Постинг
12.10.2011 23:02 -
Франклин Томас (7-ма част)
Франклин Томас и тайната на щастието
мелодрама
Това е роман на щастието, това е най-доброто, което съм способен да напиша, това са най-позитивните чувства, които бих могъл да излея! Когато го четете, от време на време си пускайте тихо някоя разтърсваща балада или някоя красива музика. Може би така ще усетите истинската същност на това, което искам да кажа! Приятно четене!
...........
Неправителствената организация "Спокойно общество" предложи една от залите си на The Happy People за офис за награда, че се обявиха против гражданската война. Франклин Томас лично се срещна с председателят на тази организация Джеръми Колина. Франклин му благодари и обеща, че на двете манифестации, организирани от "Спокойно общество" върху оранжево-жълтите елечета ще бъде залепени стикери на тази организация. Освен това двамата се договориха за сътрудничество и партньорство!
Две седмици Франклин отсъстваше от сбирките, защото бе в Стамфорд на лекции. През това време Сюзън, заедно с Питър и Кони движеха нещата, организираха сбирките, посещенията, партитата и други събития. Членовете на The Happy Band, без Франклин разбира се им помагаха. Бандата пренесе музикалните си инструменти в новия офис, който бе по-малък от залата в изоставената сграда, но за сметка на това помещението бе закрито и напълно оборудвано! Офисът също се намираше на площада и бе много близо до изоставената сграда.
Десетгодишният Барнзли седеше в своята инвалидна количка и се движеше напред-назад, потънал в своите детски мисли. Майка му Анна Питърсън се бе заела с готвене и в момента се бе съсредоточила изцяло върху ястието, което щеше да стане готово след около половин час. От както Анна стана част от The Happy People идеите и за нови и разнообразни ястия се увеличиха тройно. На вратата се позвъня. Барнзли се сепна, но после отново потъна в своите мечти, а Сюзън без да промени съсредоточената си физиономия излезе от кухнята и отвори външната врата. Изненадата бе огромна, когато пред вратата тя зърна усмихнатите физиономии на Сюзън, Питър, Кони и още десетина младежи с оранжево-жълти елечета!
- Здравейте, госпожо Питърсън - каза със мекия си и приятен глас Кони
- Здравейте, момичета и момчета - поздрави Анна - заповядайте, влезте!
След малко кухнята бе изпълнена с оранжево-жълти младежи, които стояха пред Барнзли, който ги гледаше с почуда и захлас.
- Да ви предложа нещо - попита вежливо домакинята, но те отказаха.
- И така, момчета и момичета, какво ви води насам?
Тогава Питър извади един опакован подарък, който подаде на момчето.
- Здравей, младеж! Това е за теб от нас, щастливите хора!
По лицето на момчето се появи изненада. То взе подаръкът и започна да го разопакова. Анна Питърсън се обади:
- Ами не зная какво да кажа, благодаря ви!! Това... това е... ох, не зная какво да кажа! Благодаря ви от сърце.
- А това тук са двеста долара - каза Сюзън и и подаде парите. Анна не можеше да повярва.
- Не... не мога да ги взема... това е прекалено... не зная..
- Анна, ние, четиридесет души събрахме тези пари за Барнзли! Това са пари, дадени от сърце, така че не трябва да ги отказвате. Ние обмисляме да направим кампания за събиране на средства за Барнзи и за лечение на други деца, болни от церебрална парализа. Зная, че тези пари не са достатъчни за лечението, но мисля че с поетата кампания ще успеем да ги съберем!
- Ох, благодаря ви, благодаря ви!! Не зная, не зная да кажа! Вие..вие променяте живота ми от ден на ден! Искам да ви благодаря... искам...! Барнзли, момчето ми, благодари на тези младежи, които искат да ти помогнат!
- Барнзли, които се радваше на новата си играчка - автомобил "Линкълн" погледна към насъбралите се млади хора и каза:
- Благодаря ви! - след което отново се зае да изследва новата си придобивка!
Франклин, всеки ден ходеше на лекции и поемаше все повече и повече знания. Липсата на свободно време затрудняваше ученето, но той засега се справяше добре. Пред тези две седмици, в които прекарваше в Стамфорт той бе намерил работа като продавач на хамбургери. Със своето невероятно излъчване и прекрасна усмивка Франклин привличаше клиентите като магнит. Много от тях купуваха сандвичите с единствената цел просто да зърнат тези величествени очи, да се потопят в неговата непринудена и весела усмивка. С тази работа той плащаше високите такси в този престижен университет, който му осигуряваше сигурно бъдеще.
Със Сюзън и с майка си се чуваха всеки ден, като говореха по няколко часа. Той знаеше всичко, което се случва в Нюпорт Таун, много се радваше за новия офис, за новите неща! Франклин, макар и далеч чувстваше обичта и подкрепата от най-близките хора!
В началото на втората седмица от престоя си в Стамфорд Франклин отново усети тежест в стомаха. Той си каза на ум, че това е просто последствията от операцията. Повтори си го няколко пъти, като насочи мислите към тази част на тялото си. Малко по-късно му се струваше, че вече не чувстваше тази тежест!
Филип и Кони Мелър се скараха на една репетиция. Изнервен от състоянието и от проблемите, свързани с ранената му дясна ръка Филип даде воля на отрицателните си емоции. Той обвини приятелката си, че не е била до него в тези трудни моменти, а е "избягала" в Европа, където кой знае с кой се е запознала. Дори я нарече "недостойна" и "кучка". Кони Мелър, която бе доста по-интелигентна от Филип просто му каза да върви "на майната си"! Тогава се намеси Сюзън, която участваше дейно в тези репетиции на групата, защото те искаха точно тя да изпее някои от песните, докато Франклин го няма и скандалът бе потушен. Предстоеше концерт, организиран от "Спокойно общество" под името "Да спрем безсмислените бунтове", където "The Happy Band" бяха специално поканени. И такива скандали пречеха на добрата организация преди събитието!
............
Имаше известно затишие от страна на агресорите и стачкуващите, което продължи около две седмици. Може би те баха решили да си дадат почивка, а и полицията бе прибрала по арестите някои от известните им водачи. По улиците вече бе по-спокойно, бомбите не тормозеха и не плашеха мирното население, хората отново излязоха на улиците и всеки поемаше задълженията си. Тук таме, в далечините някои остатъчни взривове стряскаха мирните жители, но те бяха редки и мимолетни. А повечето от масовите прояви бяха организирани от The Happy People или от други мирни организации.
По време на концерта обаче нещата поеха в друга посока! В самото начало на събитието Сюзън заедно с The Happy Band изпълниха три песни, които зарадваха многобройните зрители. Отвсякъде се чуваха аплодисменти, радостни възгласи, вдигаха се плакати с възхваляващи надписи. Голяма част от зрителите бяха с оранжево-жълти елечета.
По време на четвъртата песен обаче всички забелязаха масово раздвижване в задните слоеве. Сюзън, която бе в еуфория и в страхотно настроение си помисли в началото, че някои от присъстващите се бият, но накрая забеляза бухалките и другите принадлежности за бой. Тя прекъсна песента и се провикна от сцената:
- Моля ви, без безредици!!!! Моля ви, престанете!
В това време останалите от групата спряха да свирят. Проехтя взрив! После още един! Маса хора се разбягаха в различни посоки. Двама души, които бяха полицаи поеха Сюзън и групата и ги преведоха зад сцената, на безопасно място! Малко преди да слезе долу Сюзън видя, че идващите войнствени агресори са една многобройна група, въоръжена с всякакви бойни и взривни приспособления!
- Бягайте! Бягайте...! - чуваха се подканващи викове, които бяха заглушени от някакъв гърмеж!
Полицаите качиха членовете на The Happy Band в един автомобил и ги закараха на безопасно място. Сюзън бе шокирана, като непрекъснато повтаряше, че трябва да се помогне и на останалите и се наложи полицаите да я успокоят! А отвън, в далечината продължаваха да се чуват гърмежи и взривове!
Три дена преди края на лекциите и на престоя си в Стамфорд Франклин отново почувства тази тежест! Той си повтори няколко пъти, че това е само илюзия, но тежестта не изчезна! Настроението му също се бе понижило, сякаш се чувстваше некомфортно в собственото си тяло, а вечерта за свой ужас вдигна и температура! Нещо не бе наред с него!
На следващия ден след лекциите той се гледаше дълго в огледалото. Не бе отслабнал, но изглеждаше блед и пожълтял, сякаш току що излизаше от болница. Той непрекъснато си мислеше за туморът, който бе изваден от него преди известно време, тогава всичко мина прекалено леко, прекалено оптимистично. Той не знаеше почти нищо за тази коварна болест рак, бе чул това онова, но не се бе замислял. Знаеше само, че ако не се открие навреме се лекува много трудно, и че повечето пациенти умират в страшни мъки. Дали го бяха открили навреме онзи тумор, Франклин почувства как тревогата и страха се мъчат да пробият в здравото му и обвито от дебел слой оптимизъм съзнание! Той трябваше отново да посети лекаря, непременно трябваше да го направи!!!
Вечерта се обади Сюзън, като в гласа и се четеше страх и тревога! Тя му разказа какво се бе случило по време на концерта, каза му че се бе прибрала без да знае какво се е случило с останалите. Франклин я успокои в типичния си небрежен тон, като успя да я убеди, че нищо лошо няма да се случи, че има полиция, която би се намесила. Франклин не и спомена за тежестта в стомаха, не искаше да я травмира допълнително! След разговора Сюзън бе малко по-спокойна, но все още не можеше да се съвземе напълно!
По-късно Франклин телефонира на Хилари и разбра, че тя и Робърт са добре и не са пострадали!
На другия ден всички вестници и телевизии коментираха безредиците по време на концерта на The Happy Band. Тридесет и пет човека бяха ранени, един от които с опасност за живота по време на варварската проява! Шестнадесет от тях бяха от The Happy People, сред които Маркус Фрай и Лиса Гренсфийлд! Питър, Кони, Хилари и Робърт не бяха сред ранените!
За съжаление обаче лошите неща не свършваха дотук! Снощи активистите взривили изоставената сграда, мястото за сбирките на щастливците! Когато на другата сутрин Кони мина от тям видя, че от нея бяха останали да стърчат множество почернели арматури, навсякъде бяха разпилени бетонни конструкции, части от стени, цели бетонни блокове!
Полицията бе задържала двадесет и пет човека за тези злодеяния, но много от агресорите им се бяха изплъзнали.
Франклин научи тези лоши новини вечерта, един ден преди да му свършат лекциите и преди да се прибере в Нюпорт Таун. Прекалено много бяха станали неприятните емоции, които му се струпаха напоследък. Тежестта в корема бе постоянна, Франклин вече знаеше, че вътре в него отново има нещо, молеше се на Бог всичко да е наред. Новините от Нюпорт допълнително засегнаха нервите му, той не бе там, а трябваше да окуражава приятелите и близките си. Франклин, който бе дал сила и надежда на толкова много хора в този момент имаше нужда от подкрепа! Той се чувстваше зле, започна да му се гади! Франклин отиде до мивката на хотелската стая и повърна!
.........
Гротесният шум от двигателите на самолета бе притъпен от шумоизолиращите стени и звучеше като крила на бръмбар във вътрешността му! Франклин се бе загледал през прозорчето, откъдето виждаше величието на планетата, в която живееше. Искаше да избяга от неприятните мисли, а точно такава гледка бе идеална за това бягство. Ако човек приближи до прозореца и се вгледа в далечината може с просто око да види леката кривината на земята, доказателство за кълбовидната и форма!
Долу се мяркаха обширни поляни, изглеждащи като малки светло или тъмнозелени правоъгълници, големи тъмни горски пространства с неправилна форма и малки селища, приличащи на съвкупности от малки камъни! Язовирите и езерата синееха, отразявайки небето и наподобяваха локви.
По едно време, някъде под самолета се появи светъл пух от облаци, който постепенно закри красивите земни гледки. Франклин се сля с този облачен пух, и обвит в чистата му пелена неусетно заспа.
Франклин се събуди на летището, малко преди самолетът да кацне. Отново усети атмосферата на родното място, отново го осениха радостните и позитивни мисли. Когато хвана автобуса, който го отведе на центъра на Нюпорт той отново бе в много добро настроение. На спирката го чакаха Сюзън и Хилари.
След като се прибраха и Сюзън разказа на Франклин за това, което се бе случило той даде следната идея:
- Трябва да направим огромно мирно шествие от запалената сграда до болницата и да агитираме хората заедно да спрем войната и да започнем мирни преговори. Вярно - бунтовниците са в цялата страна, но поне тук можем да опитаме да сложим край.
- Прав си Франки, но много от нашите приятели се отказаха да идват от страх!
- Предполагам че е така Сю, но мисля че след време ще се върнат. А сега, в момента мисля да насоча вниманието си изцяло към теб! Нощта е мъдра, на сутринта може да имаме и други идеи!
След прекрасната нощ, в която Франклин и Сюзън отново бяха заедно, те отидоха в офиса, където имаше още тридесет и пет души. След това, както поиска Франклин те направиха мирното шествие и бяха подкрепени от много хора. Накрая, в болницата те посетиха ранените си приятели, където им дадоха кураж и обещание скоро тези прояви на агресия да бъдат спрени!
Тежестта в корема ставаше все по-осезаема и досадна. Франклин чувстваше, че и с тялото му нещо не е наред, усещаше провисване и отпускане на кожата, цветът и бе бледожълт, а под очите му се бяха появили едва забележими синини! Франклин знаеше, че трябва да иде на лекар, но отлагаше, може би от страх, че може да чуе неприятна диагноза, която би променила всичко! По-добре, ако му предстоеше да се случи нещо лошо, то да става без неговото знание, Франклин искаше да бъде щастлив, дори и да умре такъв!
Сюзън усети тази промяна в него, един ден тя гледа продължително лицето му, след което го попита:
- Скъпи, какво става с теб? Изглеждаш зле!
- Добре съм, мила, добре съм! Изморен съм от лекциите и пътуванията напоследък!
- Не съм съгласна с това, ти винаги си пътувал.....
- И КАКВО ОТ ТОВА!! НАЛИ ТИ КАЗАХ, УМОРЕН СЪМ, ТОВА Е!!!! СТИГА СИ РАЗПИТВАЛА!!!!! - Франклин за първи път и се развика! Той се разкая веднага след като изрече тези думи, но Сюзън продължи да го гледа с недоверие.
- Виж, скъпа! Напоследък всичко ми идва нагорнище - лекциите, случките тук и така нататък! Просто такива неща няма как да не повлияят върху психиката на човек. Извинявай, че ти се разкрещях, ще се постарая повече да не го правя!
- Няма нищо,мили! Но иди на лекар, моля те. Иди ей така, за всеки случай! Ако искаш ще идем заедно!
- Добре, скъпа, утре след сбирката ще посетим болницата.
- Искам да ви благодаря!! Искам да ви благодаря от сърце за това, което направихте с мен! - заговори едно чаровно момиче с очила и лунички по лицето, което се казваше Андреа.
- И какво толкова е станало, че искаш така да ни благодариш? - весело попита Франклин, пред погледите на усмихнатите лица до него!
- Стана това, че вие променихте живота ми! Преди да ви срещна бях просто едно момиче без никакво самочувствие, много от съучениците ми се смееха и подиграваха, защото ме имаха за грозна и нещастна. Най-лошото бе, че наистина се мислех за такава и бях приела факта, че няма да имам щастливо бъдеще. И тогава, през онзи хубав ден бях седнала на една пейка в парка и с бях замислила, когато пред мен застанаха онези момчета и момичета - и тя посочи една група от пет човека, които я наблюдаваха с усмивка - те ме попитаха защо съм тъжна, а аз отначало не им отговорих, казах им просто, че не мога да говоря за това. Тогава те седнаха при мен, като в началото се опитаха да ме развеселят, като разиграваха някакви смешни сцени! Аз се усмихнах, и тогава те ми казаха, че с мен могат да споделят всичко, което ми тежи... Поговорихме доста, те ме убедиха, че съм красива и трябва просто да се усмихвам по-често! Като им отговорих, че не мога да се усмихвам насила, колкото и да искам те ми предложиха да се присъединя към тяхната, тоест към вашата организация, която правела хората щастливи!
Тук момичето направи кратка пауза, колкото да си поеме въздух, после огледа с лъчезарните си очи всички присъстващи и след това продължи:
- Отначало помислих, че сте някоя от сектите, но реших да опитам! Хареса ми и цветът на елечетата и си помислих, че аз също мога да нося такова. После разбрах, че нямате нищо общо със сектите или някои църковни организации. Видях, че атмосферата тук е страхотна, и никой не убеждава другите да издигат в култ някое божество, просто всеки тук се стреми да направи другите щастливи! И аз реших да се отдам тази вълна да ме поеме! - девойката сияеше от щастие и в този момент изглеждаше много красива!
- И как ние променихме живота ти? - попита Кони.
- Просто станах по-щастлива и усмихната, най-вече че общувах с хора, които не ми се подиграваха и присмиваха, а ме приемаха като равна! Това ми даде тон да преоткривам нови идеи, самочувствието ми се повдигна. В училище вече не ми се присмиваха, защото вече знаех как да отговарям, дори се сдобих с много ухажори! Животът ми се промени в положителна посока, всичко си дойде на мястото.
- Много се радваме, че променихме живота ти, това признание означава много за нас! - отвърна с радостен тон Франклин.
- Моите съученици и съученички започнаха да ме разпитват кой ме промени така и аз им казах за "The Happy people". И някои от тях решиха също да се присъединят! - Андреа посочи към тълпата, където няколко ръце помахаха.
- Франклин, какво ти е? - попита Бари Кронуел, един от най-верните поддръжници на теорията за щастието. Зад Бари стояха приятелите му Роджър Харис, Гордън Матюс и други и гледаха съчувствено към напористия младеж пред себе си.
- Може би съм изморен от многото събития напоследък - отвърна Франклин Томас.
- Ходи ли на лекар?
- Още не съм, но ще го направя.
- След малко ще тръгваме към болницата - намеси се Сюзън.
- Дано няма нищо - каза Роджър.
- Сигурен съм, че няма да има - отговори Франклин.
Доктор Фреди Джокович отговори с едно "Дааааа" на почукването, което бе типично негов маниер. Когато вратата се отвори и пред нея застанаха Франклин и Сюзън той се усмихна широко. Много се радваше, когато пред него стояха тези младежи, разговорите с тях му действаха много благоприятно върху психиката. Но когато огледа Франклин някаква топка от неприятно усещане заседна в гърлото му. Поради богатата лекарска практика и многото пациенти, минали през неговите ръце той вече можеше да определи дали някой е болен само по външния му вид. А Франклин определено имаше болнав вид.
- Какво ти се е случило, момче? - попита Фреди.
- Онова нещо в стомаха пак се появи!
Докторът се замисли, като си чешеше устните с химикалката. После взе един лист и написа бележка за рентгенова снимка.
Когато Франклин се върна от рентгенолога и подаде снимките на личния си лекар той отново гледа снимките известно време, след което взе телефона и набра номер. След малко отново влезе чернокосият мъж с очилата на име Уинстън Калър. Двамата гледаха мълчаливо снимките, след което се обърнах към Франклин и Сюзън:
- Заповядайте, седнете тук!
Франклин и Сюзън седнаха на едно канапе до двамата доктори.
- Виждате ли тези неща?
- Да.
- Това са метастази! - каза Уинстън и наведе глава.
- Какво значи това? - попита Франклин с объркан глас.
Докторът въздъхна, явно търсеше подходящи думи, с които да уведоми пациентите за диагнозата.
- Франклин, ще трябва да останеш в болницата!
Франклин въртеше погледа си ту към единия ту към другия лекар. Сюзън го гледаше втренчено. Франклин каза:
- Доктор Калър, моля ви, кажете ми истината!! Моля ви!
- Франки, туморът ти се е разпространил навсякъде, по целия организъм... Разсейките са увредили повечето от органите ти...!
В това време Сюзън покри лицето си с ръце и заплака. Франклин все още гледаше с недоумение.
- Не ви разбрах добре, докторе! Извинявайте! Кажете ми от какво съм болен и какви са ми шансовете! Кажете ми го така, че да разбера! - извика Франклин.
- Франклин, ти си БОЛЕН ОТ РАК, и нямаш почти никакви шансове да оздравееш!
мелодрама
Това е роман на щастието, това е най-доброто, което съм способен да напиша, това са най-позитивните чувства, които бих могъл да излея! Когато го четете, от време на време си пускайте тихо някоя разтърсваща балада или някоя красива музика. Може би така ще усетите истинската същност на това, което искам да кажа! Приятно четене!
...........
Неправителствената организация "Спокойно общество" предложи една от залите си на The Happy People за офис за награда, че се обявиха против гражданската война. Франклин Томас лично се срещна с председателят на тази организация Джеръми Колина. Франклин му благодари и обеща, че на двете манифестации, организирани от "Спокойно общество" върху оранжево-жълтите елечета ще бъде залепени стикери на тази организация. Освен това двамата се договориха за сътрудничество и партньорство!
Две седмици Франклин отсъстваше от сбирките, защото бе в Стамфорд на лекции. През това време Сюзън, заедно с Питър и Кони движеха нещата, организираха сбирките, посещенията, партитата и други събития. Членовете на The Happy Band, без Франклин разбира се им помагаха. Бандата пренесе музикалните си инструменти в новия офис, който бе по-малък от залата в изоставената сграда, но за сметка на това помещението бе закрито и напълно оборудвано! Офисът също се намираше на площада и бе много близо до изоставената сграда.
Десетгодишният Барнзли седеше в своята инвалидна количка и се движеше напред-назад, потънал в своите детски мисли. Майка му Анна Питърсън се бе заела с готвене и в момента се бе съсредоточила изцяло върху ястието, което щеше да стане готово след около половин час. От както Анна стана част от The Happy People идеите и за нови и разнообразни ястия се увеличиха тройно. На вратата се позвъня. Барнзли се сепна, но после отново потъна в своите мечти, а Сюзън без да промени съсредоточената си физиономия излезе от кухнята и отвори външната врата. Изненадата бе огромна, когато пред вратата тя зърна усмихнатите физиономии на Сюзън, Питър, Кони и още десетина младежи с оранжево-жълти елечета!
- Здравейте, госпожо Питърсън - каза със мекия си и приятен глас Кони
- Здравейте, момичета и момчета - поздрави Анна - заповядайте, влезте!
След малко кухнята бе изпълнена с оранжево-жълти младежи, които стояха пред Барнзли, който ги гледаше с почуда и захлас.
- Да ви предложа нещо - попита вежливо домакинята, но те отказаха.
- И така, момчета и момичета, какво ви води насам?
Тогава Питър извади един опакован подарък, който подаде на момчето.
- Здравей, младеж! Това е за теб от нас, щастливите хора!
По лицето на момчето се появи изненада. То взе подаръкът и започна да го разопакова. Анна Питърсън се обади:
- Ами не зная какво да кажа, благодаря ви!! Това... това е... ох, не зная какво да кажа! Благодаря ви от сърце.
- А това тук са двеста долара - каза Сюзън и и подаде парите. Анна не можеше да повярва.
- Не... не мога да ги взема... това е прекалено... не зная..
- Анна, ние, четиридесет души събрахме тези пари за Барнзли! Това са пари, дадени от сърце, така че не трябва да ги отказвате. Ние обмисляме да направим кампания за събиране на средства за Барнзи и за лечение на други деца, болни от церебрална парализа. Зная, че тези пари не са достатъчни за лечението, но мисля че с поетата кампания ще успеем да ги съберем!
- Ох, благодаря ви, благодаря ви!! Не зная, не зная да кажа! Вие..вие променяте живота ми от ден на ден! Искам да ви благодаря... искам...! Барнзли, момчето ми, благодари на тези младежи, които искат да ти помогнат!
- Барнзли, които се радваше на новата си играчка - автомобил "Линкълн" погледна към насъбралите се млади хора и каза:
- Благодаря ви! - след което отново се зае да изследва новата си придобивка!
Франклин, всеки ден ходеше на лекции и поемаше все повече и повече знания. Липсата на свободно време затрудняваше ученето, но той засега се справяше добре. Пред тези две седмици, в които прекарваше в Стамфорт той бе намерил работа като продавач на хамбургери. Със своето невероятно излъчване и прекрасна усмивка Франклин привличаше клиентите като магнит. Много от тях купуваха сандвичите с единствената цел просто да зърнат тези величествени очи, да се потопят в неговата непринудена и весела усмивка. С тази работа той плащаше високите такси в този престижен университет, който му осигуряваше сигурно бъдеще.
Със Сюзън и с майка си се чуваха всеки ден, като говореха по няколко часа. Той знаеше всичко, което се случва в Нюпорт Таун, много се радваше за новия офис, за новите неща! Франклин, макар и далеч чувстваше обичта и подкрепата от най-близките хора!
В началото на втората седмица от престоя си в Стамфорд Франклин отново усети тежест в стомаха. Той си каза на ум, че това е просто последствията от операцията. Повтори си го няколко пъти, като насочи мислите към тази част на тялото си. Малко по-късно му се струваше, че вече не чувстваше тази тежест!
Филип и Кони Мелър се скараха на една репетиция. Изнервен от състоянието и от проблемите, свързани с ранената му дясна ръка Филип даде воля на отрицателните си емоции. Той обвини приятелката си, че не е била до него в тези трудни моменти, а е "избягала" в Европа, където кой знае с кой се е запознала. Дори я нарече "недостойна" и "кучка". Кони Мелър, която бе доста по-интелигентна от Филип просто му каза да върви "на майната си"! Тогава се намеси Сюзън, която участваше дейно в тези репетиции на групата, защото те искаха точно тя да изпее някои от песните, докато Франклин го няма и скандалът бе потушен. Предстоеше концерт, организиран от "Спокойно общество" под името "Да спрем безсмислените бунтове", където "The Happy Band" бяха специално поканени. И такива скандали пречеха на добрата организация преди събитието!
............
Имаше известно затишие от страна на агресорите и стачкуващите, което продължи около две седмици. Може би те баха решили да си дадат почивка, а и полицията бе прибрала по арестите някои от известните им водачи. По улиците вече бе по-спокойно, бомбите не тормозеха и не плашеха мирното население, хората отново излязоха на улиците и всеки поемаше задълженията си. Тук таме, в далечините някои остатъчни взривове стряскаха мирните жители, но те бяха редки и мимолетни. А повечето от масовите прояви бяха организирани от The Happy People или от други мирни организации.
По време на концерта обаче нещата поеха в друга посока! В самото начало на събитието Сюзън заедно с The Happy Band изпълниха три песни, които зарадваха многобройните зрители. Отвсякъде се чуваха аплодисменти, радостни възгласи, вдигаха се плакати с възхваляващи надписи. Голяма част от зрителите бяха с оранжево-жълти елечета.
По време на четвъртата песен обаче всички забелязаха масово раздвижване в задните слоеве. Сюзън, която бе в еуфория и в страхотно настроение си помисли в началото, че някои от присъстващите се бият, но накрая забеляза бухалките и другите принадлежности за бой. Тя прекъсна песента и се провикна от сцената:
- Моля ви, без безредици!!!! Моля ви, престанете!
В това време останалите от групата спряха да свирят. Проехтя взрив! После още един! Маса хора се разбягаха в различни посоки. Двама души, които бяха полицаи поеха Сюзън и групата и ги преведоха зад сцената, на безопасно място! Малко преди да слезе долу Сюзън видя, че идващите войнствени агресори са една многобройна група, въоръжена с всякакви бойни и взривни приспособления!
- Бягайте! Бягайте...! - чуваха се подканващи викове, които бяха заглушени от някакъв гърмеж!
Полицаите качиха членовете на The Happy Band в един автомобил и ги закараха на безопасно място. Сюзън бе шокирана, като непрекъснато повтаряше, че трябва да се помогне и на останалите и се наложи полицаите да я успокоят! А отвън, в далечината продължаваха да се чуват гърмежи и взривове!
Три дена преди края на лекциите и на престоя си в Стамфорд Франклин отново почувства тази тежест! Той си повтори няколко пъти, че това е само илюзия, но тежестта не изчезна! Настроението му също се бе понижило, сякаш се чувстваше некомфортно в собственото си тяло, а вечерта за свой ужас вдигна и температура! Нещо не бе наред с него!
На следващия ден след лекциите той се гледаше дълго в огледалото. Не бе отслабнал, но изглеждаше блед и пожълтял, сякаш току що излизаше от болница. Той непрекъснато си мислеше за туморът, който бе изваден от него преди известно време, тогава всичко мина прекалено леко, прекалено оптимистично. Той не знаеше почти нищо за тази коварна болест рак, бе чул това онова, но не се бе замислял. Знаеше само, че ако не се открие навреме се лекува много трудно, и че повечето пациенти умират в страшни мъки. Дали го бяха открили навреме онзи тумор, Франклин почувства как тревогата и страха се мъчат да пробият в здравото му и обвито от дебел слой оптимизъм съзнание! Той трябваше отново да посети лекаря, непременно трябваше да го направи!!!
Вечерта се обади Сюзън, като в гласа и се четеше страх и тревога! Тя му разказа какво се бе случило по време на концерта, каза му че се бе прибрала без да знае какво се е случило с останалите. Франклин я успокои в типичния си небрежен тон, като успя да я убеди, че нищо лошо няма да се случи, че има полиция, която би се намесила. Франклин не и спомена за тежестта в стомаха, не искаше да я травмира допълнително! След разговора Сюзън бе малко по-спокойна, но все още не можеше да се съвземе напълно!
По-късно Франклин телефонира на Хилари и разбра, че тя и Робърт са добре и не са пострадали!
На другия ден всички вестници и телевизии коментираха безредиците по време на концерта на The Happy Band. Тридесет и пет човека бяха ранени, един от които с опасност за живота по време на варварската проява! Шестнадесет от тях бяха от The Happy People, сред които Маркус Фрай и Лиса Гренсфийлд! Питър, Кони, Хилари и Робърт не бяха сред ранените!
За съжаление обаче лошите неща не свършваха дотук! Снощи активистите взривили изоставената сграда, мястото за сбирките на щастливците! Когато на другата сутрин Кони мина от тям видя, че от нея бяха останали да стърчат множество почернели арматури, навсякъде бяха разпилени бетонни конструкции, части от стени, цели бетонни блокове!
Полицията бе задържала двадесет и пет човека за тези злодеяния, но много от агресорите им се бяха изплъзнали.
Франклин научи тези лоши новини вечерта, един ден преди да му свършат лекциите и преди да се прибере в Нюпорт Таун. Прекалено много бяха станали неприятните емоции, които му се струпаха напоследък. Тежестта в корема бе постоянна, Франклин вече знаеше, че вътре в него отново има нещо, молеше се на Бог всичко да е наред. Новините от Нюпорт допълнително засегнаха нервите му, той не бе там, а трябваше да окуражава приятелите и близките си. Франклин, който бе дал сила и надежда на толкова много хора в този момент имаше нужда от подкрепа! Той се чувстваше зле, започна да му се гади! Франклин отиде до мивката на хотелската стая и повърна!
.........
Гротесният шум от двигателите на самолета бе притъпен от шумоизолиращите стени и звучеше като крила на бръмбар във вътрешността му! Франклин се бе загледал през прозорчето, откъдето виждаше величието на планетата, в която живееше. Искаше да избяга от неприятните мисли, а точно такава гледка бе идеална за това бягство. Ако човек приближи до прозореца и се вгледа в далечината може с просто око да види леката кривината на земята, доказателство за кълбовидната и форма!
Долу се мяркаха обширни поляни, изглеждащи като малки светло или тъмнозелени правоъгълници, големи тъмни горски пространства с неправилна форма и малки селища, приличащи на съвкупности от малки камъни! Язовирите и езерата синееха, отразявайки небето и наподобяваха локви.
По едно време, някъде под самолета се появи светъл пух от облаци, който постепенно закри красивите земни гледки. Франклин се сля с този облачен пух, и обвит в чистата му пелена неусетно заспа.
Франклин се събуди на летището, малко преди самолетът да кацне. Отново усети атмосферата на родното място, отново го осениха радостните и позитивни мисли. Когато хвана автобуса, който го отведе на центъра на Нюпорт той отново бе в много добро настроение. На спирката го чакаха Сюзън и Хилари.
След като се прибраха и Сюзън разказа на Франклин за това, което се бе случило той даде следната идея:
- Трябва да направим огромно мирно шествие от запалената сграда до болницата и да агитираме хората заедно да спрем войната и да започнем мирни преговори. Вярно - бунтовниците са в цялата страна, но поне тук можем да опитаме да сложим край.
- Прав си Франки, но много от нашите приятели се отказаха да идват от страх!
- Предполагам че е така Сю, но мисля че след време ще се върнат. А сега, в момента мисля да насоча вниманието си изцяло към теб! Нощта е мъдра, на сутринта може да имаме и други идеи!
След прекрасната нощ, в която Франклин и Сюзън отново бяха заедно, те отидоха в офиса, където имаше още тридесет и пет души. След това, както поиска Франклин те направиха мирното шествие и бяха подкрепени от много хора. Накрая, в болницата те посетиха ранените си приятели, където им дадоха кураж и обещание скоро тези прояви на агресия да бъдат спрени!
Тежестта в корема ставаше все по-осезаема и досадна. Франклин чувстваше, че и с тялото му нещо не е наред, усещаше провисване и отпускане на кожата, цветът и бе бледожълт, а под очите му се бяха появили едва забележими синини! Франклин знаеше, че трябва да иде на лекар, но отлагаше, може би от страх, че може да чуе неприятна диагноза, която би променила всичко! По-добре, ако му предстоеше да се случи нещо лошо, то да става без неговото знание, Франклин искаше да бъде щастлив, дори и да умре такъв!
Сюзън усети тази промяна в него, един ден тя гледа продължително лицето му, след което го попита:
- Скъпи, какво става с теб? Изглеждаш зле!
- Добре съм, мила, добре съм! Изморен съм от лекциите и пътуванията напоследък!
- Не съм съгласна с това, ти винаги си пътувал.....
- И КАКВО ОТ ТОВА!! НАЛИ ТИ КАЗАХ, УМОРЕН СЪМ, ТОВА Е!!!! СТИГА СИ РАЗПИТВАЛА!!!!! - Франклин за първи път и се развика! Той се разкая веднага след като изрече тези думи, но Сюзън продължи да го гледа с недоверие.
- Виж, скъпа! Напоследък всичко ми идва нагорнище - лекциите, случките тук и така нататък! Просто такива неща няма как да не повлияят върху психиката на човек. Извинявай, че ти се разкрещях, ще се постарая повече да не го правя!
- Няма нищо,мили! Но иди на лекар, моля те. Иди ей така, за всеки случай! Ако искаш ще идем заедно!
- Добре, скъпа, утре след сбирката ще посетим болницата.
- Искам да ви благодаря!! Искам да ви благодаря от сърце за това, което направихте с мен! - заговори едно чаровно момиче с очила и лунички по лицето, което се казваше Андреа.
- И какво толкова е станало, че искаш така да ни благодариш? - весело попита Франклин, пред погледите на усмихнатите лица до него!
- Стана това, че вие променихте живота ми! Преди да ви срещна бях просто едно момиче без никакво самочувствие, много от съучениците ми се смееха и подиграваха, защото ме имаха за грозна и нещастна. Най-лошото бе, че наистина се мислех за такава и бях приела факта, че няма да имам щастливо бъдеще. И тогава, през онзи хубав ден бях седнала на една пейка в парка и с бях замислила, когато пред мен застанаха онези момчета и момичета - и тя посочи една група от пет човека, които я наблюдаваха с усмивка - те ме попитаха защо съм тъжна, а аз отначало не им отговорих, казах им просто, че не мога да говоря за това. Тогава те седнаха при мен, като в началото се опитаха да ме развеселят, като разиграваха някакви смешни сцени! Аз се усмихнах, и тогава те ми казаха, че с мен могат да споделят всичко, което ми тежи... Поговорихме доста, те ме убедиха, че съм красива и трябва просто да се усмихвам по-често! Като им отговорих, че не мога да се усмихвам насила, колкото и да искам те ми предложиха да се присъединя към тяхната, тоест към вашата организация, която правела хората щастливи!
Тук момичето направи кратка пауза, колкото да си поеме въздух, после огледа с лъчезарните си очи всички присъстващи и след това продължи:
- Отначало помислих, че сте някоя от сектите, но реших да опитам! Хареса ми и цветът на елечетата и си помислих, че аз също мога да нося такова. После разбрах, че нямате нищо общо със сектите или някои църковни организации. Видях, че атмосферата тук е страхотна, и никой не убеждава другите да издигат в култ някое божество, просто всеки тук се стреми да направи другите щастливи! И аз реших да се отдам тази вълна да ме поеме! - девойката сияеше от щастие и в този момент изглеждаше много красива!
- И как ние променихме живота ти? - попита Кони.
- Просто станах по-щастлива и усмихната, най-вече че общувах с хора, които не ми се подиграваха и присмиваха, а ме приемаха като равна! Това ми даде тон да преоткривам нови идеи, самочувствието ми се повдигна. В училище вече не ми се присмиваха, защото вече знаех как да отговарям, дори се сдобих с много ухажори! Животът ми се промени в положителна посока, всичко си дойде на мястото.
- Много се радваме, че променихме живота ти, това признание означава много за нас! - отвърна с радостен тон Франклин.
- Моите съученици и съученички започнаха да ме разпитват кой ме промени така и аз им казах за "The Happy people". И някои от тях решиха също да се присъединят! - Андреа посочи към тълпата, където няколко ръце помахаха.
- Франклин, какво ти е? - попита Бари Кронуел, един от най-верните поддръжници на теорията за щастието. Зад Бари стояха приятелите му Роджър Харис, Гордън Матюс и други и гледаха съчувствено към напористия младеж пред себе си.
- Може би съм изморен от многото събития напоследък - отвърна Франклин Томас.
- Ходи ли на лекар?
- Още не съм, но ще го направя.
- След малко ще тръгваме към болницата - намеси се Сюзън.
- Дано няма нищо - каза Роджър.
- Сигурен съм, че няма да има - отговори Франклин.
Доктор Фреди Джокович отговори с едно "Дааааа" на почукването, което бе типично негов маниер. Когато вратата се отвори и пред нея застанаха Франклин и Сюзън той се усмихна широко. Много се радваше, когато пред него стояха тези младежи, разговорите с тях му действаха много благоприятно върху психиката. Но когато огледа Франклин някаква топка от неприятно усещане заседна в гърлото му. Поради богатата лекарска практика и многото пациенти, минали през неговите ръце той вече можеше да определи дали някой е болен само по външния му вид. А Франклин определено имаше болнав вид.
- Какво ти се е случило, момче? - попита Фреди.
- Онова нещо в стомаха пак се появи!
Докторът се замисли, като си чешеше устните с химикалката. После взе един лист и написа бележка за рентгенова снимка.
Когато Франклин се върна от рентгенолога и подаде снимките на личния си лекар той отново гледа снимките известно време, след което взе телефона и набра номер. След малко отново влезе чернокосият мъж с очилата на име Уинстън Калър. Двамата гледаха мълчаливо снимките, след което се обърнах към Франклин и Сюзън:
- Заповядайте, седнете тук!
Франклин и Сюзън седнаха на едно канапе до двамата доктори.
- Виждате ли тези неща?
- Да.
- Това са метастази! - каза Уинстън и наведе глава.
- Какво значи това? - попита Франклин с объркан глас.
Докторът въздъхна, явно търсеше подходящи думи, с които да уведоми пациентите за диагнозата.
- Франклин, ще трябва да останеш в болницата!
Франклин въртеше погледа си ту към единия ту към другия лекар. Сюзън го гледаше втренчено. Франклин каза:
- Доктор Калър, моля ви, кажете ми истината!! Моля ви!
- Франки, туморът ти се е разпространил навсякъде, по целия организъм... Разсейките са увредили повечето от органите ти...!
В това време Сюзън покри лицето си с ръце и заплака. Франклин все още гледаше с недоумение.
- Не ви разбрах добре, докторе! Извинявайте! Кажете ми от какво съм болен и какви са ми шансовете! Кажете ми го така, че да разбера! - извика Франклин.
- Франклин, ти си БОЛЕН ОТ РАК, и нямаш почти никакви шансове да оздравееш!
Вълнообразно
Няма коментари
