Чакалите постепенно завземаха ума ми.

                Чух тези злокобни звуци още през първата нощ и тогава, наред с неимоверния страх, който изпитах, в мен се появи странно усещане за дива красота и за вълшебство.

                Работех като преводач от английски на български и затова си позволих да купя евтина къща в белоградчишкото село Крабово, където щях да бъда на спокойствие, където щях да дишам чист въздух и да слушам пеенето на птиците и щурците. Селото се намираше навътре в планината Венеца, разположено между два хълма, от двете страни на Бабина река. Повечето къщи бяха изоставени, имаше седем души жители и десетина, които си идваха от време на време от града. Моята къща беше една от малкото двуетажни и се намираше в края на селото. Беше ремонтирана наскоро и имаше всички условия на живот, затова реших да се нанеса няколко дена, след като я купих.

                Вечерта, малко след като си подредих багажа и вечерях, седнах на верандата с чаша бира в ръка. Тогава за пръв път ги чух! Идваха ту от хълма зад мен, ту от отсрещния, извисявайки се като злокобна хорова песен над тъмните къщи. Приличаха на викове на изгубени души, които като че ли общуват помежду си. Аз потръпнах целия, скован на пейката, усещайки прегръдката на усмихнатия полумесец, висящ горделиво на небосвода, сякаш подканващ изгубените души да вият още по-силно. Звуците продължиха двадесетина минути, след което спряха. Малко по-късно аз се прибрах в уютната ми къща, за да опитам да се пренеса в света на сънищата.

                Спах мъчно. Сънувах умиращи хора с бледи лица, изразяващи безкрайна мъка. Често се сепвах и се събуждах, след което отново заспивах и се пренасях в сюжета на същия кошмар. На сутринта главата ме болеше силно и аз реших да се разходя по улиците на селото и да вдишам от чистия му въздух. Недалеч от дома видях възрастен мъж на около седемдесет години, който ме поздрави с усмивка и ме попита:

                - Как си се заблудил да идваш тук бе, момче?

                - Онзи ден купих онази къща и вече ще живея тук.

                - Така ли? - той ме погледна озадачено - И от къде си?

                - От София, дядо. Тука е много хубаво, спокойствието е удивително. Ама вчера вечерта чух откъм хълмовете някакви звуци. Да знаеш какви са?

                - Знам. Това са чакали.

                - Чакали? За пръв път чувам гласовете на чакалите. Доста са страховити.

                - Така е, момче. И ще трябва да свикваш с тях, щом си решил да живееш тук. Хайде момче, аз ще отивам да върша работа. Когато ни е скучно, може да си идваме на гости. Аз съм сам човек и обичам да общувам с хората. Особено млади момчета като теб.

                - Ами ако не ти пречи, утре следобед намини. Аз също ще се радвам да си гостуваме. Харесва ми селската идилия. Хайде лека работа и до нови срещи.

                Чакали! Думата се въртеше в главата ми през целия ден - докато се разхождах, после докато работех пред компютъра, та чак до вечерта, когато отново чух воят им. Това не бяха животни, твърде човешки бяха писъците им - напомняха ми на ревящо бебе, на викащи за помощ млади хора, на грачещи, давещи се в агония възрастни, даже и на самодивски песни. Дали пък хората тук не са приели условно, че това са чакали, а пък те да имат далеч по-различен характер, питах се аз, заслушан и почти хипнотизиран от фееричния им вой?

                Дните минаваха спокойно, но скучновато. Работата ми спореше, имах много поръчки за превод на книги. Но тук нямах почти никакви забавления, освен  следобед, когато запалвах джипа и отскачах до града за покупки. С приятния старец (който се казваше Димо) се сприятелихме и почти всеки ден той идваше при мен, като винаги носеше домашна ракия и няколко зеленчука за мезе. Приказките ни бяха дълги и интересни, той разказваше с трепет историята на селото, което някога, в далечното минало, е било много голямо, но постепенно младите се изселили - или в Белоградчик, или в по-големите градове, или в чужбина. А детството му сред планината и старите къщи било изпълнено с магически моменти, които никога повече няма да се върнат.

                Продължавах всяка вечер да чувам чакалите, но се стараех да не им обръщам внимание. Непрекъснато си повтарях, че има по-важни неща, за които да мисля.

                През една топла вечер, когато Димо остана до по-късно, странните гласове отново се извисиха. Той се заслуша в тъмнината с изпълнено от вълнение лице.

                - Знаеш ли, че това са душите на мъртвите? - внезапно попита той. Сега гласът му звучеше мрачно.

                - Нали бяха чакали?

                - Душите на мъртвите се превъплъщават в чакали. Те са хората, които някога са живеели в това село и които сега вият от мъка. Защото то опустява и запада безвъзвратно. Защото всичко, което са градили приживе, отива по дяволите. Защото децата, които са раждали, са избягали от тук и не искат повече да се върнат. Защото земите, които са ги хранели, сега линеят и опустяват. Техният вой е воят на болката, на страданието, на яростта. Ако желаеш, една вечер отиди в гората зад къщата ти, на Марчова поляна, и ще ги видиш. Поляната е по пътеката, на стотина метра навътре. Само че трябва да отидеш при пълнолуние, без фенер, тъй като силата им зависи само от лунната фаза, а в същото време бягат от изкуствената светлина. Но те предупреждавам, че е страшно! Страшно и ужасно.

                След тези думи той наведе глава и се замисли дълбоко. Повече не проговори за чакалите.

                Няколко дена по-късно, когато пълната луна осветяваше ярко селото, аз тръгнах към хълма зад къщата ми. Гората беше приятна и свежа и лек ветрец люшкаше короните на дърветата, през които лъчите на земния спътник едва едва се показваха. Чувствах се някак лек, освободен от напрежение, но обзет от странно усещане за нереалност, което като че ли витаеше наоколо.

                Изведнъж воят им се извиси над целия свят!

                Идваше отдясно и имаше много по-голям емоционален заряд, отколкото през предишните пъти, когато го чувах от вкъщи. И сякаш измежду отчаяните ревове долавях и други звуци, наподобяващи човешки говор. Поех дълбоко въздух и тръгнах смело в онази посока, където според указанията на дядо Димо трябваше да се намира Марчова поляна, а след десетина минути достигнах до малкото голо пространство. И там видях всичко!

                Цяла глутница от поне тридесетина чакали виеха, насочили глави към луната, а около тях въздухът сияеше като от мъгла. Взирайки се внимателно установих, че това не е мъгла, а безброй бели, прозиращи създания, бегло приличащи на хора.

                Това бяха призраци.

                Призраците на хората, живеели някога тук.

                Внезапно осъзнах, че звуците не излизат от устите на чакалите, а от тези на прозиращите същества. Те крещяха думи - неразбираеми, нечленоразделни, - а някакво далечно ехо откъм другия хълм им отговаряше. После забелязах, че цялата поляна бе осеяна със стари надгробни плочи - изкривени, почти скрити от огромната трева. Изведнъж виковете (и тези тук и онези от отсрещния хълм) спряха, а душите сякаш се вселиха в чакалите, които бавно тръгнаха към вътрешността на хълма и лека полека се изгубиха между дърветата.

                След това се обърнах и хукнах бързешком към моята къща, за да започна да пиша историята им.