Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
13.01 10:27 - Тайната на имението Калуидж (2-ра част)
Автор: dorian01 Категория: Новини   
Прочетен: 288 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 13.01 10:29


  Тайната на имението Калуидж (2-ра част)


новела на ужасите

 

    Заради ограниченото ни време, не си казахме почти нищо. Само чичо Майръс с трепет ни говореше колко е хубаво да се спазват определени правила, защото човекът се научава на ред и животът му става по-подреден. Двете госпожи с усмивка се съгласяваха с неговите думи, а аз само го слушах без да променям изражението си.
    Прибрах се със смесени чувства в "червената стая", както бях започнал да я наричам. Кавгата с чичо ми подейства зле и аз се запитах колко ли още забрани има тук. Приятната отпуска можеше да се превърне в кошмар, ако ще трябва да се съобразявам с множество ограничения. Но се надявах списъкът да не е твърде дълъг и да съумея да свикна с правилата. От друга страна, разходката сред прохладната тъма ми беше подействала освежаващо. Чувствах се изключително приятно сред природата, огряван от лунната светлина. Съблякох се и легнах, но не изгасих осветлението, а взех една от моите книги книга и я зачетох. Четох около час, след това очите ми започнаха да се затварят. Аз изгасих полилея и заспах.
      Събудих се към пет и половина, но не слязох веднага, а предпочетох да се излежавам. Закуската беше в седем и имах достатъчно време. Не помнех да съм сънувал нещо, а и дори да бях, сънят навярно бе добър, защото ми беше необикновено приятно. Чувствах се бодър, отпочинал. След малко слънцето се показа и на стената се появиха светещите контури на прозореца. Беше красиво и някак девствено, като в най-ранните ми детски години. Светещият силует на прозореца постепенно се спусна към пода и светлината му стана по-ярка. Денят настъпваше. Аз станах, преоблякох се и тръгнах към всекидневната.
    Слизайки, погледнах към малкото огледало на стената. За ми се стори, че зад него има някой – някаква сянка, която се появи за миг и след това сякаш мина през стената. В другия момент на мястото на моя образ се появи друг – тъмен, слаб, страшен! В тази част от секундата го определих като образ на дете – момче с хилаво и неестествено грозно лице, черни очи, кестенява коса и потъмнели устни. След това страхът ме удари със силата на мегатонен чук и аз хукнах надолу по стълбите. Малко преди да достигна голямото помещение, се спънах и паднах на пода.
     - Какво има, мой любими племеннико? – попита ме чичо, докато ми помагаше да се изправя.
    - Там горе! - задъхан посочих стълбището – Горе имаше някой! Видях го на огледалото. Беше дете.
    - Дете? – чичо ми ме попита с престорена изненада – В Калуидж няма деца. 
    - Беше горе, сигурен съм – не се предавах.
    - Едва ли някое местно пишлеме ще влезе да краде. Със сигурност ви се е привидяло, Питър.
    - Никога не съм имал проблеми с психиката, чичо.
    - Не казвам, че имате проблеми. Навярно е полъх на вятъра през някой от отворените прозорци. Или нещо друго, което би могло да се обясни. Но не и дете. Все пак ще повикам мистър Стюърд да провери за крадци, макар че аз лично не вярвам някой да се промъкне незабелязано тук. 
    - Разбирам. Може би ми се е привидяло – отвърнах смирено.
    - Боли ли ви?
    - Кое?
    - От падането.
    - О не, не. Леко си натъртих ръката, но ще ми мине.
    На масата бяхме аз, чичо Майръс и госпожа Паркър. Госпожица Джоунс днес почиваше. Бях леко разочарован, защото госпожицата внасяше известна доза свежест в огромното и студено имение.
    - И така, Питър както Ви обещах, нося списъка с правилата. Смятам, че не са кой знае колко сурови, че да ви подействат отегчително. Разгледайте ги внимателно. Ако се придържате към тях, гостуването ви ще бъде много приятно. Отделно, ако имате въпроси, можете да ми ги задавате по всяко време.
    - Не се съмнявам във вашата гостоприемност, чичо Майръс – отговорих усмихнато, след което взех листа с правилата и се зачетох.
    - Първо хапнете закуската и изпийте чая. След това имате достатъчно време да се запознаете с тях – обади се и госпожа Паркър. Лицето й издаваше ведрина. Мистър Майръс хвана ръката й и я стисна приятелски, сякаш й благодареше за прекрасната преданост.
    И наистина, за закуска имаше ягодов пудинг, който ухаеше невероятно. Чаят също беше много приятен - смес от различни екзотични аромати. Жената с интерес ме гледаше как поемам вкусната храна, очевидно искаше да ми зададе многобройни въпроси, но някак успяваше да се сдържи. Щом свърших със закуската и изпих чая, пожелах да отида в стаята си. Чичо Майръс ми разреши и аз се отделих от компанията на двамата.
    Там реших да разгледам листа с правилата. Общо взето не бяха много на брой и не бяха кой знае колко строги, но имаше някои странни забрани, като например, да се ходи в задната част на къщата или да се отваря дървена врата в дъното на голямото помещение. Освен това никой няма право да се разхожда в гората зад имението или да излиза в късните часове. Времето за закуска, обяд и вечеря е точно определено и може да бъде нарушено само в крайни случаи.
    - Е - казах си аз със задоволство – ще издържа. 
    Реших след това да изляза отново на разходка. Нямаше забрана да се излиза през деня и да се ходи по полетата отпред и ако чичо Майръс отново негодуваше, щях да му се противопоставя. На излизане кимнах за поздрав на кочияшът, който този път ме удостои с широка усмивка. Навън имаше лека мъгла, която скриваше далечните равнини, но вкарваше някаква магия в цялата картина. Аз тръгнах по пътечката между ливадите, която водеше до една букова горичка. Влагата от чистата мъгла лепнеше приятно по кожата ми и аз се запитах какво ли е чувството да прекараш целия си живот сред този рай. Може би хората в провинцията са неосъзнати щастливци, предпочели или озовали се в отдалечеността от големия град. Влязох в горичката и усетих по себе си влажната тъма. Вътре имаше кладенче от което пих чиста изворна вода и почувствах прилив на необикновена енергия, каквато никога не бих чувствал в Лондон. Сетне отново излязох на ливадата и пред очите ми отново се появи Калуидж - потънал в мистика и изящество, в мрак и красота, където всички живеещи се подчиняват на странни правила, където привидения на деца бродят из огромните помещения. Зад него се извисяваше хълмистата гора - същата, която чичо Майръс забраняваше да се посещава. Незнайно защо, гледайки в онази посока, усетих топка тежест в гърдите. Всъщност, какво ми пречеше в този момент да отида там? Просто нямаще да казвам на чичо ми. Но някой можеше да ме види и да му докладва. Казах си, че засега няма смисъл да нарушавам правилата и да предизвиквам лошия му нрав, затова тръгнах към входния портал на имението.
    Този път всички ме посрещнаха с широки усмивки, а когато казах на чичо Майръс къде съм бил, той ведро ме попита:
    - И харесва ли ви необикновената ни околност, драги ми Питър?
    - О, прелестно е. Почувствах се като в рая.
    - Тук е Раят, драги ми Питър. Къде ходихте?
    - Тръгнах по ливадите и стигнах до горичката.
    - Тази с кладенчето, нали?
    - Да. Пих вода от кладенчето. Водата е много чиста и хубава. 
    - Радвам се, че ви е харесало всичко. Изобщо, искрено се радвам, че сте тук, Питър. И че пренебрегнахте безсмисления конфликт с вашата майка. Планът за днес е на обед да хапнем на верандата, а следобед да отидем до един изоставен средновековен замък, който се намира на две мили от тук.
    - Оо, чудесно. Дали има призраци? - попитах на шега. Чичо Майръс обаче не се усмихна, а продължи със сериозно изражение.
    - Не, няма призраци. Но има стари надписи по камъните и интересни фрески по някои стени. Ще ви бъде интересно. 
    По-късно, когато всички седнахме на обяд, аз зададох следния въпрос:
    - Защо е забранено да се посещата гората отзад? Според мен това е изключително място за отдих.
    В този миг чичо се обърна рязко към мен и ме попита:
    - Нали не сте ходил там, скъпи ми племеннико?
    - Не, чичо. От както се запознах с правилата, не бих дръзнал да наруша нито едно от тях.
    - В такъв случай ще ви отговоря кратко. Просто гората не е подходяща за почивка. Там не бихте открил нищо, което би ви заинтригувало. Затова предпочитам да я забраня за посещение и гостите ми да не останат разочаровани.
    - Но в това няма логика, чичо Майръс. Ако някой ваш гост реши да се разхожда, можете просто да го уведомите, вместо да му забранявате.
    - Питър. Има дълбоки причини, заради които съм поставил тази забрана и които в сегашния момент няма как да ги споделя с вас. Тези правила са единствено и само за ваше добро. Повярвайте ми.
    - Разбирам ви, чичо. Но снощи, преди да прочета правилата, аз си позволих да отида в гората. 
    - Моля? - чичо стана от масата и ме погледна кръвнишки. Помислих си, че отново ще ми се скара, но след малко той седна и продължи? - И какво видяхте?
    - Нищо. Нищо, заради което си заслужава забраната. 
    - В такъв случай нищо не пречи да се съобразяване с нея. Нали?
    - Да.
    - Значи въпросът е решен. Хайде да сменим темата на разговора. 
    След като обядвахме, чичо Майръс повика Алън Стюърд, който дойде с коня и каляската. Домакинът се качи отпред, а аз и госпожа Паркър седнахме отзад. След това тръгнахме по утъпканата пътека, към безкрая от равнини, долини, гори и ниски хълмове.
    - Ето там, зад горичката е имението Кали. То е собственост на един благородник от Калкута, Индия. Вдясно е вила Мариел, където живее изтънчена дама, наследничка на богатия род Андерсънови - с висок и плътен глас говореше чичо Майръс, сякаш да изтъкне благородническото си потекло. Госпожа Паркър кимваше с усмивка.
    - А в онази посока е имението на лорд Стивънс, което утре ще посетим, по покана на нашия    многоуважаван приятел.
    Погледнах натам и видях път с настилка от чакъл, който се врязваше в гъстата гора отдясно.
    - За мен ще е чест, чичо. 
    - Питър, надявам се, че не ви отегчавам с разказите ми.
    - Ни най-малко, чичо.
    След като изкачихме голия хълм и се спуснахме към долината на малка река, отпред се разкри огромен замък.
    - Това е Гримзби. Най-старият замък в околността - извиси глас чичо Майръс - Архитектурата на Калуидж е по модел на Гримзби..
    - За съжаление вътре почти нищо не е останало - добави госпожа Паркър.
    - Няма значение. Великолепен е - изрекох аз.
    Разглеждането на замъка Гримзби бе една невероятна авантюра за човек като мен, обичащ приключенията. Аз бях пъргав, качвах се смело по старите стълби, които можеха всеки момент да рухнат, и ликувах под строгите погледи на чичо Майръс и госпожа Паркър, които от време на време ми подвикваха да внимавам. Многобройните помещения наистина бяха празни, но в таванския етаж имаше полусрутени тераси, от които се откриваха вълшебни гледки, както и вход за кулата, в която се виеше толкова стръмно стълбище покрай каменната стена, че аз  на няколко пъти щях да падна. Обаче на връщане, когато влязох в едно малко помещение с тераса на втория етаж и реших най-безразсъдно да прескоча до терасата в съседното помещение, аз се подхлъзнах и провиснах надолу, като се хванах за балюстрадата на парапета. Долу бяха чичо Майръс и госпожа Паркър, които щом ме видяха, притичаха към мен.
    - Питър, дръж се внимателно! Идвам! - чух гласа на чичо ми. Но още преди да е дошъл, ръцете ми не издържаха тежестта на тялото и се пуснаха от парапета. След миг усетих силния удар на тялото ми в каменистата почва, след което изпаднах в безсъзнание...

    Летях във въздуха, а някой ме носеше. Вижах планини, реки, къщи, села и градове. Радвах се, че летя толкова нависоко - да се понеса из небесния шир, бе мечтата ми от малък. Сетне обърнах глава да видя кой ме носи и тогава усетих как в мен се надига вълна от ужас. Беше детето. Онова призрачно дете, което тъй често ме преследваше. Исках да извикам, но не можех. Нещо ме спираше. Или не ми позволяваше.
    Постепенно започнах да навлизам в реалността. Намирах се на леглото в моята стая, в имението Калуидж, а над главата ми се бяха надвесили двама души. Единия беше чичо Майръс, а другия - непознат мъж с мустаци. Целия бях в обилна пот, която се бе просмукала в дрехите ми.
    - Съвзема се - заговори мъжът с очила. 
    - Значи всичко е наред - обади се и чичо ми. Гласовете и на двамата бяха глухи и някак далечни, но успявах да разбера за какво говорят. 
    - Нека полежи известно време, поне още ден.
    - Разбира се.
    След това поисках да попитам къде съм, но устните ми едва се отвориха, а от гърлото ми излезе грубо мучене.
    - Опитай се да поспиш, Питър. Беше паднал от високо, но си извадил късмет и нямаш сериозни увреждания. Ще оздравееш - говореше ми мъжът с мустаците, който по всяка вероятност беше лекар. Аз опитах да навляза в паметта ми и да си спомня какво се е случило, но сякаш там имаше бариера, която не ми позволи. След малко отново се унесох.
    Когато пак се събудих, стаята беше празна. Опитах да се изправя и тогава усетих остра режеща болка в гърба. Обърнах се по корем и станах от леглото, но щом тръгнах към вратата усетих, че и десния крак ме боли много. 
    - Какво става, по дяволите? - изругах на глас. Едва в този миг си спомних падането от терасата на замъка Гримзби.
    Разбрах, че съм имал късмет и че съм избегнал по-сериозна контузия. Сетих се, че по-рано чичо Майръс и някакъв мъж, навярно лекар, си говореха за мен. И лекарът каза ясно, че е нужно да лежа поне още един ден. 
    Изведнъж усетих присъствие. Преди да осъзная какво се случва усетих как космите ми настръхват и тялото ми се сковава. Обърнах глава към леглото и го видях.
    Детето стоеше между леглото и стената. Лицето му бе необикновено бледо - с доста странни, грозновати черти; очите му излъчваха студенина, а изражението му бе каменно. То не прозираше; въпреки това осъзнавах, че е призрак, привидение, дух на отдавна мъртво човешко същество, материализирало се незнайно как пред мен. Просто стоеше и ме гледаше с ледени очи, а аз, скован от страх, не съумявах да помръдна от мястото ми. Дори не усещах болката в гърба и крака ми, сякаш никога не ги е имало. Усещах само страх - парализиращ, унищожителен, страх, който влудява съзнанието и разнищва психиката. 
    По едно време детето се размърда. Направи няколко безшумни крачки, застана до прозореца и посочи с пръст навън, където забранената гора зад имението горделиво тъмнееше на фона на залязващото слънце. След малко то започна да избледнява, а накрая напълно изчезна, погълнато от червеникавата тъмнина на стаята. Аз продължавах да гледам към нищото, с изцъклени от ужас очи.
    След малко болката в тялото ми се завърна със страшна сила и аз усетих как се задушавам. Разбрах, че няма да имам сили да сляза долу. Светлината откъм прозореца намаляваше и реших да щракна копчето на полилея. В този момент вратата на стаята се отвори и влезе госпожа Паркър, която държеше поднос с храна. 
    - Вечерята ви - каза тя.
    - Много благодар    я. Дайте я, ще я отнеса на нощното шкафче - аз взех подноса и с мъка тръгнах към леглото. Госпожа Паркър закрачи след мен, навярно притеснена за състоянието ми. След като оставих подноса, тя си отдъхна.
    - Как сте? - попита тя.
    - Ами добре - отвърнах.
    - Господин Майръс е притеснен за вас.
    - Кажете му, че сега съм о"кей. Боли ме гърба и десния крак, но се надявам, че до утре ще ми мине. След като изям вечерята, може да опитам да сляза долу.
    - Ако ви боли много, недейте. По-добре е сега да почивате. Не знам дали си спомняте добре, но вие паднахте много жестоко от една от терасите на Гримзби.
    - Спомням си, но не помня как ме върнахте.
    - Бяхте в безсъзнание. Господин Майръс се опасяваше, че може да се случи най-лошото. Пренесохме ви в каляската и се върнахме в Калуидж, след което Майръс извика доктор Коен. 
    - Разбирам. 
    - Предполагам, че ще искате да ви оставя да вечеряте.
    - Само още един въпрос, може ли? Но да ми отговорите честно.
    - Слушам ви, господин Гелър.
    - Чичо Майръс имал ли е дете? - попитах директно. 
    Жената изведнъж се стъписа, а очите й се разшириха. След това тя наведе глава.
    - Ако ви притеснява, не ми отговаряйте.
    - Не, не - жената беше объркана. Очевидно искаше да каже нещо, но се спираше. След това устните й промълвиха:
    - Мисля че е имал. Но ако е така, то е умряло отдавна.
    - Благодаря ви госпожо Паркър. Желая ви приятна вечер.
    Жената се обърна и с несигурни крачки тръгна към коридора. Аз затворих вратата подир нея, отново се върнах до нощното шкафче, а след кратки усилия седнах на леглото и махнах металния капак на подноса.
    Имаше пълнена патица с грах, заедно с чаша червено вино. Очевидно чичо ми искаше да се нахраня добре. Аз наистина бях гладен, така че взех ножа и вилицата и започнах да режа и ям топлата вечеря. 
    Хапнах добре и ми остана храна за по-късно, а и чашата червено вино ме загря, вдигна настроението ми и донякъде притъпи болката в гърба и крака, затова реших да сляза долу. Докато крачех по стълбите, изпитвах силен страх, защото отново се сетих за детето със странното лице, чийто призрак виждах вече два пъти. Дали това бе детето на чичо Майръс, което е умряло отдавна? Може би да. Може би има някаква мистерия около неговата смърт, която заставя не само чичо ми, а и всички от Калуидж да избягват да говорят за него. 
    Когато излязах на верандата, страхът ми се притъпи. Долу чичо Майръс беше сам и жадно пушеше цигара. Казах си, че няма да отварям тема за призрачното посещение и за умрялото му дете, след което ведро седнах на един стол близо до него. Чичо се обърна и на лицето му се изписа изненада.
    - Какво правите тук, Питър? - попита той и се усмихна.
    - Реших, че трябва да се изправя на крака.
    - Добре ли сте? Доктор Коен каза, че е добре лежите още ден-два.
    - По-рано ме болеше много, но сега съм значително по-добре.
    - Радвам се да го чуя. Ще имате ли сили утре да отидем на гости на лорд Стивънс, както бяхме обещали? 
    - Разбира се. Мисля че до утре няма да усещам почти никаква болка. 
    - Вие сте млад и болежките ви ще заздравеят бързо - чичо Майръс промълви тези думи с уморен глас, след което въздъхна - моите обаче не могат да се излекуват.
    - Какво искате да кажете, чичо?
    - Самотата, Питър. Най-голямото нещастие за един човек е самотата. Когато си млад, самотата не ти пречи, дори напротив, радваш се на нея, мечтаеш за нея, понякога я наричаш "свобода". Когато минат години, свободата се превръща в скука, а самотата в проклятие. И въпреки че имам златни приятели, въпреки че живея в голямо имение, за което много хора дори и не мечтаят, въпреки че имам прекрасен помощен персонал, аз съм самотен. Будя се сам в голямото ми легло, няма кой да ми каже "добро утро", няма кой да ме целуне и да ми се зарадва, да ме прегърне в тежките моменти. Нямам семейство и никога не съм имал, Питър. Никога не съм бил обичан истински. Никога не съм обичал истински. Освен може би веднъж. Само веднъж.
    Очите на чичо Майръс се насълзиха. Аз го потупах приятелски по рамото. Той продължи:
    - Да, Питър. Аз я обичах безумно, и тя ме обичаше безумно. Но любовта ни нямаше как да съществува.
    - Защо? - попитах.
    - Беше забранена. Забранената любов боли повече от самотата. Защото и ти и тя се желаете, но знаете, че не можете да бъдете заедно.
    - Защо не можехте да сте заедно, чичо?
    - Няма как да ти кажа, Питър. Не и сега. За момент изпаднах в меланхолично състояние и споделих неща, нетипични за моята природа. Но ще се съвзема. Простете ми.
    - Простено ви е, чичо. Приятно ми е да ви слушам.
    - Благодаря ви. Вие сте чудесен племенник, Питър. Гордея се с вас.
    - Предполагам че тя е родила детето, което е починало? - този въпрос го зададох спонтанно, без да се замислям, че той би могъл да причини на моя роднина неописуема болка. Той изведнъж наведе глава и я обхвана с шепи, след това хвана кичур от косата си и го стисна силно. 
    - Извинявайте, че го споменах... - поисках да се извиня, но чичо вдигна ръка пред устата ми, за да спра.
    - Да, Питър, имах дете от нея, но то умря. С неговата смърт загубих всичко.
    - Съжалявам.
    - Човешкият живот е дълга поредица от хубави и лоши моменти. Когато си помислиш, че си постигнал всичко и че имаш всичко, идва лошото, което може да те срине. Така е, момче. Такива са законите на живота. Хайде да лягаме, че става късно. Защото утре трябва да ходим при лорд Стивънс.
    Аз станах от стола и, пъшкайки заради болката в гърба и крака, бавно се запътих към преддверието и стълбите за втория етаж. Щом влязох в стаята, споменът за видяното по-рано ме удари като гръм. Гледах към мястото, където видях призрачното момче и мислите ми препускаха като подивели. Ако то бе умряло от естествена смърт, защо духът му се появи пред мен? Дали детето искаше да ми съобщи нещо? Или да ми покаже нещо? От малкото неща, които бях чел за привиденията знаех, че те се явяват на места, които пазят тайни, които при нормални обстоятелства не биха били разкрити. 
    Легнах, като не изгасих полилея. Беше ме страх от видението. Никога не се бях сблъсквал с подобно нещо и не знаех как да реагирам, в случай че то реши да ме нападне. Не знаех целта му. Нищо не знаех. Беше пълна мистерия.
    Отново сънувах момчето. Този път то бе силно изплашено грозноватото му лице бе силно изкривено. Бягаше от някой - който не можех да видя заради гъстата мъгла, обвила целия свят. Виждах само него - дете, което тичаше, мокро от потта и студената влага, плачещо заради неописуемия страх. Изведнъж от мъглата се появи страховита фигура на мъж, който държеше меч или нож с дълго острие. Беше обгърнат в зимен кожух, имаше шапка на главата и голяма брада по лицето. Въпреки мъглата, съзирах кръвнишкия му поглед, от който сякаш струеше огнена светлина. Той гонеше детето, а то бягаше със сетни сили, за да се спаси. Изведнъж го настигна, бутна го на земята и вдигна дългото острие, за да го прободе. В този момент се събудих с вик, ехото на който продължи да кънти в ушите ми.

 

... следва продължение...




Гласувай:
0
0


Вълнообразно


Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: dorian01
Категория: Поезия
Прочетен: 192582
Постинги: 191
Коментари: 66
Гласове: 126
Календар
«  Декември, 2017  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031