да не се чете от лица под 18 години и от хора с лабилна психика!

  Вълните, блуждаещи около тялото на Петър Антонов преди всяко предаване не бяха плод на сценична треска или нервно напрежение, по-скоро биха могли да се обяснят като очакване на неприятен разговор с умствено разстроен събеседник и болни признания за нечовешки престъпления. Честото сблъскване с такива личности оказваше все по-неблагоприятно влияние върху психическата устойчивост на водещия, принуждавайки го нерядко да изпуска нервите или да дава тон на агресията си. Това естествено би могло да има положителен ефект откъм реалистичната нагласа на „Факти”, но в същото време удря върху моралните идеологии на това обичано от много хора телевизионно шоу, снижавайки го до нивото на скучновато риалити. Именно заради тези изблици продуцентите на „Факти” поставиха едноседмичен срок на журналиста да се „стегне в кръста”, в противен случай спокойно можеха да разтрогнат договора и да го изритат като куче.

  Петър Антонов бе наясно, че от предаването, което предстоеше зависи до голяма степен кариерата му. Разбира се при евентуален неуспех щяха да се появят доста предложения от други предавания, но вече нищо няма да е същото, защото той беше известен с това, че разобличава на живо най-гнусните престъпници в страната!

  Той знаеше какво бе направил госта му, знаеше как да се държи, за да предразположи зрителите, знаеше по какъв начин да подходи така, че признанията, излизащи от устата на събеседника си да звучат възможно най-ефектно. Притесненията му бяха свързани с това дали нервите ще издържат до края и дали предаването ще протече плавно и сдържано, както преди.

  Гостът нямаше кой знае колко интересен външен вид, бе нисък, но широкоплещест, с издадена гърбица отзад и отпуснати право надолу ръце. Главата му бе тясна, а малките очи бяха покрити с кръгли големи очила, прикрепени върху клепарести уши. Прошарената и добре сресана коса назад му придаваха интелигентен, макар и леко налудничав вид.

  - Здравейте уважаеми зрители, аз съм Петър Антонов и вие сте с на най-интересното предаване „Факти”! – последната дума я изрече доста силно и бавно, с подчертано ехо на последната гласна.

  - Тази вечер отново имаме интересен гост, който отново ще ви хвърли в дебрите на ужаса, но кой е той ще разберете след ...рекламитееееееее!

   Петър Антонов използва тази краткотрайна пауза да изпие кафето пред себе си. Не искаше да поглежда към човека срещу него, а се взираше в бялата маса пред себе си, искаше да се съсредоточи изцяло върху начинът, по който щеше да проведе тазвечерното предаване и не искаше никакви погледи да му попречат.

  Гонгът отново огласи с металическия си звън залата и двамата събеседници се приготвиха за очаквания половинчасов диалог.

   - Здравейте отново! Тук, пред мен седи моят гост, когото нямам търпение да представя на вас, зрителите на „Факти”. Той вече десет години живее зад тъмните стени на бобовдолския затвор, но сега е тук, специално за предаването, готов да сподели с вас своя живот! Да ви представя Ангел Методиев!

  Голямата камера, насочена срещу госта освети лицето му в бяла светлина. Той кимна и се усмихна скромно.

   - Добър вечер, господин Методиев!

   - Добър вечер, господин Антонов! – със спокоен тактов глас отвърна Ангел Методиев.

   - Как сте?

   - Леко притеснен, но сравнително добре.

   - Чудесно! Нека започнем със следното: С какво се занимавахте?

   - Бях директор и главен лекар в спешното отделение на болницата в един голям български град. Не искам да изпадам в подробности, за да не правя анти реклама – отвърна със самоуверен тон Ангел Методиев.

   - Това за кой период става дума? От коя до коя година.

   - От 1996 до 2004 година.

  Петър Антонов се обърна към камерата:

   - Уважаеми зрители, през 1999 година в една наша съседна държава – Сърбия и Черна гора имаше война. Това ви го казвам неслучайно, защото именно тази война е причината гостът ми да е тук тази вечер.

 След това завъртя лицето си към госта:

   - Господин Методиев, как започна всичко?

  Ангел Методиев забърса лицето си с ръце, сякаш да потули все по-напиращото в него напрежение, след което каза:

   - Сръбската страна ми предложи ми да помагам на ранените в тази война!

   - Това на пръв поглед звучи благородно, нали?

   - Така е, защото делото ми бе благородно – отсече рязко събеседника, след което наведе глава и продължи в малко по-спокойно темпо – през януари 2001 година получих медал от правителството на Сърбия и Черна гора, защото моето спешно отделение бе помогнало на около двеста и петдесет души да оцелеят!

  Петър Антонов замълча няколко секунди, през които наблюдаваше с интерес действията на Ангел Методиев, който търкаше нервно пръстите на лявата си ръка и гледаше някаква точка встрани. Водещият наруши тишината със силен ясен глас:

   - Кажете на зрителите как лекувахте жертвите от войната в Сърбия.

   - Чрез ДОСТАВКА НА ОРГАНИ! – отговорът прозвуча почти мигновено и това изненада опитния журналист, който свърна рязък поглед към събеседника си.

   - И какво получавахте в замяна?

   - Средно по петдесет хиляди лева за единица, но зависи и какъв орган се доставя. Ако е бъбрек вземах десет хиляди, но за сърце или бял дроб цената можеше да достигне до седемдесет хиляди!     

  Следващият въпрос бе този,  който може би всички зрители очакваха и който Петър Антонов бе длъжен да зададе:

   - Откъде вземахте органите, господин Методиев?

   - От пациентите!

Интересен бе факта, че гостът отговаряше много по-бързо на хапливите въпроси, отколкото на нормалните. Навярно той желаеше колкото се може по-бързо да се стигне до апотеоза на разговора! Прикритата му нервност и дълбокото неравномерно дишане потвърждаваха тази теория! Обаче оставащите минути до края не бяха малко, така че имаше време да го поизмъчи с някои странични въпроси;

   - Женен ли сте?

   - Да. Имам и две деца!

   - Как реагираха те, когато ви тикнаха в затвора?

  Гостът замълча за секунда две, след което отговори замислено:

   - Напуснаха ме! Жена ми поиска развод, но аз не се съгласих!

   - От какви пациенти вземахте органи?

  В този момент Ангел Методиев се сепна, сякаш сърцето му щеше да изскочи от тялото! До като той търсеше думи с които да отговори на това питане журналистът се обърна към зрителите:

   - Обърнете внимание, уважаеми зрители на следното: В периода от август, 1999 година до ноември, 2000 година въпросното спешно отделение е спасило близо двеста и петдесет човека!!!! Пита се в задачата откъде са намерили толкова органи! Кажете, господин Методиев откъде ги намерихте?

  Гостът отново избърса лицето със сухите си ръце и каза със сипкав глас:

   - В началото ги вземах от  пациенти, изпаднали в мозъчна смърт....

   - В началото?

   - Да – Ангел Методиев отново наведе глава!

   - А после? Разкажете подробно на нашите зрители за цялото грозно престъпление, което сте извършили вие и вашите лекари! – това изречение бе казано с груб тон, от който извираше омраза! Гостът, усетил строгия поглед на журналиста се присви и допря ръцете си, като гърбицата му се открои още повече върху сивото му сако.

   - После сърбите започнаха да се оплакват, че органите са прекалено малко, а нуждаещите се много и поискаха да разтрогнат сделката. – продължи той -  Аз обаче не можех да си позволя това да стане. За това се реших на този ход!

   - На кой ход?

   - ДА УБИВАМ ПАЦИЕНТИТЕ НА СПЕШНОТО ОТДЕЛЕНИЕ И ДА ДОСТАВЯМ ОРГАНИТЕ ИМ ОТТАТЪК ГРАНИЦАТА!

  Петър Антонов гледаше безмълвно към госта, давайки по този начин възможност на зрителите да обмислят страшните думи, изречени от устата му. Това бе епилога на този диалог, идеята на целия разговор, състоящ се тази вечер.

   - Продължавайте господин Методиев! Как убивахте пациентите?

   - Най-напред им вкарвах упойка, за да не се съпротивляват. Първо избождах ОЧИТЕ ИМ им със специални щипки, след това ги разпарях със скалпел през корема. После отделях БЪБРЕЦИТЕ, ДАЛАКА И ДРУГИ НЕЖИЗНЕНОВАЖНИ ОРГАНИ. И на финала премахвах почти едновременно СЪРЦЕТО, БЕЛИТЕ ДРОБОВЕ И ЧЕРНИЯ ДРОБ, за да намаля до минимум пораженията на смъртта върху тях!

   - Това е много гадно! – изрече водещия, като лицето му се сви в маската на отвращението – Колко човека убихте? – продължи той.

   - Около шестдесет, не са повече. Но нали спасих двеста и петдесет?

   - За да вземете парите на страдащите сърби!

   - Вземах това, което ми се полага. Все пак става дума за човешки живот! Нормално е да струва скъпо! И какво като са сърби, нали и те са хора?

  Колко гнусно и изкуствено звучаха тези последни думи от устата на един безскрупулен убиец!

   - Какво казвахте на близките на пациентите ви?

   - Че не сме успели да ги спасим. Аз убивах само пациенти в критично състояние.

   - А ако ви поискат аутопсия?

   - Ехеее, че нали ние правим тези аутопсии! А и едва ли някой  ще пожелае да гледа на живо как режат умрелия му роднина! – идиотски се изкикоти Ангел Методиев, все едно изричаше грубовата шега. Очевидно смущението му се бе изпарило изведнъж и той все по-отчетливо показваше реалната си същност.

   - А следите от скалпела по телата?

   - Неуспешна операция! – невъзмутимо отвърна Ангел Методиев и на Петър Антонов му се прииска да го удари по противното лице!

   - Защо не вземате органи от мъртвите? Все пак толкова трупове залежават по болниците?

   - Е как ще стане това, нали и органите им са мъртви? Ха ха ха!

   - Къде слагахте органите след „операциите”?

   - В специални чанти-фризери, които доставяхме възможно най-бързо на сърбите!

   - Това законна сделка ли беше?

   - Естествено че не! Но имахме хора в митниците! – Гостът продължаваше да се хили, демонстрирайки противно високомерие!

   - Как ви хванаха?

   - Чрез журналистическо разследване.

   - Предполагам че заради големия брой смъртни случаи в отделението.

   - Да. И заради връзките със Сърбия!

  Гонгът закънтя в помещението, давайки старт на рекламите!

  Петър Антонов си представи стотици близки, даващи последните си спестявания и вземащи огромни непосилни заеми за да спасят роднините си, станали жертви на кървавата война, помисли си и за родителите, плачещи за убитите от лекарските ръце техни деца, мислеше за синовете и дъщерите, оплакващи родителите, за хората, молещи се за оцеляване на своите родственици и след това получаващи най-неприятната скръбна вест! Нима това е хуманно дело? Наистина спасяването на двеста и петдесет души би могло да се  нарече истински подвиг, но когато това е за сметка на безмилостни убийства на невинни жертви в името на много пари е подло и извратено престъпление!

  Това е грубата действителност – страшната и пропита с кръвта на многобройни жертви и с мъката на хиляди страдащи хора война, както и целия стоически хаос около нея е причина някои коварни и недобросъвестни престъпници, прикрити под маската на благородството да забогатеят изключително бързо и лесно!

  Вълните на омразата отново заседнаха в мозъка на Петър Антонов, но той се сдържа за пореден път.

  - И нека финализираме! Ще продължите ли с дейността си, ако отново ви се отдаде възможност? – започна Петър Антонов веднага след сигнала, даващ старт на последната част от предаването.

   - Едва ли ще имам такава възможност, но ако ми се отдаде не бих го сторил отново?

   - Защо?

   - Защото не бих искал отново да вляза в затвора.

   - Само за това?

   - Ами да! Аз съм съгласен да убия някого, ако в същото време това помогне на няколко души. Всички трябва да поддържат тази моя идея!

   - Нямам повече въпроси! – Петър Антонов стана от стола и стисна протегнатата ръка на госта, колкото и да не го искаше. Той бе преодолял агресията и отново имаше шанс да продължи с дейността си!