Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
26.04 11:53 - Тунелът - продължение
Автор: dorian01 Категория: Новини   
Прочетен: 129 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 26.04 12:10


"Тунелът" - продължение

фантастичен разказ

 *** На следващия петък, малко преди края на работния ден, докторът обяви че ще затвори един час по-рано, след което побърза да отпрати последните пациенти. Когато излязохме от кабинета, той отново ме помоли да дойда с него отзад. А щом влязохме и светнахме лампите видях, че лицето му бе доста угрижено. - Какво има, доктор Килиън? – попитах аз. - Тони, искам да поговорим – каза той. - Слушам ви. - Трябва да обещаеш, че ще направиш нещо за мен. Нещо, което ще те помоля с цялото си сърце. - Да, господин Килиън. Бих направил всичко, което е по силите ми. - Тони, това което искам е доста сериозно. Може да бъдеш шокиран от моето желание. Но само ти можеш да го направиш. На никой друг не бих гласувал толкова голямо доверие. Ще те помоля да обещаеш, че ще изпълниш желанието ми. Ако не го направиш, ще трябва, колкото и да не го искам, да се обърна към друг. Аз се поколебах за миг, но след това изрекох: - Обещавам, че ще изпълня желанието ви, доктор Килиън. - Тони, искам да ме убиеш. - Моля? – не разбрах. - Искам да ме убиеш. - Но… как? Това не мога да направя. Защо да ви убивам? - Чрез моята смърт ще направиш онзи експеримент, който не успях да направя. Искам да запишеш как душата ми преминава през „тунела” и отива оттатък. Така ще докажеш, че светът на сънищата е същия свят, в който отива душата след смъртта. И този запис трябва да бъде пуснат в Интернет, откъдето всеки да може да го види. - Само че когато мозъкът умре, той няма да изпраща импулси - опонирах аз. - Момче, душата изпраща на импулси, а мозъкът ги приема. Мозъкът ще умре малко след като душата прекрачи прага. Може би секунди по-късно. Или стотни от секундата - щом душата се отдели напълно от тялото. Има такъв момент и искам да го прихванеш. - Това е убийство, докторе. Не мога да извърша убийство. - Ела тук – Албърт Килиън  ми махна да го последвам, сетне влезе в студеното помещение, отиде до масичката и взе някакво писмо. - Искам да знаеш, че след като ме убиеш, ти ще си оневинен. Прочети какво съм написал. Той ми подаде плика и аз го взех. За пореден път не знаех какво да кажа, нито как да се противопоставя на желанието му. - Давай, момче. Чети. Разгънах писмото и зачетох на глас:   - „ Днес, осемнадесети май, две хиляди и шестнадесета година, аз, доктор Албърт Килиън, ще направя най-важния експеримент в моя живот, с който ще докажа пред обществеността, че има живот след смъртта и че душата обитава друг свят, в който всеки от нас е бил преди да се роди, всеки от нас посещава посредством своите сънища и всеки от нас някога ще отиде. Мнозина знаят, че аз създадох апарат, който може да запише съня на човека. В компютъра ми останаха около сто файла с различни сънища – както мои, така и на други хора. Чрез тях си съставих картина на онзи свят, който е далеч по-екзотичен и интересен от нашия, който е вдъхновил художници, филмови режисьори и т.н. В някои от сънищата имаме съвпадения на местностите и по това мога да заключа, че хората, които живеят в Кеймбридж, често сънуват място, което е еквивалент на Кеймбридж в другия свят. За съжаление, сънуващият няма как да разпознае това място и обитателите му, които са или души на мъртви или на сънуващи, затова съзнанието му често ги асоциира като познати местности и хора от нашия свят. Но въпреки че съм убеден в тази моя теория, все още не мога да я докажа. Нямам доказателство пред обществеността, че светът на сънищата е еднакъв със светът на мъртвите, защото при сънищата душата се прехвърля непосредствено, тъй като е все още свързана с тялото. Преди десет години направих експеримент с умиращ човек, където исках да запиша пътя на душата му от този към онзи свят. За щастие човекът оживя и душата му се върна в тялото. Но този неуспешен експеримент нанесе тежка вреда на кариерата ми. И затова, с риск за живота си, ще направя експеримента върху себе си. Ще използвам екстракт от „маниока”, който временно ще спре жизнените ми функции. Надявам се да запиша момента, в който душата ми ще бъде пред прага на „оня свят”, след което действието на екстракта да отмине и аз отново да се върна в живия свят. Ако нещата не се случат по план и аз умра, завещавам цялата си дейност на моят ученик Тони Коултън, който с интереса си по темата ме изтръгна от дългогодишната пропаст и ми даде шанс за нови хоризонти. Нека той разполага с всичко, което притежавам, както и с най-важния запис, с който да продължи дейността ми. Той е много кадърен млад човек и би могъл напълно да ме замести. Вече написах завещанието си пред нотариус Джонсън и прехвърлих имуществото си на него, в случай че не преживея експеримента. С уважение, доктор Албърт Килиън. Подпис”.   - Господин Килиън, според писмото ви, екстрактът временно ще спре жизнените ви функции. Ако трябва, аз също ще присъствам и ще се намеся, щом възникнат по-сериозни проблеми. Може също така да предизвикаме изкуствена кома или каталепсия. Но е по-добре да изземем от болницата медицинска… - Момче, недей да бръщолевиш глупости! – гласът му сякаш разцепи сумрачното помещение - Това го написах с цел да заблудя обществото. Маниоката е силна отрова, най-вече когато е примесена с калиев цианид. Аз ТРЯБВА да бъда убит, за да премина в другия свят. Временното спиране на жизнените функции не би ме въвело оттатък тунела. Ти ТРЯБВА вече да си го научил! А това писмо ще те оневини. Сега разбра ли? - Мисля че ви разбирам. Но не бихте ли могъл сам да си инжектирате отровата? - Не, Тони. Аз съм от друго поколение, което има множество неизкоренени предразсъдъци. Да убиеш себе си е непростим грях. Не бих могъл да умра спокойно, ако зная, че сам съм отнел живота си. Това правят само нещастните хора, а не желая в онзи свят да ме възприемат като нещастник. Нито пък в този. - Ако светът мисли, че сте направил рискован експеримент, това също е отнемане на собствения живот. - О, не. Да рискуваш живота си съвсем не означава да се убиеш. Надявам се ти, Тони Коултън, да изиграеш главната роля в спектакъла. След тези думи той отключи вратата и ми даде знак да изляза. - Зная, че те поставям пред трудна дилема. Но, повярвай ми, всичко е за доброто на човечеството. Искам тази вечер да се наспиш добре и утре ще те чакам в три следобед пред бараката. - Не зная, господин Килиън. Според мен не бива да ви убивам. Може някога да се появи друг шанс да експериментирате върху умиращ. - Решението е взето, момче – прекъсна ме той. – Лека нощ и ще се видим утре.   *** Тази нощ беше най-тежката в моя живот. Раздирах се от мъчителна дилема, дали да отида в бараката и да "помогна" на доктора, или да се откажа от всичко. Аз не бях убиец и ако направя такъв грях, съвестта ще ме гризе до края на живота ми. От друга страна, навярно доктор Килиън е решил да го стори и ако не отида, може сам да привърже апаратурата и да си инжектира смъртоносната доза. Само че видеото би могло да се повреди, да не се запише или, не дай си боже, някой друг да го изземе. Именно поради тази причина бе по-добре аз да отида и да направя това, което той иска. Освен това обстоятелството, че знаех за това негово решение и че не предприемах мерки за предотвратяването му, автоматично ме правеше убиец. Или поне съучастник. По едно време заспах и сънувах доктор Килиън, който се усмихваше щастливо и ми подаваше ръка. Беше самият той, истински, реален, сякаш от плът и кръв. Казваше ми "Благодаря ти, Тони", с ясни, отчетливи думи. Когато на другия ден се събудих от парещото обедно слънце, бях сигурен, че докторът по някакъв начин е проникнал в съня ми. Към три следобед влязох в жилището му. Албърт Килиън ме чакаше вътре, с напрегнато, но усмихнато лице. - Признателен съм ти, момче - рече ми той със същата интонация в гласа, като в съня ми. - Все още не зная дали да го направя. Не искам да ви убивам. Мисля че можете да дадете още много на хората. - Каквото и да открия или създам, едва ли ще е по-велико от тайната на смъртта - отвърна той и отключи вратата на лабораторията си. Влязохме в неприветливото помещение и той запали осветлението. Столът и апаратурата бяха на мястото си. Аз усетих, че треперя от напрежение. - Горе в заключения шкаф е книгата, в която съм описал подробно принципът на действие на апаратурата. Честотата на излъчване на мозъчната дейност при спящ човек е от 1,5 до 7 херца, в зависимост от фазата на съня, и системата е направена да приема вълни само в този честотен участък. Останалото ще го прочетеш в книгата. И така, екстрактът е на масичката. Аз ще легна, а ти свържи апаратурата и настрой компютъра на запис. Вече знаеш как става. След това ще вкараш инжекцията в лявата ми ръка. Използвай онези ръкавици, за да няма отпечатъци. - Да – изрекох смутено. - Ей, спокойно. Никой няма да те заподозре за убийство, а и съвестта ти ще е чиста, защото аз ще ти бъда благодарен. - Но вие ще бъдете мъртъв. Няма да знаете какво се случва. Няма да знаете какъв ще бъде ефекта върху хората. Няма да почувствате този ваш успех - с последни усилия на волята опитвах да вразумя доктора. - Тони, аз няма да бъда мъртъв. Аз ще сънувам! - завърши уверено Албърт Килиън и легна на стола.   Със свито сърце хванах трите клеми на апаратурата и ги привързах към ушите и косата на доктора. - Малко по-нагоре, от горната страна. Така, сега прекарай кабелите около цялата ми глава, за да има по-добра индуктивност. И да не забравиш да включиш системата с червения бутон - нареждаше Килиън. Аз стриктно и без да говоря изпълнявах разпоредбите му. - Това е. Стартирай компютъра и отвори плеъра. След това го настрой да записва сигналите от устройството. Включих и компютъра, отворих плеъра и зачаках. - А сега вземи инжекцията от масата и го направи. Аз не помръдвах, а огледалото отсреща ми показваше, че съм пребледнял. - Момче, направи го! Това е заповед! - Не мога, доктор Килиън - идваше ми да заплача, но незнайно как се сдържах. Това бе непоносимо. Това бе мъчение. - Чуй ме внимателно. Заповядвам ти да го направиш! С рязко движение отидох до масичката, взех спринцовката с отровата и се върнах. Докторът бе вдигнал напред лявата си ръка и ме чакаше. Аз я хванах и с израз неописуема душевна мъка забих иглата в една от изпъкналите му вени. - Благодаря ти. Истински съм ти благодарен. Когато изпадна в безсъзнание, мозъкът ми ще започне да изпраща така наречените тета-импулси и на екрана ще се появи картина. Ти бъди готов да запишеш всичко - по лицето на Албърт Килиън бяха избили капки пот, а очите му изразяваха безкрайно вълнение. - Приятни сънища, доктор Килиън – завърших аз и се отдалечих от него. По едно време лицето му се изкриви заради силната болка, а ръцете и краката му започнаха да треперят. - Господи, боже – шептях, съзнавайки размерите на това, което бях сторил. Малко по-късно цялото му тяло мърдаше агресивно заради предсмъртните конвулсии. Аз не издържах на видяното, седнах на масичката и заплаках. По късно докторът се отпусна на стола, със затворени очи и полуотворена уста. В този момент на монитора до мен се появи картина. Показа се помещението, само че гледано откъм тавана. Виждах се аз, седнал до компютъра, взиращ се в монитора; както и лежащия на стола доктор Килиън. Сякаш на тавана бе поставена камера. Инстинктивно погледнах нагоре, но там нямаше нищо. После на мястото на дясната стена се появи "Тунелът"!  Имаше някаква невероятна магия в него, която усещах дори през екрана - стените му бяха светло жълти на цвят и потъмняваха към вътрешността, а накрая се виждаше ярка светлина, от която струяха меки лъчи. Душата на Албърт Килиън влезе в "Тунела". Знаех, че тялото му вече е в клинична смърт, но мозъкът му продължаваше да работи и да приема импулсите. Душата бавно продължи навътре, сред светложълтите тъмнеещи стени, а светлината в края приближаваше все повече. - Прекрасно е… – промълвих. Чувствах някаква лекота, чувствах мястото като нещо неземно, красиво, фантастично. Навярно това е наградата на човешката  душа, след преживените адски мъки на смъртта.   …Светлината става все по-ослепителна, а кръгът в края на тунела – все по-голям. Искам по-скоро да видя какво има оттатък, очаквам го с невероятно въодушевление. Тялото на убития от мен доктор лежи на няколко метра, но тази истина сякаш остава на заден план, изтласкана от великия стремеж да зърна „съвършеното”. Светлият кръг приближава, вече съзрявам неясните очертания на предмети. Сърцето ми тупти силно, а аз седя неподвижно скован, вперен в монитора. След малко пред очите ми ще да се разкрие най-голямата загадка на живота... И ето, краят на тунела наближава и виждам ясно околността – странни полета в изключителна зеленина, шарени дървета в преливащи се цветове, сгради с интересна архитектура, разположени на близко възвишение; розово небе с тук-там блестящи светлини, навярно звезди… вдясно от тунела минават хора със странни, синкави, ярки лица… около дърветата има други хора, на някои от тях лицата са призрачни… … душите на мъртвите и душите на сънуващите…  … някои от тях се доближават до него и тръгват вкупом напред – към неземната, блажена, божествена прелест на смъртта… ... Това е светът на сънищата - същия свят, запаметен във файловете на компютъра, но много по-ярък, по-цветен, по-силен. Същия свят, в който всички ние се пренасяме след като заспим. Същия свят, от който човешката душа черпи своята вечна енергия. Същия свят, в който всички някога ще отидем. … В един миг цветовете на екрана потъмняха, а след малко красивата цветна картина изчезна и се появи студена чернота. Мозъкът на Албърт Килиън бе умрял и бе престанал да приема импулсите на душата му. Но аз знаех, че докторът е жив и се намира на друго място – непознато и в същото време дълбоко познато - място, което винаги е било част от нас.   Аз записах файла на компютъра, след което го свалих на моята флашка.  Време беше да действам.  



Гласувай:
0
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: dorian01
Категория: Поезия
Прочетен: 183811
Постинги: 190
Коментари: 64
Гласове: 126
Календар
«  Октомври, 2017  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031