пръв го нарани! Той просто ти отмъсти. Думата "отмъсти" за миг ме върна към убийството на Гостуидж. Аз не казах нищо, сведох смирено глава и тръгнах надолу.    В нощта на шести срещу седми юни се случи първата трагедия в моето семейство. Още вечерта с Кати взехме необмисленото решение да оставим Джо да спи сам на долния етаж, за да можем и ние да се насладим на спокоен сън. По някое време чухме силният плач на бебето, който трая около минута и секна изведнъж. Знаех, че Джо се буди по това време да яде, но с Кати упорито искахме да го отучим от този навик и затова не отидохме при него. А на сутринта от дебрите на съня ме изтръгнаха женски писъци, които се възнесоха като демони през стените на голямата мрачната къща.  Крещеше Кати! Бе станала по-рано, за да види бебето. Когато излязох от стаята, я видях да тича по стълбите с изкривено от ужас лице. Саманта също беше в коридора и наблюдаваше с уплаха майка си.        - Едгар ела! Джо! – викаше съпругата ми. Хукнах към нея и двамата слязохме долу.          Когато отворих вратата на стаята, където оставихме бебето, едва не изгубих съзнание заради кошмара, който се разкри пред очите ми.        В бебешкото легло лежеше Джо, целия в драскотини и кървави рани. Едното му око беше извадено, дрешките му – разкъсани, а устата му – кръвясала и широко отворена.         До единия крак на леглото кротко се бе излегнал котарака. Гледаше с наглите си жълти очи и се облизваше блажено. Кожата му на места беше изцапана с кръв. Щом излязох от първоначалното вцепенение, грабнах животното и започнах да удрям главата му в твърдата стена. След това взех голям нож от шкафа и го наръгах в корема. Накрая отворих прозореца и го метнах в храстите оттатък двора. През това време жена ми се обади на доктор Джокович и той пристигна с екипа си след двадесетина минути. Когато напипа пулса и освети очите на бебето, обяви с мрачен глас:        - Джо е мъртъв.        - Господи, не - промълвих.        - Боже мой - обади се и Кати.        - Съжалявам, приятелю - завърши доктор Джокович.         Съпругата ми заплака. Аз я прегърнах и погалих косата й. Саманта се сгуши в нас.         -Тоя скапан котарак... – извиках гръмко, но Фреди ме прекъсна: -Няма как котаракът да го е убил, Едгар. Искам да взема Джо в болницата и да определя от какво е... умрял. - Както кажеш Фреди – отвърнах, след което дадох писмено съгласие екипът да вземе тялото на сина ми.  Върнаха трупа на другия ден. Като причина беше посочена сърдечна недостатъчност. Раните по кожата били направени от котарака след смъртта на детето. Просто животното усетило, че то не е живо и решило да го нападне. Това се случвало често и било странен животински инстинкт.  На осми юни погребахме Джо в гробището зад баптистката църква.  На девети юни котаракът се появи отново.   Пръв го видях аз, докато поливах ливадата в двора. Тътреше се някак тромаво, но имаше нещо уродливо в походката му, от което ме побиха тръпки. Това беше Сами, познах го по наглия поглед и засъхналата рана на корема. Незнайно как гадината беше оцеляла. Котаракът мина покрай мен, демонстративно се потърка в краката ми и закрачи към къщата. Тялото му беше студено, а козината му – твърда като четина. В това време излезе Саманта (която бавно възвръщаше жизнеността си) и щом го видя, извика:         - Сами! Радвам се, че си дойде! – след което го хвана и прегърна. Може би ако не бях в скръбно настроение покрай смъртта на Джо, щях да доубия изчадието – но този момент реших, че е по-добре единственото ни дете да има някой, който да му доставя утеха в опечаления дом. Дори се зарадвах, че котаракът е оцелял – въпреки че подсъзнателно вярвах, че именно той, противно на лекарската констатация, е причинил смъртта на сина ни. Саманта отново започна да боледува. В следващите дни тя отслабна още, а кожата й посивя. Въпреки всичко, винаги носеше котарака със себе си, а пък той ми ставаше все по-противен – с мазната походка, с жълтите очи и грозната рана на корема, която сякаш нямаше намерение да зарасне. На седми сутринта повиках Фреди Джокович да види дъщеря ни. Той дойде, прегледа я и рече следното: - Искам да я заведа в болницата. Очевидно боледува от нещо, което сега не мога да определя. Ще се обадя и в училището. - Добре Фреди. Искам всичко да е наред. Момичето покорно ме послуша и се качи в автомобила на доктора, вземайки котарака със себе си. След това работата ми спореше. Оправих шадравана, оплевих и полях градинките, почистих алеите. В късния следобед пристигна Фреди с дъщеря ми и котката. Докторът имаше мрачна физиономия. Повика ме встрани и ми каза: - На Саманта й няма нищо. Просто не е в настроение и е загубила апетит, навярно заради смъртта на Джо. Трябват й положителни емоции. Заведете я за няколко дена на планина или на езеро и мисля, че ще възвърне предишното си състояние. - Звучи успокояващо, Фреди, но някак ми изглеждаш угрижен. Има ли още нещо? – попитах. - Впрочем да. Но не е свързано с нея – докторът се завъртя наляво и надясно, сякаш се оглеждаше някой да не го подслушва. - Откъде имате този котарак? - Един ден просто се появи.  - А белега на корема му? - Направих го аз. Беше в деня, когато Джо умря. Тогава помислих, че той го е убил. Първо бих главата му в стената, след това го наръгах с нож. Бях сигурен, че е мъртъв и го изхвърлих в отсрещните храсти. Но той пак се появи. - Там е въпросът, че котаракът трябва да е мъртъв! В болницата Саманта ме помоли да прегледам и него. Когато го направих, онемях. Нямаше нито пулс, нито движеща се по тялото кръв. Едгар, приятелю, не знам с какво си имате работа. - Какво искаш да кажеш, Фреди? Извини ме, но не мога да те разбера. - Тази котка отдавна е умряла, но е жива. Тук може да са намесени дяволски сили. Въпреки че съм лекар, вярвам в тези неща. И точно те да са...  о Господи, прости че го споменавам... да са убили Джо! – последните думи докторът ги изрече тихо, а след тях въздъхна звучно. - Сериозно ли говориш, Фреди? - Да приятелю, не знам как е възможно това. Тая котка... виж й само очите. И походката – Джокович погледна плахо към Сами, който лежеше в скута на Саманта. – Има нещо нередно в нея. - Какво да направя? Пак ли да я убия? – попитах и в същия миг усетих в гласа ми нотките на отчаянието. - Не съм сигурен. Не ми харесва тая работа. Просто се отърви по всякакъв възможен начин. Ако трябва унищожи я, запали я, разчлени я на парчета, колкото и грубо да звучи. Аз ще тръгвам. Късмет, Едгар.   Погълнати от меланхолията, ние с не спазихме препоръката на доктора да отидем на някое красиво място. Сметнахме, че викторианската къща и зелената околност са достатъчно красиви, за да върнат предишното състояние на Саманта. От друга страна, не исках тя да изпуска уроци в училище. А самата тя продължаваше да линее. Погледът й ставаше все по-блуждаещ, кожата й - все по-сива, бузите й – все по-хлътнали. Когато крачеше, често се олюляваше, понякога се спъваше или блъскаше в големите предмети, а кръговете около очите й кръговете потъмняха все повече и повече. Въпреки увереността на доктор Джокович ,че не е болна, изпитвах притеснение. По незнайна причина бях сигурен, че котаракът е виновен за състоянието й.  Постоянно мислех как да се отърва от гадната котка, но тя все ми се изплъзваше. Веднъж я бях заклещил под леглото на Саманта и тъкмо се готвех да я хвана, когато детето нахълта и с рев ме избута встрани. В друг момент, на път за всекидневната, изчадието се изпречи в краката ми, ала щом сграбчих студеното му тяло, то се обърна и загреба с нокти кожата на ръката ми. Инстинктивно го пуснах и то се скри зад близкия гардероб.  На седемнадесети юни вечерта, обзет от ярост, влязох в стаята на дъщеря ми и със сила взех котарака от ръцете й. След това излязох на двора, напълних една от кофите с вода и го пуснах вътре. Близо половин час държах главата му във водата - докато се уверя, че е мъртъв и че няма да се съживи. Накрая, въпреки неистовия плач на Саманта, занесох твърдото му тяло в близкото сметище и го изхвърлих. На следващия ден Саманта умря.   В този печален следобед тя се прибра от училище и ни заяви, че отива горе да си легне. Когато привечер реших да я повикам, се натъкнах на кошмарната гледка, която до ден днешен, макар и далеч от злокобното място, още тормози сънищата ми.  Стаята вонеше на изпражнения. Саманта лежеше неподвижна на леглото си. Очите й бяха широко отворени, устата й – озъбена, а кожата й – посиняла. Котаракът (въпреки, че вчера със сигурност го убих) се бе надвесил над лицето й и кротко облизваше струйката кръв, потекла от ноздрите й.  Когато ме видя, той вдигна глава, погледна ме с лукавите си, опулени очи и се облиза с кървав език.  След това всичко мина като на филмова лента. Влезе жена ми и припадна в ръцете ми. Веднага се обадих на доктор Джокович и той дойде след половин час, а десет минути по-късно успя да свести Кати и (о, всемогъщи ангели, пиша го с огромна, чутовна скръб) да констатира смъртта на Саманта. През сълзи съжали, че онзи ден не е открил признак, който да подскаже за този неин скорошен край. После се съгласих той да откара тялото й за аутопсия, защото искал на всяка цена да разбере болестта й.  Котаракът се бе измъкнал в някой от моментите, когато безуспешно опитвах да свестя Кати. Нямах време да му обръщам внимание, бях шокиран от цялата ситуация. След като докторът положи жена ми на легло и след като откара трупа на Саманта в болницата, аз реших, че е крайно време да отмъстя на проклетата гадина за всичко, което ни бе причинила. Излязох и я видях, легнала на сянка под големия бор до външната чешма, а около нея се носеше остра кисела миризма. Отидох до дърварника, взех брадвата, върнах се, замахнах с цялата си сила и посякох твърдото й тяло точно между две от ребрата на гръдния кош. После още веднъж... и още веднъж... докато трупът се раздели на две черни половини. От тях не потече кръв, но изчадието вече не даваше признаци на живот. В найлонов чувал събрах двете части, отидох до реката и ги хвърлих в дълбоките води. Въпреки всичко, още не бях сигурен, че съм се отървал напълно от изчадието. На следващата сутрин Фреди Джокович върна тялото на Саманта и ми съобщи, че като причина за смъртта е посочен инсулт - макар че той силно се съмнявал в тази констатация. Попитах го какво е неговото искрено мнение, но докторът само вдигна рамене и мълчаливо излезе от къщата. На деветнадесети юни погребахме момичето ми зад баптистката църква, в съседен гроб до този на Джо. Пасторът Отец Ралф ми рече, че случващото се е дяволско дело и че трябва да вярвам по-силно, за да превъзмогна нещастията. Отвърнах му, че вече няма смисъл от тази вяра, след като загубихме и второто си дете, при което той завърши разговора с думите:             - Ще се моля за вас.             Привечер с Кати се прибрахме в огромната, мрачна, пуста къща и продължихме с ежедневните си дела.   4 В нощта след погребението сънувах кошмар, който може би даде отговор на загадъчната смърт на двете ми деца и разкри връзката с отвратителния котарак - дошъл незнайно откъде и загнездил се като тумор в нашето семейство. Сънят беше ярък, властен, от онези, които променят съдби и предсказват събития. Присъни ми се Джони Гостуидж. Той ме наблюдаваше със зловещ поглед, а около него се простираше безкрайна тъмнина. Брадата му бе станала още по-голяма и се разпростираше хаотично по бялото му, пъпчиво лице, а жълтеникавите му очи се втренчваха в мен. По някое време Гостуидж отвори уста и заговори с гърлен глас. Помня точните му думи: - Законите на злото дават пълна свобода над тялото, дават власт на силата, ограничават предразсъдъците, издигат самата душевна структура до нивата на абсолютния самоконтрол. Злото стимулира убийствата като сцена от Великото представление, като член от Всеобщия природен закон. Чрез убийствата жертвите се подчиняват на сатаната. В този свят смъртта е фаза по пътя на безкрайната еволюция - смяна на телата, промяна на принципите на действие. Мислеше, че си победил, но се оказа, че си загубил. Разбирам, че го направи за семейството си, но ти лиши от земно съществуване друг човек, който също заслужаваше живот. За твое съжаление, аз съм поклонник на злото. Винаги съм бил - през цялото битуване на душата ми в този порочен свят. Знай, че отмъщението е най-силното оръжие на злото. Нямаш си представа колко скверни тайни има на земята, които повечето жители дори и не подозират. Котките са връзката между този и онзи свят, между човека и висшата сила. Те бяха МОЯТА сила. Те бяха МОЯТА победа. След смъртта ми, МОЯТА душа се всели в котарака, който дойде при вас. Ти не знаеше, Едгар, че с вселяването, вселих и частица от сатаната в него. И котаракът се превърна в моето оръжие. Аз убих сина ти. Аз убих и дъщеря ти. Аз ще убия и съпругата ти. А теб ще оставя жив, за да се печеш в огъня на вечната тъга! За да бъде моето отмъщение пълно!  - Защо просто не ме убиеш, за да приключи всичко? - извиках инстинктивно. - Противодействието би било равно на действието. А отмъщението винаги трябва да е по-силно от деянието, драги Едгар. Има ли по-тежка мъка да загубиш семейството си и да останеш жив? А теб те е страх от смъртта и зная, че до края на дните ти ще живееш в СВИРЕПА ДУШЕВНА АГОНИЯ! - Гостуидж ме гледаше с помътнели, пълни със злоба очи и се наслаждаваше на моето безсилие. Аз мълчах, взирайки се в тъмнината около образа му.  След малко той започна да се стопява, а аз да излизам от рамките на съня.    Когато отворих очи, извиках, осъзнавайки какво виждам. На леглото, на мястото, където трябваше да лежи съпругата ми, лежеше котаракът. Беше вдигнал глава и ме наблюдаваше с насмешлив поглед. С отчаян рев се изправих, грабнах ножа от шкафчето (който снощи оставих там, в случай на опасност) и започнах да ръгам мръсната гад!  Забивах ножа в тялото му и крещях. Гледах как той се превръща в кървава пихтия, но не спирах. Чувах воят му - отчаян, дрезгав - вой на сатанинско изчадие. Бях изпаднал в дива летаргия, или делириум, исках само да пробождам звяра и да не спирам. Спомних си как убивам Джони Гостуидж и това ми вдъхваше кураж.  По едно време се осъзнах и спрях. Погледнах под мен и... отново изкрещях… този път от мъка, от скръб, от болка, от отчаяние! Случващото се просто нямаше логика, нито разумно обяснение.   Милостиви читателю, прости ми, че ще трябва да опиша и последния спомен - най-силния, най-ужасния. Спомен, който сложи край на кошмарите ми и постави началото на моето падение. Спомен, който отне всичко в живота ми. Аз се задъхвам, очите ми са навлажнени, потните ми ръце треперят, лицето ми е силно напрегнато, сърцето ми бие до пръсване, а мръсните и влажни стени на затворническата килия ме теглят все по-силно към смъртта. Към моето изцеление Под мен лежеше съпругата ми Кати. По гърдите, по корема, по ръцете и бузите й зееха множество прободни рани, от които извираха струи гъста кръв и се разстилаха като змии по бялата й нощница. Очите й бяха мъртви и изцъклени, устата й - отворена, езикът й – изплезен, а потната й кожа лека полека пребледняваше. Вдясно от нея, незасегнати от ножа, лежаха двете части на котарака. Главата на малкото чудовище бе изпъната напред и жълтите му очи ме гледаха подигравателно.  Очите на Джони Гостуидж! Очите на злото! Аз изпуснах ножа, закрих с шепи лицето си и заплаках. Бях убил съпругата си, вместо сатанинското изчадие. Джони Гостуидж ми беше отмъстил.