Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
14.07 09:40 - Злокобен капан (част1)
Автор: dorian01 Категория: Новини   
Прочетен: 164 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 14.07 09:48


  Злокобен капан (1-ва част) ужаси, мистерия

 

 

         Натрупалият сняг бе огромен, а валежът сякаш никога нямаше да спре. Мъглата се стелеше навсякъде, мракът все повече и повече притискаше автомобила към снежната земя и Алексей се опасяваше, че ще закъса някъде по преспите. Олга спеше дълбоко на другата седалка и навярно скоро нямаше да се събуди. Въпреки това той трябваше да побърза. В един момент като че ли някакъв глас му прошепна "Отбий наляво" и той инстинктивно зави по тесен път, също затрупан от снега. Проклинайки се за необмисленото си решение да се отклони от магистралата, Алексей видя, че в далечината светят прозорци. По картата нямаше села наблизо, но пък това съвсем не означаваше, че няма пръснати къщи. Очевидно бе попаднал във вилна зона и по някаква щастлива случайност имаше хора във вилите, дошли тук в този адски студ. Щеше да ги попита дали може да се подслонят за тази нощ, пък той ако трябва, ще им плати. Само Олга щеше да му се разсърди. Но тя е добро момиче, ще му прости за тази глупава инициатива.

 

         Бяха четири масивни къщи, построени във старинен руски стил и приличащи на малки дворци заради множеството красиви дървени орнаменти по тях, които се виждаха в тази тъмна нощ. От някои от прозорците идваше светлина, следователно шансът да бъдат подслонени някъде, беше  голям. В момента, когато Алексей спря колата пред първата къща, Олга отвори очи и попита със сънено изражение:

 

         - Какво става?

 

         - После ще ти обясня, сега трябва да намерим начин да се подслоним, за да не закъсаме в снега – отвърна Алексей и започна да натиска периодично клаксона. След малко откъм вратата на къщата излезе едва мъжка фигура, която тръгна с бавни крачки към дворната порта. Алексей с мъка отвори вратата на автомобила и излезе в снега, като скри лицето си с ръце от виещия вятър. От другата страна на портата се появи висок, но доста възрастен мъж, с бяла брада и стара руска шапка. Алексей се провикна към него:

 

         - Дядо, хайде да ни приютиш за тая вечер. С момичето ми се загубихме из тая пустош, не се знае къде ще закъсаме и няма да можем да се приберем.

 

         Старецът отначало го изгледа подозрително, след това отвори вратата, застана с целия си ръст пред него и рече с леден глас:

 

         - Ще ви приютя. Само не искам да размествате нищо.

 

         - Благодаря ти човече, спасяваш ни живота - Алексей се върна до колата, взе двата сака с багаж на задната седалка, подвикна на обърканата Олга да слиза от колата и последва възрастният мъж към потъналия в преспи двор на странната къща. Момичето го настигна по пътя, хвана го за ръката и го попита:

 

         - А сега ще ми обясниш ли какво става?

 

         - Отклоних от магистралата и се загубих.

 

         - И защо? - тя продължаваше да го гледа озадачено.

 

         - За да разгледам изоставените селища. Има много истории за тези места. Истории за бродещи вампири, за изчезвали хора. Исках да видя дали е вярно. Извинявай Оленка, направих глупава грешка. Дано ми простиш.

 

         - Чакай, чакай Алекс. Ти си се отклонил, за да гледаш вампири в изоставени селища?! В този сняг! Нещо не мога да разбера.

 

         - Постъпих глупаво и съжалявам. Не осъзнах, че снегът тук ще бъде толкова дебел. Но важното е, че добрият човек ще ни настани за вечерта.

 

         Мъжът отвори голямата входна врата, запали осветлението и тримата влязоха в голямо преддверие с множество картини по стените и огромен полилей, висящ от тавана. Поведе ги по виещо се стълбище към втория етаж и ги настани в малка стая на края на коридора. Беше уютна, със похабени тапети по стените, под от дървен паркет и старинна, но шикозна спалня.

 

         - По-късно слезте долу да вечеряме. Ще поканя съседи.

 

         - Благодарим ви много, господине - каза Олга.

 

         - Калинин. Михаил Калинин се казвам - той им подаде ръка и се здрависа с тях. На слабата светлина едрото му лице изглеждаше изключително бяло

 

         - Аз съм Олга.

 

         - А аз съм Алексей. На нас също ни е приятно.

 

         - Добре, по-късно ще ви чакам долу. И както казах по-рано, не местете нищо - завърши той, след което излезе от стаята и затвори вратата. Олга и Алексей се спогледаха.

 

         - Интересен старик - подхвърли той.

 

         - По-скоро странен - отговори тя намусено.

 

 

         Двамата набързо облякоха сухи дрехи и слязоха в светлата всекидневна. Михаил Калинин ги чакаше до отрупаната с храна маса.

 

         - Много бързо сте сготвил! – изненада се Олга, като опита да се усмихне.

 

         - Аз съм виртуоз – похвали се Михаил и ги приветства. В това време на вратата се почука силно.

 

         - Влизайте! – извика домакинът.

 

         Вътре влязоха двама мъже и две жени. Всичките бяха на възраст над петдесет години, имаха странно бледи лице и се движеха някак тромаво и безшумно по дървения под. По дрехите им нямаше сняг, нито косите им бяха мокри. Олга хвана ръката на приятеля си и я притисна до себе си. В очите й се появи объркване.

 

         - Това са Алексей и Олга, младите ми приятели - представи ги Михаил.

 

         - Охоо, здравейте. Аз съм Марина, тя е Екатерина, а мъжете са Василий и Марк - каза едната от жените, слаба, със сбръчкано лице и много пъпки по бялата кожа.

 

         - Приятно ни е да се запознаем, млади хора. Чакахме ви от доста време - добави този, когото тя представи за Василий. Беше нисък на ръст, но набит, с бледорозова кожа и подпухнало лице.

 

         - От доста време ли? - попита Алексей.

 

         - От доста време чакаме някой да закъса с колата и да посети нашата малка общност - отвърна Марк, който представляваше висок мъж с изпито лице, набола брада и хитровати очи.

 

         - Хайде тогава да заемем местата. Алексей, Олга, вие сте на тези два стола, до камината. За останалите няма значение - ведро изрече Михаил. Гласът му сега бе станал дрезгав. Момчето и момичето седнаха на двата стола, споглеждайки се отново.

 

         - Аз правя най-вкусния борш в цяла Челябинска област. Когато го опитате, ще разберете. Но преди това нека си кажем молитвата.

 

         След това петимата занареждаха в един глас следните странни думи:

 

         "Благочестиви наш Боже, благодарим ти за храната, която ще ни засити и тази вечер. Благодарим ти и за Алексей и Олга, които ни дойдоха на гости и почетоха нашата трапеза. Смили се над душите им и им дай покой. Дано името ти се слави Во Веки."

 

         След молитвата всички започнаха да се хранят мълчаливо. Боршът наистина беше невероятен и Алексей реши да похвали домакина:

 

         - Прав си, че е много вкусен. Това е най-вкусния борш, който...

 

         Но Михаил строго го прекъсна с думите:

 

         - Не говорете! Не и когато се храним. Уважавайте храната на другите. Ако искате да ми споделите нещо, направете го след вечеря.

 

         Другите бяха престанали да ядат и се взираха в Алексей с изпитателни очи.

 

         - Съжалявам, не знаех - измънка той и виновно сведе глава. Олга отново му стисна ръката, сякаш да му даде кураж.

 

         След като приключиха с вечерята, Михаил, със странно изражение, вдигна глава и изрече на висок тон:

 

         - И така, скъпо мое момче, преди малко искахте да кажете, че това е най-вкусният борш, който сте ял. Или се лъжа.

 

         - Точно така, дядо. Много вкусен беше борша.

 

         - А откъде сте, мили деца - попита Екатерина - пълна жена с оредяла коса, гладка кожа и зелени очи.

 

         - От Москва, но бяхме на гости при приятели в Новосибирск - отвърна момичето.

 

         - А по пътя реших да разгледам старите уралски селища и отбих от магистралата. Чувал съм доста легенди за тези места. Че бродят духове, вампири… - добави Алексей.

 

         - Легендите са странно нещо, скъпо момче. Уж са нереални, пък в някои от тях може да има зрънце истина – обобщи Екатерина и се усмихна мило.

 

         - Използвах момента, докато Олга спи. Исках да ги зърна набързо.

 

         - Ако не бях заспала, никога нямаше да позволя в този сняг, в тази част от страната, при тези непочистени пътища, да се отбиваш за да разгледаш някакви скапани селища с духове.

 

         - Нашето селище не е скапано! – извика Михаил и тропна с едрата си ръка по масата. Олга се стресна и изпищя. Останалите отново впериха чудовищни погледи в тях. След това настана гробовно мълчание, нарушавано единствено от пукането на дървата в голямата камина.

 

         - Извини я, дядо Михаил. Олга е още в стрес. Със сигурност не мисли така. Нали, скъпа? - наруши мълчанието Алексей.

 

         - Да. Извинявайте - момичето се смути.

 

         - Ние може само да се радваме, че такива сладки същества са дошли при нас. А колко време възнамерявате да останете? - зададе въпрос Мария.

 

         - Ами ако утре спре да вали, ще си тръгнем.

 

         - В такъв случай се надяваме да не спре - намигна възрастната жена. В това време Василий я потупа по рамото и й рече тихо:

 

         - Марина, не така.

 

         - Е! - извиси глас Марк, другия мъж - Хайде, Василий, Екатерина и Марина, да оставяме Михаил и младите му гости на мира. Благодарим за хубавата вечеря и утре може да се видим на по чай.

 

         Гостите станаха, помахаха за довиждане и си тръгнаха с бавни, провлачени стъпки. Щом затвориха вратата, Михаил дълго се взираше в онази посока.

 

         - Аз ще почистя. Вие се качвайте горе и се оправяйте. И не местете нищо – каза след малко той.

 

         - Добре дядо. Лека нощ и ти пожелаваме приятни сънища.

 

         - И аз на вас.

 

         Двамата тръгнаха по старите скърцащи стълби към горния етаж. Стаята ги очакване - сумрачна, със стари мебели и избелели тапети по стените, но създаваща някакъв старинен уют. От тесния и висок прозорец се виждаше, че снегът продължава да вали. Металните радиатори, свързани с камината долу, излъчваха оскъдна топлина. Двамата се преоблякоха за спане, загасиха лампата и легнаха върху старата спалня, завивайки се с дебелите завивки.

 

         - Ох, какъв ужасен ден. И тези гости... уау! - измънка с усмивка Олга и целуна любимия си.

 

         - Откъде са се намерили все такива, странни. Може да са роднини. А Михаил как тропна по масата - отговори Алексей и на свой ред я целуна.

 

         - Сърцето ми щеше да се пръсне. Хайде Алекс, да спим, че ми се затварят очите.

 

         - Лека нощ, Оленка - каза момчето и двамата се прегърнаха. По някое време черната нощ ги грабна и ги пренесе в света на сънищата.

 ...следва продължение...



Гласувай:
1
0


Вълнообразно


Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: dorian01
Категория: Поезия
Прочетен: 180823
Постинги: 186
Коментари: 64
Гласове: 125
Календар
«  Август, 2017  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031