Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
14.07 09:57 - Злокобен капан (част2)
Автор: dorian01 Категория: Новини   
Прочетен: 354 Коментари: 2 Гласове:
1

Последна промяна: 17.07 08:22

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Злокобен капан (2-ра част)

ужаси, мистерия


 ***

         - Студено ми е! - изстена Олга. Алексей отвори очи и осъзна, че тялото му е сковано от студ и той поема с носа си леден въздух. След това видя, че стъклото на прозореца е разбито и в стаята влиза голямо количество сняг.

         - Какво става? - сънено попита Олга.

         - Не знам. Прозорецът е счупен.

         Сетне и двамата едновременно наддадоха ужасени викове заради картината, появила се пред очите им.

         Стаята не беше същата!

         Всъщност, беше същата, но не такава, каквато я видяха снощи. Тапетите бяха мръсни и скъсани на много места, по ъглите висяха огромни паяжини. Част от тавана бе паднала върху стария гардероб, който беше олющен и одраскан.

         - Какво става тук? - попита момичето и стана рязко. При дърпането на одеялата падна сняг. Тя погледна надолу.

         Целият под бе покрит със сняг. Вратата бе отворена и на нея нямаше брава, а откъм счупеният прозорец идваше течение. Секцията на отсрещната стена, която вчера със сигурност бе здрава, сега зееше изпочупена. Двата радиатора лежаха подпрени на едната стена, напълно ръждясали, полузатрупани от снега.

        - Ето багажите ни – Алексей посочи пода между спалнята и вратата. И наистина, двата сака стояха на същите места, само че сега бяха обвити в масивна снежна покривка.

        - Ох… Господи, благодаря ти – въздъхна Олга.

       Облякоха дрехите си, обуха мокрите си обувки, взеха саковете и тръгнаха към вратата. Щом излязоха от безжизнената стая, снегът по пода изчезна, но гледката към голямото помещение ги порази с неочаквана мощ.

Стълбището за надолу бе разкривено, с изгнили дървени стълби, някои от които бяха хлътнали навътре. Цялата къща сякаш бе отдавна изоставена – отломки от тавана бяха посипали целия под, полилеят грубо се бе стоварил върху тях, а от изпочупените прозорци идваше прашна светлина.

         - Боже мой, какво е станало тук? – изрече девойката.

         - Дядооо! – провикна се до нея Алексей – Дядооо! – повтори. Отвърна му само приглушеното ехо.

         - Дядо Михаииил! – извика на свой ред Олга. И отново нищо друго, освен мъртвешка тишина.

         - Да опитаме да слезем, Оленка. Аз съм пръв.

         - Само се дръж за парапета.

         Алексей внимателно тръгна по изтърбушените стъпала, като се придържаше за железния парапет. Олга тръгна след него, стараейки се да следва неговите стъпки.

         - Оленка, движи се плътно до парапета, защото е захванат с метални пластини за стълбището. Ще стъпваме по пластините.

         - Добре.

         По едно време левият крак на момичето пропадна в изгнилата дървесина. Тя изпищя. Алексей инстинктивно се обърна и я хвана.

         - Добре ли си? – попита той.

         - Да. Кракът ми стъпна на бетон.

         - Внимателно го изкарай и стъпни върху пластината на долното стъпало.

         - О’кей, Алекс. Ще се справя.

         Когато слязоха долу, те тръгнаха по пръснатите отломки от тавана. Горе се виждаха греди и захванати по тях летви, от които висяха парчета мазилка. Отидоха до външната врата, чиито стъкла също бяха разбити, и понечиха да я отворят - беше заключена. Отвън вятърът свиреше като подивял, снегът навяваше високи преспи, а околността чезнеше в студена зимна мъгла.

         - Може и да е капан. Не знам какво се случва, но вчера със сигурност влязохме от тук – каза момичето.

         - Ох, Оленка, хайде първо да се махнем от това място, пък после ще разсъждаваме на спокойствие.

         След това Алексей заблъска по старата дървена врата, която се разби при четвъртия удар. Снегът бе висок повече от метър и да се ходи по него бе изключително трудно. Нямаше и помен от следите им, нямаше и помен от следите на гостите - беше натрупало чак до желязната ограда и открехнатата дворна порта. Колата бе отвън и силуетът й едва се различаваше зад гъстата мрежа от храсталаци, плъзнали се по целия двор.

         - Да вървим – рече Алексей и, нарамил сака, тръгна да проправя път през снега. Олга закрачи след него.

         - Това... просто не може да е истина – говореше младият мъж, вървейки през бялото бедствие. - Снощи всичко беше различно. Нали беше с мен? Или съм сънувал?

         - Снощи закъсахме в снега заради теб. После ни посрещна един странен дядка, Михаил. Дойдоха му някакви гости, вечеряхме и си легнахме.

         - И се намирахме в що годе прилична къща.

         - А сутринта се събудихме в развалина. Как така цялата къща се е разнебитила за една нощ, а ние сме непокътнати?

         - Нямам идея, Алекс. Никаква идея.

         Автомобилът бе почти затрупан и сякаш дълбоко замразен. Алексей трябваше да използва ръчните ключове, за да отключи вратата, и след многократни опити успя. Но за сметка на това колата изобщо не запали. Дори не се показа индикация за електричество в акумулатора.

         - Мамка му! Шибана работа! - младият мъж удари по таблото.

         - И сега какво ще правим?

         - Не знам… - той се загледа отчаяно в безкрайната белота.

         - Да отидем при съседите. Може пък те да ни помогнат.

         И наистина, това бе добра идея, но в съзнанието на Алексей изплува страшната мисъл, че състоянието на околните къщи не е по-различно от това на Михаиловата. За момент си спомни легендите за бродещи духове и вампири, но ги отхвърли като невероятни - целта на легендите е да забавляват и вдъхновяват, а не да показват нещо истинско. И тръгвайки с багажа към съседните жилища разбра, че страхът му е напълно основателен.

         Останалите три къщи също бяха с разбити врати, изпочупени стъкла, олющени мазилки, хлътнали и ръждиви ламаринени покриви. Дворовете им бяха пусти и непочистени от храсти.

         - Не може да бъде – говореше на себе си Алексей.

         - Тук сякаш от години не са живели хора. Ако не и от векове.

         - Предлагам да се връщаме в къщата на Михаил, да седнем върху саковете и да чакаме.

         - Да чакаме… какво?

         - Нещо да се случи.

         Върнаха се в къщата, разопаковаха багажите и седнаха на саковете да ядат. Още при тръгването от Новосибирск, Алексей бе купил четири сандвича за из път, и сега тази храна бе добре дошла за празните им стомаси. Наистина, вчера боршът бе утолил напълно глада им, ала сега се чувстваха така, сякаш не са яли с дни.

         - Аз утре съм на работа - намекна Олга.

         - А аз в други ден. Ако трябва, ще се обадим и ще обясним ситуацията.

         - Моят шеф никак няма да е доволен.

         - Тогава да го духа. Работа има колкото искаш.

         - Не възнамерявам да се махам от работа само заради глупавата ти постъпка - момичето го гледаше със сърдито изражение.

         - Престани да ме обвиняваш. Не съм виновен, че попаднахме в такава ситуация. Следобед ще изляза, ще разчистя снега и ще опитам да избутам колата. И вече трябва да запали.

         - Ще запали друг път.

         - Ако имаш по-добро решение, сподели го.

         - О, я го виж нашия! Ти ни вкара тук и ти трябва да ни измъкнеш от капана. Да ме беше предупредил, че искаш да гледаш призраци на някое забутано място! Ето ти сега призраци колкото искаш! Вчера ни приютиха хора, които днес изчезнаха безследно. Надявам се да си останал доволен.

         - Ще потърся тоалетна - каза сърдито Алексей, след което стана и тръгна по прашния под към вътрешността.

         - Идвам с теб – извика по него Олга.

 

         По-късно решиха да разгледат другите стаи в къщата, за да търсят подходящо място за спане, ако се наложи да останат за по-дълго. Всички помещения бяха в лошо състояние, но намериха една малка стая със здрав прозорец. Беше празна, с дъсчен под, но можеха да пренесат дюшека и завивките от старата спалня горе.

         А в късния следобед Алексей се зае да чисти снега пред колата. Той използва голямо парче от летва, което намери в голямото помещение. Изрина целия сняг пред, под и върху автомобила, после отново опита да запали. И отново нищо. Накрая извика Олга и я помоли да седне отпред.

         - Сега ще започна да бутам и когато ти кажа, ще завъртиш ключа на стартера.

         - Добре Алекс.

         И той забута колата по лекото надолнище.

         - Сега!

         Момичето завъртя ключа... и отново нищо.

         - Хайде де! – извика Алексей

         - Въртя и не става.

         - Давай пак.

         - Е давам де, но не става!

         - Ох... да му се не види - той спря да бута и остави автомобила да се блъсне в една преспа. Сетне отвори капака на двигателя и загледа акумулатора. Клемите бяха на мястото си, но в него нямаше ток. Трябваше да го пренесе до къщата и да го зареди.

         - Олга, в жабката е зарядното. Вземи го, а аз ще взема акумулатора.

         - Смяташ ли че в къщата има ток?

         - Снощи имаше.

         - Е снощи беше... друго.

         - Нищо не пречи да го пренесем и да опитаме. Нали?

         Алексей взе тежкия акумулатор и внимателно закрачи по дълбокия сняг, стараейки се да стъпва по следите, оставени от сутринта. Влязоха вътре и затърсиха контакт. Навсякъде стърчаха кабели от стените, а здрав контакт имаше единствено в стаичката, в която пренесоха багажите си.

         - Включвай да видим - нетърпеливо каза Олга. Алексей свърза зарядното към акумулатора и включи. И както Олга предположи, на зарядното не се появи светлинната индикация, че има ток. Младият мъж изключи и отново включи. И отново диодната лампа не светна. Той яростно извади зарядното и със сила го хвърли на дъсчения под.

         - Мамка му шибана! Какво става тук?!

         Олга го прегърна нежно и тихо му прошепна:

         - Спокойно. Всичко е наред.

         - Как така целия СКАПАН късмет е срещу нас? И защо?

         - Спокойно бебчо - тя го целуна мило, за да го успокои.

         - Извинявай Оленка, просто нервите ми не издържат вече. Съжалявам, че дойдохме тук. Съжалявам, че те докарах на това СКАПАНО място.

         - Няма нищо, Алекс. Ще се измъкнем, вярвам го.

         - Ох. И аз го вярвам, скъпа.

        

***

         Светлината на деня лека полека започна да чезне, а Алексей и Олга все по-отчаяно се гушеха в дебелите си якета и търпеливо очакваха мракът да ги обгърне. Навън снегът пак се бе усилил и валеше така, сякаш имаше намерение да погълне целия свят.

         По едно време откъм ключалката на вратата се появи слабо сияние. Алексей отиде до вратата и я отвори рязко. И остана като вкаменен! Олга застана до него и вторачи поглед напред.

         Голямото помещение се променяше! Лека полека многобройните отломки по пода избледняха и на тяхно място се простря огромен цветен и чист килим. Олющените стени се покриха с красивите картини от вчера. Падналият полилей изчезна и се материализира на тавана – светещ, огромен, красив. Счупените прозорци се сдобиха с чисти стъкла и изящни пердета, а в средата на помещението се появи голямата маса, на която снощи вечеряха. Алексей излезе от стаята и направи няколко крачки. Олга го последва. В очите й се четеше безкрайно удивление.

         - Алекс, виж! - момичето изтича до него и му посочи малко огледало, закачено на гвоздей за стената. В отражението голямата зала се виждаше полуразрушена, като през деня. Но пред очите и на двамата тя се превръщаше в напълно обзаведено помещение.

         - Просто вече не знам в какво да вярвам. Всичко е много, ама много шантаво - отговори момчето

         - Ха-ха-ха! Радвам се че още сте тук! - от дясно дойде грубият

глас на Михаил.

         - Ще ни дадеш ли обяснение, дядо? - троснато рече Алексей, потрепервайки от страх. Едрият старец се изсмя още по-силно.

         - Обяснението е пред очите ви. Всичко е част от времето. Ние никога няма да напуснем това място.

         - Боя се че не разбирам. Това да не е част от някакъв смахнат спектакъл? - попита Олга, застанала плътно до приятеля си.

         - Разбира се. Човешкият живот е един спектакъл. Но нашият спектакъл продължава твърде дълго. Всеки момент ще дойдат моите приятели и силно ще се зарадват, че сте още тук. След това отново ще хапнем борш. Правя го най-добре в цялата челябинска област.

         - Ние ще опитаме да си тръгнем – каза Алексей и смело пое към вратата за навън.

         - Снегът никога няма да спре! А ако тръгнете пеша, ще се изгубите и ще умрете от студ. Никой не може да си тръгне жив от тук! – извика победоносно домакинът. В това време на входа се почука.

         - Охоо, гостите пристигат! Не се бойте, всичко ще стане страхотно! – Михаил тръгна към вратата и прилежно я отвори, като застана зад нея с ръка, протегната напред. Двамата мъже и двете жени влязоха вътре и тръгнаха към тях. Лицата им имаха зверски изражения, а усмивките им бяха лукави и ехидни.

         - Много ни е приятно да се видим отново, деца - усмихна се Марина, слабата жена с пъпчивата кожа.

         - Предполагахме, че ще ни чакате. А това безспорно означава, че искате да останете завинаги с нас - добави високият мъж с изпитото лице, представил се като Марк.

         - Не искахме. Но колата не запали в тоя сняг – отчаяно говореше Алексей.

         - Този сняг никога няма да се стопи! И автомобилът никога няма да запали! А ако тръгнете пеша, ще замръзнете! Когато се отбихте насам, вие неволно станахте съпричастни на нашето съществуване и вече сте част от проклятието. Няма връщане назад, мили деца – около тях се издигна странният глас на Марина.

         Внезапно безброй ръце се протегнаха към тях и ги обгърнаха от всички страни. Сякаш грамадна сила стисна тялото на Алексей от всички страни. Усети че не може да диша. Последното, което чу преди тъмнината да се спусне и да закрие всичко, бе отчаяният писък на приятелката му.

край...




Гласувай:
1
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. leslieshay - Хареса ми много!
14.07 13:52
Хареса ми много!
цитирай
2. dorian01 - Благодаря
15.07 09:43
Благодаря ти. Много се радвам.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: dorian01
Категория: Поезия
Прочетен: 191043
Постинги: 191
Коментари: 66
Гласове: 126
Календар
«  Ноември, 2017  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930