Постинг
12.10.2011 19:28 -
Изчезналият близнак 1
Автор: dorian01
Категория: Поезия
Прочетен: 968 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 15.04.2012 21:04
Прочетен: 968 Коментари: 0 Гласове:
0
Последна промяна: 15.04.2012 21:04
Изчезналият близнак
новела на ужасите - да не се чете от лица под 18 години!
I
По всичко личеше, че тази вечер ще се съберат доста хора. Все пак и партито беше страхотно организирано. Както винаги! Важни ВИП-персони, аристократи, бизнесмени и други известни личности прииждаха в огромното дворно място до басейна. Том Гайгер, собственикът лично посрещаше гостите с усмивка, Бети, съпругата му помагаше на прислугата в подготовката на партито. Всичко тук се правеше с усмивка. Именно поради тези причини, на забавите, които организираше фамилията, винаги се събираха много хора. Такава беше традицията, създадена още от Рандолф Гайгер - баща на Том и основател на компанията. Неговият седемдесетгодишен юбилей бе причината за партито тази вечер.
Малко по-късно, когато вече всичките гости бяха на лице Том Гайгер се намираше в просторната баня. Сърцето му биеше по-учестено, тази вечер вълнението му беше достигнало връхните си точки. Не го биваше особено в речите, а след малко трябваше да излезе и да направи точно това. Също така, цялата процедура по организирането му бе отнела доста време и средства, но все пак мислеше, че всичко е перфектно. Този път Стария ( така Том наричаше своя баща ) нямаше как да му помага, защото всичко трябваше да бъде изненада за него.
В двора на огромната къща живееха той, съпругата му Бети, малкият им син Роби, Рандолф Гайгер и Летисия – вярна съпруга на Рандолф и прекрасна майка на Том. Рандолф и Летисия вече бяха пренесли багажа в лятната си резиденция в Патън, на брега на Тихия океан и повечето време прекарваха там. Искаха да се радват на старините си и да „оставят младото семейство на мира”, както се изразяваха те. Но те едва ли се натрапваха, защото имението беше огромно и имаше достатъчно място, а и едва ли имаше по-сплотено аристократично семейство наоколо, дори в целия Лос Анжелис.
Том стегна вратовръзката си и излезе от банята. Мина през тълпата, като раздаваше поздрави и усмивки и пристъпи към импровизираната сцена
Когато се качи на сцената, по лицето му беше избила пот. Той носеше в джоба на сакото си листа с речта, която трябваше да произнесе, въпреки че я знаеше на изут. Мислеше да я извади ако заради напрежението се запъне някъде. Той се изправи ред микрофона, отново си оправи втратовръзката, въпреки че нямаше нужда от това и започна:
- Уважаеми гости, приятели и роднини, благодаря ви, че ни уважихте и отнехте от ценното си време да дойдете на юбилея на баща ми. Радвам се, че има толкова много хора тук, които отдават почит на моя баща. Искам да се обърна към него и да му кажа следното: „Благодаря ти татко за всичко, което направи за нас. Ти не само, че създаде компанията „Gamestorm ltd” 2. буквално от нищото, 1. която в момента е сред четирите най-големи производители на детски играчки в света и която сега управлявам аз. Ти, в знак на благотворителност, основа и фондацията "Подкрепа за болните деца", чрез която даде надежда на толкова много хора. Също така, си и страхотен баща, великолепен дядо на малкия Роби, приятел на всички. Ти помогна на тези хора, без да искаш отплата, при което си спечели уважението на цяла Америка и на целия свят. Благодарим ти от сърце“.
Последваха бурни аплодисменти! Това означаваше, че речта му навярно е минала отлично. Видя, че очите на стария Рандолф се насълзиха, явно вълнението от изненадата беше огромно. Отнякъде се чу ха викове:
- Рееч, рееч....! Икаме реч от Рандолф
Стария помаха с ръце в знак, че в момента не може, но после тръгна към сцената.
- Благодаря ви, благодаря ви – започна с дрезгав, развълнуван глас Рандолф - благодаря ви за уважението! Това беше огромна изненада. Ох! Не знам какво да кажа, вече съм стар, нямам тази енергия. Забавлявайте се! Забавлявайте се, приятели мои.
Партито мина много добре, както всяко едно (Рандолф беше научил Том още преди да му завещае компанията да прави всичко перфектно или изобщо да не го започва). Имаше разнообразна музика - джаз, поп, кънтри, рок, класика, а за финал, беше организирано нощно къпане в огромния басейн, както и нещо като състезание за най-красиво гмуркане. Цялата забава беше една истинска ВИП веселба, в която почти всички гости вземаха участие. Рандолф Гайгер също беше на гребена на вълната и въпреки седемдесетте си години, се забавляваше като тинейджър.
Към седем сутринта всички гости се бяха изнесли, оставяйки разпилени празни или полупразни бутилки от шампанско, уиски, мартини, остатъци от храна, всякакви опаковки. Дори част от голямата торта беше на земята, а басейнът се нуждаеше спешно от смяна на водата. Цялото разтребване и събиране на боклуците оставиха на помощния персонал, а домакините се приготвиха за лягане. И петимата бяха изморени, защото останаха до края на партито.
...
Роби се събуди към обяд от някакъв шум, идващ от съседната стая. Затича се към всекидневната, където видя дядо си седнал на земята. Той се държеше за гърдите, лицето му беше изкривено от гримаса, показваща силна болка и задух. Роби побягна като викаше силно:
- Мамоо, таткооо, бабоо, на дядо му има нещо!
Отгоре се отвори врата
- Какво става Роби?
- Дядо! Седнал е на пода и стене!
Том и Бети слизаха по стълбите, Летисия беше след тях. Минаха покрай Роби и влязоха във всекидневната. Детето ги последва.
Старият Рандолф Гайгер лежеше на пода свит, като ръцете му бяха на гърдите.
- Бети, бързо, извикай доктор Винсент! Аз ще стоя при него. Роби, ходи в стаята си.
Бети отиде до телефона и набра номера на доктора. След половин час той беше тук и опипваше пулса на Рандолф
- Няма пулс! Мъртъв е! Получил е масивен инфаркт и е умрял за секунди! Съжалявам!
Така стария Рандолф Гайгер, основателят на ""Gamestorm ltd" и на "Подкрепа за болните деца" , уважаваният и помогналият на много хора умря на шестнадесети април, две хиляди и трета, ден след седемдесетгодишния си юбилей.
.............
На погребението му, два дена след трагичната случка, дойдоха хиляди хора, все едно погребваха президент. А тялото му беше поставено в красив черен ковчег със златни украшения. Том избра доста скъп ковчег, защото баща му, въпреки грижите си към всички тях, не бе получил почти нищо в отплата. Ето защо, той искаше да му осигури поне прилично последно пътуване.
Няколко деца, на които бе помогнал да оздравеят, както и техните родители, бяха съчинили сърцераздирателни слова, показващи огромното съжаление, че техният ангел пазител вече не е сред тях и така му благодариха за всичко, което е направил за хората. При поставянето на ковчега в гроба, който беше в двора на семейното имение до параклиса, всички присъстващи плачеха от мъка по тази голяма загуба.
След погребението следваше равносметката. Едва след смъртта на баща си Том започваше да разбира какъв човек е загубил. Като единствено дете не му беше липсвало нищо. Имаше всичко, което пожелаеше. Когато стана на деветнадесет, Рандолф го изпрати в Хюстън, в "The Cildoom University", който беше един от най-скъпите университети и Том получи много добро икономическо образование. След като се завърна в Ел Ей, по-точно в красивото предградие Белоуз недалеч от тихоокеанския бряг, баща му се зае да го обучи за помощник и евентуален заместник. Том схващаше бързо и след около година работа на щат като изпълнителен директор, на следващата той стана новият собственик на компанията, като се справяше отлично със задачите си. Разбира се, Стария винаги му помагаше и съветваше по абсолютно всички въпроси.
Рандолф Гайгер беше роден на петнадесети април, хиляда деветстотин тридесет и трета година в малкото и красиво градче Прегин. За миналото си почти не говореше нищо, освен че е живял в някаква стара къща, която му е завещал баща му, Той е бил пехотинец в армията и съответно - голямата гордост на баща му. На тридесет се е оженил за Летисия Моудли, която след това станала Летисия Гайгер. По-късно, през хиляда деветстотин шестдесет и четвърта, за първи път е проплакал Том. Малко след раждането на сина му, Рандолф напуснал армията, продал къщата и заедно семейството се преселило в Лос Анжелис, където създал компанията. В големия град отначало живеели на квартира. Когато компанията започнала да регистрира големи печалби, построили къща с огромен и красив двор.
След кончината на Рандолф, те притежаваха две огромни къщи, лятна резиденция в Патън, земи и плантации по протежението на калифорнийския бряг. Рандолф често се гордееше с това което има и обичаше да го обсъжда с други хора.
Все пак, Стария не обичаше да говори за живота си в Прегин. И Летисия, която също беше от там, мълчеше по тези въпроси. „Вероятно - мислеше си Том - животът им там никак не е бил лек и затова не го споменаваха и не му даваха гласност”.
Рандолф ръководеше компанията интелигентно. Когато сключваше сделките, беше откровен - споменаваше не само хубавите страни, но и лошите. Затова повечето клиенти му се е доверяваха, а и той се стремеше да оправдава доверието им. Никога не ламтеше за богатство, не гонеше голямата печалба, винаги беше честен и прям. Затова и достигна до това ниво.
Том управляваше не по-зле. Отначало всички работещи се отнесоха скептично към него, но след време започнаха да му имат доверие. Най-добрата му проява обаче беше по време на финансовата криза през хиляда деветстотин деветдесет и четвърта, когато те имаха десет конкурентни компании. Тогава покупателната способност на населението рязко бе спаднала и фирмите масово съкращаваха персонал. В "Gamestorm ltd", обаче, нещата не стояха така. Том свали цените на играчките с цели тридесет процента, при което не само че не загуби клиентите си, но и спечели нови. И така, с малко повече работа, той успя да задържи персонала, като накрая им вдигна дори заплатите, защото производството се беше увеличило многократно. От тези десет компании две фалираха, други две бяха на ръба, но издържаха, макар и почти рухнали. Но "Gamestorm ltd" спечели от тази криза, спечелиха и хората, работещи за компанията. И сега тя беше една от четирите най-големи производители на детски играчки.
Преди седем години Том се сдоби със заместник. Това беше Хари - негов приятел и колега от университета. Пъргав, словоохотлив и дарен със способността да се сприятелява бързо, той спечели симпатиите на персонала. С течение на времето, Том установи, че може да му има пълно доверие. За това, с лекота позволяваше Хари да поема неговите задължения през отпуските. А той се справяше много добре.
С Бети се запознаха през хиляда деветстотин деветдесет и втора на един виенски бал. Том много рядко беше виждал такова съчетание от красота и интелект, а Бети имаше и от двете качества в завидно количество. Освен това, беше скромна, разбрана, отговорна. Той веднага я привика като главен експерт по въпросите за маркетинга, където работи и досега. Тя притежаваше визията на фина жена с, черна коса, ясно и красиво лице, висока около метър и седемдесет, с тънка талия до преди раждането на Роби. Том пък беше висок метър осемдесет и седем, строен мъж с кестенява коса. Притежаваше рядко чувство за хумор и красива, заразителна усмивка, което се харесваше много на Бети. Обличаше се винаги елегантно, в крак със съвременните модни тенденции.
Ожениха се шест месеца след запознанството, а десет месеца след сватбата се роди Роби. Това беше плодът на тяхната любов, нещото което ги свързваше завинаги. Роби растеше в охолство и, също като Том, не бе лишаван от почти нищо. Беше безгрижно и весело дете, дори родителите му се страхуваха, че като порасне ще му бъде трудно да се справя сам в живота.
Летисия и Рандолф приеха с охота компанията на Бети. С Летисия дори станаха добри приятелки, винаги ходеха заедно с някоя от колите на пазар или в някой друг град. Това радваше неимоверно Том, чийто страх от евентуално неразбирателство между майката и жената на живота му не се оправда.
Но ето че сега цялото семейство бе подложено на изпитание от съдбата – смъртта на Рандолф. Той беше главата на фамилията, човекът с точните наставления, човекът който можеше да разбере всеки и винаги вземаше правилната позиция. Преди смъртта му всички се чувстваха някак си защитени, след като знаеха, че той е с тях. За него никога не се споменаваше лоша дума, всички го гледаха с уважение и почит. Но Рандолф вече не бе сред тях! Том трябваше да поеме неговата роля и в живота, а не беше сигурен дали ще се справи.
/
II
Две седмици след смъртта на бащата,Том беше привикан от Джони Гостуидж - семейния адвокат, занимаващ се с недвижимите имоти.
- Влез Том – каза Джони след като Том почука на кантората му
- Какво има?
- Искам да ти покажа всичко което е притежавал баща ти. Все пак като наследник да се запознаеш с имотите му. Трябва да кажеш и на майка ти, защото тя също има дял от наследството.
- Добре, но мисля, че ги знам. Все пак съм част от фамилията.
- Така е, но виж това - и посочи регистъра - огромна масивна къща в Прегин, викториански стил, с десет декара дворно място, построена през хиляда деветстотин тридесет и девета от Франк Гайгер.
- Не знаех, че е била толкова голяма. Знаех, че е продадена. Поне така ми беше казано! Татко я е продал и с парите от нея е дошъл тук.
- Не е продадена - заяви Джони - ела и погледни тук, всичко е записано в регистъра. Била е обявена за продан, но никой не я е купил.
- Интересно, навярно е искал много пари. А и в Прегин няма толкова богати хора, че да си позволят да я купят.
- Единадесет хиляди долара!
- Какво! - учуди се Том - да не искаш да кажеш, че се е продавала за толкова?
- Да, абсолютно! При това била в много добро състояние. Но никой не се е възползвал от офертата. А през хиляда деветстотин деветдесет и осма се е давала за пет хиляди !
- И отново никой не я е купил?
- Ами да. Не е ли странно?
Когато Том се прибра, завари майка си да чисти всекидневната. Това беше любимото занимание на Летисия и тя не позволяваше на друг да го върши. Том подхвана темата:
- Мамо, ти знаела ли си, че татко не е продал къщата в Прегин?
Жената го погледна рязко:
- Кой ти каза?
- Бях при Джони Гостуидж и той провери всичко, което татко е притежавал.
- Знам, че я обяви за продан. Мислех си, че тази работа е свършена. Да няма някаква грешка - учудено попита Летисия
- Не мамо, няма грешка. Странното е, че татко ни бе споменал, че се е отървал от къщата. Той не криеше това, което притежава, а тази къща доколкото знам изобщо не е малка.
- Баща ти не обичаше да говори за миналото. А къщата е част от него.
- Така е! Обявил е къщата за продан за единадесет хиляди, накрая е смъкнал на пет хиляди! И никой не я купил! А ни казваше, че я продал и с парите започнал бизнес.
- Ами..- запъна се майка - Франк му остави и парично наследство. Освен това, спести пари и от армията.
- Зная, че моят дядо му е оставил хубаво наследство. Няма значение, мамо. Важното е, че притежаваме още една къща и другия месец ще прекараме там отпуската ни.
- Н-не знам – неуверено отговори майката, - къщата е за ремонт, така поне мисля. Все пак са минали много години.
- Затова аз и Бети ще почиваме два месеца. Искам да направим ремонта и да си спретнем една хубава почивка. Ти също имаш нужда от релакс, затова ще дойдеш с нас.
- Не, аз имам работа тук. Кой ще се грижи за къщата? Кой ще те замества в компанията за това време?
- За къщата ще се грижат от персонала - Тифани, Фредо и Клаус ще са тук. А Хари ще ме замести напълно, много е добър. Мамо, чуй ме - всички имаме нужда от почивка. Искам да отидем някъде, където ще се отпуснем за известно време; където и аз, и ти, и Бети, и Роби ще бъдем доволни.
- Аз не искам да ходя там - отсече възрастната жена - ако искате. вървете, но аз няма да дойда.
- Защо? Това е родния ти град, както и моя. Не искаш ли да го посетиш отново? Аз никога не съм бил там, а много искам да видя града. в който съм се родил и съм живял като много малък.
- Вървете вие. Аз съм стара вече, не желая да ви преча. Най-добре ще е да се усамотите като едно семейство. А и просто не мога да отида там.
- Повярвай ми, няма да ни пречиш, но ако не възразяваш, поне да те закараме до Патън. Ще пратим и Тифани с теб. Искам и ти да си починеш.
- Ами може. А Бети не знае ли още?
- Като дойде, ще й кажа. Сигурен съм, че ще се зарадва.
Както Том очакваше, Бети прие с охота това необичайно предложение, най-вече защото тя обичаше природата. А Роби направо засия. Той обожаваше новите неща и приключенията, беше сигурен, че там ще открие много от тях.
Месец и половина преди да започне отпуската му от първи юни, Том отиде до Прегин с личния си Форд. Искаше да види състоянието на къщата и да прецени как да направи ремонта.
Прегин се намираше навътре в голямата планинска верига Кордилери. Около него, в радиус на двеста километра, нямаше големи градове - само тук там се срещаха къщурки от някое малко село. Родното му място имаше запуснат вид, с неоправени пътища, олющени от времето къщи, все едно е спряло развитието си през шестдесетте или седемдесетте. Голяма част от хората бяха възрастни, вероятно тук раждаемостта беше ниска. Когато спря и попита някакви мъж и жена къде се намира къщата на Рандолф Гайгер, те ококориха очи в недоумение, спогледаха се и си тръгнаха без да продумат нищо. Със следващия човек – възрастен, зле изглеждащ мъж -се получи нещо подобно. Той също го изгледа странно и продължи безмълвно по пътя си. Явно живеещите тук не бяха особено общителни. Той спря на един площад на центъра, слезе и се запъти към близкия павилион, за да си вземе цигари и нещо за ядене. Купи си хот дог и тъкмо отхапваше от него, когато чу глас:
- Здравейте господин Гайгер. Радвам се, че посещавате градчето ни.
Том се обърна и видя един млад, около тридесет и пет годишен, човек. Средно висок, с черна коса и очила, той се отличаваше със своята приветливост.
- Здравейте господин...
- Дилън, Тревор Дилън. Аз съм кмет и шериф на Прегин. Това значи, че съм този, който контролира изцяло града!
- Приятно ми е да се запознаем, господин Дилън – усмихна се Том.
- Сигурно искате да отидете до къщата на баща ви.
- Да, но не зная къде е. Бихте ли могли да ме насочите?
- Разбира се. Погледнете към онзи хълм – посочи шерифът. - Онази, голямата къща е на баща ви. Тръгнете по този път, карайте само по него и той ще ви отведе точно там.
На върха на хълма се виждаше внушителна сива къща. В мига, в който я зърна, Том трепна. Къщата му се стори странна и невзрачна, може би защото там от години не е имало живот. Той се обърна към кмета и му каза:
- Благодаря ви много. Аз ще тръгвам. Мисля да прекарам отпуската си тук.
- Много добре, това е правилен избор – усмихна се Тревор. - Тук е много красиво. Ако имате нужда от нещо, можете да ме намерите в тази жълтата сграда.
- Добре, благодаря. Довиждане, ще се видим пак.
Когато Том спря пред входа, видя, че дворът е доста голям - почти колкото този около къщата в Лос Анжелис. Той отключи вратата на двора с ключовете, които според майка му бяха са от тук. В началото имаше малка горичка, фонтан, някаква ниска постройка, вероятно някоя от бараките на прислугата. След това започваше едно малко гористо хълмче, което се издигаше встрани от главната алея. Къщата представляваше голяма и сива двуетажна сграда, с олющена фасада и с три купола, (два малки, от двата й края и един голям, среден). На входа на това здание имаше внушителна колонада, входна врата и над нея - два големи и високи прозореца, достигащи чак до началото на средния купол. По краищата, под двата странични купола, се простираха големи тераси с балюстради. Тези красиви парапети с равномерно подредените бетонни стълбчета можеха да се видят и под всеки прозорец. По всичко личеше, че за това жилище са похарчени не малко средства.
Когато отключи и влезе в къщата, го лъхна неочакван хлад. "Кой знае кога са отваряни за последно тези врати или прозорци" - помисли си той. Вратата водеше към много малко антре, в което бяха разхвърляни някакви кашони. Следваше друга врата, водеща до огромно помещение, което вероятно е служело за всекидневна. Имаше площ от седем -осемстотин квадрата, а таванът беше високо до основата на купола. От него висяха внушителни полилеи, а много големи портрети на Рандолф като млад, на Франк и на Линда (съпругата му и майка на Рандолф) украсяваха стените. Имаше и един рисуван портрет, на който бяха Рандолф и Летисия на младини, които държаха бебето Том. Обзеха го носталгични чувства. Навсякъде беше мръсно, мухлясало и пропито с влага, разстилаха се огромни паяжини и течове, много от стъклата бяха пукнати, но през тях едва влизаше светлината заради мръсотията. Имаше множество врати за различните стаи и помещения, стълби за втория етаж, както и стълби за подземието.
Том започна да разглежда имението. Много от нещата бяха запазени, но обезличени от времето. На долния етаж имаше осем стаи, както и баня, а металната врата, водеща към подземието, беше заключена с катинар. Горе стаите бяха десет, като до тях се извисяваха и стълби за таванските помещения, които вероятно някога са служили за складове. Стаите, също като и всекидневната, бяха мръсни, прашни, студени, с олющени стени, по които имаше много паяжини.
"Няма кой знае колко за ремонт, но определено има нужда от почистване и освежаване" - помисли си Том.
Усещаше се, че температурата в къщата беше много по-ниска от тази отвън, което означаваше, че тя ще бъде един оазис в летните горещини.
Той трябваше да идва още поне няколко пъти преди отпуската си, за да търси строителна бригада за ремонта, също така и да почисти където може. Едва ли ремонтът щеше да приключи до първи, но можеше да се достигне поне до някой етап.
В Прегин имаше три строителни фирми, които можеха да направят тази процедура, но и трите му отказаха под претекст, че не могат да работят на това място. Тогава се принуди да потърси фирма от Лос Анжелис. Работниците заминаха на двадесет и четвърти май, като Том им разреши в дните, в които работеха да ползват къщата за спане. Но вместо да останат десет дена, както се бяха разбрали, те се върнаха още на двадесет и осми май. Според думите им, имали друга работа и не могли да останат повече там. На въпроса кога ще се върнат да довършат, те отговориха кратко, но ясно: "Няма да се връщаме повече".
Том остана изненадан, беше им предложил доста крупна сума за тази работа. А те сега дори отказаха да вземат пари и за това, което са свършили.
"Много интересно, дори странно - каза си Том. - Поне бяха измазали вътрешните стени".
На първи юни, около обяд, Том, Бети и Роби вече бяха в Прегин. Пътуваха със семейния ""Крайслер", който побра доста багаж. Том спря пред кметството, за да поздрави Тревор Дилън:
- Ела те да ви запозная с кмета - Том подкани останалите членове от семейството
На площада пред жълтата сграда имаше няколко човека, които ги посрещнаха с втренчени погледи. Роби наведе глава. На стълбите седеше една жена, която щом ги видя стана, се облещи зловещо към тях и ги заговори:
- Не ходете в онази къща на хълма! Там витае злото! Ако отидете там сте в опасност!
Том се стресна, погледът на тази жена бе ужасяващ. Видя, че Роби и Бети също я гледат уплашено.
- Не я слушайте - чу се гласът на кмета отвътре. - Елате с мен. Тя е луда, не й обръщайте внимание.
- Не съм луда, а съм медиум и говоря с духовете - със странен, мистичен глас отвърна тя
- Добре, добре - й отговори шерифа, а после се обърна към семейството - заповядайте вътре.
Той им направи кафе, след което седнаха в неговата канцелария. Том му каза:
- Тук ще прекараме два месеца. Има ли някъде нещо да се разнообразим. Виждам, че природата е хубава, но инфраструктурата е доста зле.
- Така е, това е беден район, градчето е отдалечено и затова идват малко туристи. Заведенията почти липсват, но на три километра в онази посока има много красиво езеро. Трябва да го посетите.
- Ще го направим с удоволствие, но трябва да намерим майстори – съгласи се Том. - Имаме още малко неща да свършим. Забелязах, че местните не искат да работят в къщата.
- Наистина – кимна Тревор, - хората са малко особени. Вярват в някакви предразсъдъци. Щом има голяма стара къща, веднага й лепват лошо име.
- Оная жена отвън каза, че в къщата дебне злото. Вярно ли е? - попита Роби. Том го му направи знак да мълчи.
- Разбира се, че не е вярно. Къщата си е просто една обикновена, стара и достолепна постройка, а призраци не съществуват - усмихна се Тревор.
- А защо тогава тя го каза? - не се предаваше Роби.
- Тя е малко луда. А и тук някой злонамерен е пуснал такива слухове и хората им се връзват. Спокойно, моето момче, в дома ви не витае никакво зло. Тази къща е много красива и е един чудесен паметник на архитектурата в този район.
- Еее! - Роби извърна глава и тръсна ръката си във въздуха. В гласът му се долавяше леко разочарование.
- Роби, престани - каза Бети, след което се обърна към шерифа. - В такива малки отдалечени населени места подобни предразсъдъци са нещо характерно. Хората отдавна са вярвали в духове, обаче с развитието и урбанизацията, тези вярвания са изчезнали – най-вече поради липса на доказателства. Но все още има и такива места, при които новите технологии идват с голямо закъснение, където населението пази ревностно традициите. Прегин е точно такова място.
Тревор Дилън не скри възхищението си от тези думи , а Том започна да ръкопляска.
- Така е, традициите са много хубаво нещо, а тук определено се спазват – съгласи се кметът-шериф.
- Но защо именно на нашата къща се гледа с такива очи? – попита Том
- Може би, защото е изоставена. Изоставените сгради малко по малко се рушат, вероятно някой е минавал от там, когато нещо е паднало. До колкото зная, никой не я е купил дори и за някаква символична сума, може би това допълнително засилва чувството за неприязън у хората. Аз съм тук от три години и съм чул много такива истории, но така и никоя не доказа нищо.
- Добре, защо никой не я е купил за пет хиляди долара - запита Том - Това е смешно малка сума, дори и за бедния американец.
- Тук хората са изключително бедни, но въпреки всичко, всеки притежава по едно или две жилища. Не съм наясно с историята на Гайгеровата къща, както я наричат тук, но може би рязкото напускане или евтината цена да са предизвикали у тукашните тези странни схващания. Поне така предполагам. Лошото е, че местните са студени хора и рядко общуват с непознати, че дори и с мен, макар че съм тук от три години.
След това разговорът им премина за темите от живота. Том почувства приятелската близост на този човек, усещаше, че може да разчита на него. Той беше прям, откровен, а това са качества, които се харесват у хората. Накрая Тревор го посъветва, ако има желание, може да мине по по-дългият път, за да разгледа градчето - имало интересни неща. Том му благодари, взеха си довиждане и тръгнаха.
По пътя Том и Бети разглеждаха Прегин. Градчето беше малко, но доста интересно. По главната централна улица бяха разположени сгради в различни архитектурни стилове, като необарок, неоренесанс, неокласицизъм, дори и сгради в стил "рококо" и виенски сентесион, редуващи се с характерните за америка постройки от републиканската и викторианската епохи. Имаше и по-съвременни сгради, които обаче се вписваха доста хармонично в атмосферата на старите здания. Колкото повече се движеха напред, толкова по-тясна ставаше улицата, а асфалтът бе изместен от паваж. Накрая стигнаха до малък старинен площад, където се извисяваха три големи църкви - католическа, методистка и баптистка. Католическата беше с много висока и остра кула, с красиви позлатени скулптури около голямата входна врата, другите две бяха по-малки и по-обикновени, но в никакъв скучай не по-грозни. След това започваше едно възвишение с многобройни тесни павирани уличкии, което напомняше на Том за малките старинни градчета в Австрия, Чехия и Словения. Ефектът се засилваше и от голямата стара викторианска къща на върха на хълма. Неговата къща!
Крайслерът спря пред голямата порта, водеща към двора и семейството влезе в къщата. Първоначалното впечатление на Бети беше, че къщата е доста неуютна и негостоприемна, понеже отвсякъде лъхаше студенина, миризма на мухъл, на старост. Роби също сви вежди.
- Спокойно - ведро изрече Том, видял не особено доволните погледи на Роби и Бети, - само ще почистим, ще пооправим и къщата ще светне.
После пренесоха багажа. Имаше четири стаи, за които майсторите се бяха погрижили и които бяха в добро състояние. И четирите бяха на втория етаж. Том и Бети избраха голямата спалня, а Роби си избра по-малката съседна стая. Те обаче бяха близо до стълбището, водещо към огромната всекидневна. Вече се стъмваше и тримата новодомци решиха да се изкъпят в старата баня, а след това да поспят. На другия ден трябваше да започнат масово почистване и боядисване на всички стаи.
Спаха дълбоко и непробудно. Когато станаха на другата сутрин се почувстваха бодри и отпочинали. Голяма заслуга за това имаше и чистият въздух в градчето. Въпреки странното усещане за старост и разложение, тази миризма не беше тежка като смога над Лос Анжелис. Още от рано се заловиха за работа.
Том беше намерил една голяма стълба и зачисти всекидневната, а Бети започна стаите на първия етаж. Роби искаше да помага и захвана някои от стаите горе. Всички работеха усърдно и до обяд Бети беше изчистила пет стаи, Том - цялата всекидневна, а Роби, по свое желание, избърса едно от малките помещения на горния етаж. Към пет следобед бяха готови. Уморени от работата, те седнаха да отпочинат, като Бети направи две кафета и едно мляко с какао за детето и тримата седнаха на масата да обсъдят отминалия ден.
В разгара на разговора се случи нещо интересно. Голямата кана, в която беше млякото с какао на Роби, започна да се клати сама, без никаква външна намеса! След това падна върху масата и течността се разля. И тримата гледаха смаяни, защото това беше наистина странна случка.
- Мамо, призрак! - обади се Роби - Виж как каната падна сама!
Бети погледна Том. Той каза:
- Какво толкова има? Може да е имало някакво леко земетресение. Никакви призраци няма тук, призраци не съществуват. Колко пъти трябва да ти го казвам, момчето ми?
- Най добре е да изчистя масата - отвърна Бети, след което веднага се зае с работата, за да прикрие смущението си.
Бети бе неспокойна. Нещо тук не бе както трябва. Тя си спомни думите на лудата жена, странните погледи на хората, историите с духове, свързани с къщата. Може би щеше да ги подмине и да ги хвърли в кошчето на душата си, ако преди малко каната с какаото не бе паднала сама. Тя не вярваше в истории за духове, но тук нещо не беше наред. В студената къща имаше нещо тягостно, увиснало във въздуха, в атмосферата, в цялата околна природа.
Един огромен портрет във всекидневната, на който беше изобразен Рандолф Гайгер като млад, я ужасяваше изключително много. Когато сподели опасенията си с Том, той й каза, че все още са изморени от настаняването - чистене, пренасяне, пътуване - и за това гледат с такива очи. Обеща й, че на другия ден всичко щеше да премине.
Вечерята беше в осем. Бети бе направила патешко филе с картофи и всички поемаха храната равнодушно. Чувстваха се много изтощени от уморителния ден. Навън духаше силен вятър, облаците бяха затъмнили небето. В далечината отекваха гръмотевици, което беше предпоставка за приближаваща буря.
Изведнъж се чу звук. Звукът представляваше нещо средно между пищене, свистене и свирене. Всички замръзнаха, а Роби дори зяпна в трескаво очакване.
- Том - извика Бети стресната, - какво е това?
- Не знам, сега ще проверя.
- Това е дух! - отсече Роби, но Том го погледна ядосано.
- Казах ти, че има нещо в къщата - каза Бети.
- И ти започваш да хленчиш като Роби – скастри я Том - Ей сега ще видя какво е това.
Стана и тръгна към голямата стълба. Свиренето продължаваше, Бети стоеше неподвижна, като че ли тялото й бе сковано. Роби гледаше към баща си, който се качваше по стълбата, оглеждайки прозорците. След малко се спря, протегна ръка и помести нещо. Звукът спря моментално. Том дойде усмихнат на масата:
- Нашият призрак се оказа някаква ламарина. Най-горе стъклото е счупено и са сложили ламарина, която от вятъра се е обърнала с острия ръб срещу него и оттам идва това пищене.
- Ехаха, как ме стресна само - видимо успокоена отговори Бети. Само Роби изглеждаше леко разочарован, понеже очакването му за приключение и този път не се оправда.
Всички, с изключение на Том, спяха спокойно . Той сънуваше баща си на млади години. Беше с армейска униформа, досущ като на огромния портрет във всекидневната. Баща му протягаше ръце като го викаше за помощ! Лицето му беше кърваво, в очите му се четеше отчаяние и гняв. Том се събуди стреснат, целият беше плувнал в пот. До него Бети спеше непробудно. Той стана и отиде до чешмата да си налее вода.
На сутринта завари Роби да гледа в големия портрет.
- Кой е този човек? Прилича на дядо.
- Да, тогава е бил в армията.
- Снощи го сънувах.
Том го погледна озадачено:
- Аз също! Как го сънува?
- Ами беше на някакъв полигон. но изглеждаше весел, радваше се за нещо. Каза ми че чака бебе, сигурно теб.
- Оо, браво!
- И ти ли сънува такъв сън?
- Ами да, подобен - излъга Том.
III
На трети юли около девет часа тръгнаха към града, защото искаха да видят забележителсностите му, както и невероятните изгледи към околните планини, а за следващия ден бяха планирали пътуване до езерото. Навсякъде около Прегин имаше красиви пейзажи и Том направи множество красиви снимки с дигиталния си фотоапарат. После седнаха на една скала, от която се разкриваха чудесни гледки. Бяха донесли и храна. Да се храни човек сред природата е нещо наистина великолепно. Това могат да го потвърди всеки, който го е правил поне веднъж в живота.
Тук прекараха четири часа, след което слязоха отново в града. Разглеждаха централната част, стария град. Това наистина се оказа едно много красиво градче и Том изпита гордост, че е роден тук. А и по всичко личеше, че на Роби също му харесва мястото. Но хората бяха някак унили, мрачни, студени. Те ги наблюдаваха с едни особени погледи, в които се четяха страх, съжаление, дори омраза. Той никога не беше виждал такива мрачни хора, сякаш тук беше една затворена система, подвластна на някакви свои виждания, вярвания и предразсъдъци.
Преди да се приберат, те посетиха съседите, които живееха в една къща, от лявата страна на замъка, чийто двор бе допрян неговия. Къщата им беше в по-нов стил, вероятно строена през седемдесетте или осемдесетте, но много по-малка от тяхната. Съседите бяха една възрастна жена, преминала седемдесетте, мъж на около четиридесет години и момиче, горе-долу на възрастта на Роби.
- Влезте, заповядайте – каза мъжът, като отвори вратата. - Господин Гайгер, чувал съм за вас, знам че къщата е ваша, но не си представях, че някога ще дойдете тук. Приятно ми е да се запознаем, аз съм Пол Стивънс, това са майка ми Дора и дъщеря ми Сесил.
- И на мен ми е приятно да се е запознаем, това е Бети, а това синът ми Роби.
- Сега ще сложа кафето, имаме и бисквити, настанете се удобно - каза Пол Стивънс.
Том откри в Пол чудесен събеседник, говореха по въпросите за капиталовложенията, за политиката на бизнеса. Оказа се, че Пол е може би най-добрия лекар в Прегин и е непрекъснато в движение, защото има и свой собствен магазин, но по някаква щастлива случайност днес си е вкъщи. Дора и Бети се заприказваха да домакинството, за готвенето, за градините, при което Дора сподели няколко много добри кулинарни рецепти, които Бети записа. Роби и Сесил тичаха в стаите и играеха на различни игри, а момчето изглеждаше щастливо, защото и тук беше намерил приятел.
По едно време, както децата си играеха, Сесил попита Роби:
- Не те ли е страх от вашата къща? Казвали са ми, че тук има призраци?
- Ами не. Мама и татко казват че няма. А ти защо мислиш че има?
- Чула съм от други хора.
- Има една луда, която ни каза, че витае зло. Но онзи, шерифът, ни каза да не й обръщаме внимание.
- Сесил, ела тук - извика я Пол, чул явно разговорът.
- А тези истории с призраците колко са верни? - попита неочаквано Бети
- Колкото могат да бъдат верни такива истории - отвърна Пол. - Аз засега не съм видял нищо такова тук, макар че сам слушал разни истории. Нали знаете, бабини деветини.
- Важното е да не се обръща внимание. Казват, че по такива места на всяка голяма стара къща й лепват прякора ""къща на духовете"" .
- Вие видяхте ли дух досега, откакто сте тук?
- Не - отвърна Бети.
- Значи няма духове! - усмихна се доктора.
Малко по-късно семейство Гайгер си взеха довиждане със семейство Стивънс. "Приятни хора", казаха си те. Бяха гостоприемни, разговорливи и откровени, за разлика от повечето хора тук. Вече минаваше осем и здрачът се спускаше бавно.
„Колко бързо тече времето, когато разговорът е приятен!” – с искрено разочарование констатира Бети.
Когато влязоха в двора и направиха няколко крачки към къщата, Том изкрещя като попарен! Роби и Бети го погледнаха стреснати:
- Игра на светлините, спокойно - каза им Том, опитвайки се да се усмихне.
- Какво има Том? - попита го Бети.
- Видя ми се за миг, че някой гледа от онова прозорче на подземието. Но ето, че няма никой.
Роби се стъписа:
- Сесил каза, че тук има призраци. Може да си видял призрак и той да е изчезнал внезапно. Така правят те.
- Роби, ако още веднъж заговориш за призраци, повече няма да ти правя овесена каша. Няма всеки път да ти повтарям, че те не съществуват - скастри го майка му.
Но въпреки забележката, за вечерта на Роби му беше сервирана овесена каша - любимото му ястие. Том и Бети хапнаха по един сочен бифтек с доматен сос. По всичко личеше, че и тримата бяха доволни от вечерята. Още през деня Бети беше обещала на съпруга си тази нощ да го дари с невероятно сексуално удоволствие - нещо което не бяха правили скоро. Проблемите около местенето, ремонтът на къщата и грижите за Роби ги уморяваха и те нямаха време да обърнат внимание на себе си.
Когато вече бяха сами в спалнята, жаждата за ласки накара телата на Том и Бети да се слеят в едно. Плавните, координирани движения, които описваха инстинктивно и почти едновременно, ги докара до нивото на пълната възбуда. След този сеанс те заспаха дълбоко, толкова дълбоко, че не чуваха какво се случваше в съседната стая - стаята на Роби.
Роби се бе събудил от тракащ звук. Потърка очите си и се огледа. Забеляза, че стаята се тресеше. "Земетресение" - помисли си той. Изправи се рязко и едва тогава осъзна, че не стаята се тресеше, а само старата секция срещу леглото му. Нищо не движеше тази секция, тя се тресеше сама, абсолютно сама! Книги, снимки и други предмети паднаха на земята, една рамка се счупи със силен звук. Той извика:
- Мамоо...мамоооо... - но никой не се обади.
Две чаши паднаха на пода и се разбиха на парчета. Изведнъж вратата на стаята се отвори. Роби ококори очи, усети как космите му настръхват.
- Мамоооо, таткоооо - извиха още веднъж той.
От съседната стая не се чуваше нищо. Той стана от леглото и тръгна към отворената врата, която гледаше към стълбите за всекидневната. А долу се чуваше друг шум, все едно някой стъпваше по пода с тежки стъпки. Роби боязливо пристъпи през прага на вратата и тръгна по стълбите. На долния етаж нямаше никой, но нещо голямо и невидимо удряше по пода на огромната всекидневна. Имаше чувството, че сърцето ще изскочи от гърдите му. Той бавно слезе долу. Лунната светлина хвърляше зловеща сянка върху големия портрет на стената, придавайки му страховит сивкав отенък.
Ударите идваха отдолу, откъм подземието! Освен тях се чуваше нещо като човешки говор. Изведнъж от някъде се появиха страховити истерични викове! Те също идваха от онази посока, като се извисяваха грозно над всички останали звуци. Роби изтръпна! Тръгна към банята, но подът вибрираше от всеки удар! Той си изплакна лицето със студена вода, след това погледна към голямото огледало на една от стените и видя уплашеното си лице.
След миг, на мястото на неговото лице се появи друг човешки образ! Страшен и кръвясал, той, стоеше от обратната страна на огледалото и гледаше към момчето със студен мъртвешки поглед. Устата му се отваряше беззвучно и зловещо, а ръцете му ръкомахаха сякаш искаше да каже нещо на Роби. От гърлото на момчето излезе силен панически писък, пред очите му притъмня и то се строполи безчувствено на земята!
Роби бе събуден от Том. Бети стоеше встрани и гледаше загрижено:
- Какво стана момчето ми? Защо си тук?
- Не знам - несигурно отговори Роби, докато се оглеждаше учудено.
- Защо си ставал през нощта? - попита Бети
- Не знам, не помня - отвърна той, но в следващия миг погледна огромния портрет и изкрещя:
- Той..той...видях го на огледалото. Целият беше в кръв. Беше много страшно. Устата и зъбите и очите му бяха страшни.. Преди това нещо удряше по пода. Аз затова слязох. Отдолу се чуваха удари и нещо като говор. А се събудих, защото стаята ми се тресеше. Не стаята, а само секцията.....- занарежда отчаяно той,
- Успокой се, успокой се, детето ми. Тук няма никой друг освен нас!
- Има, има, в огледалото! Беше оня човек от портрета! Татко, страх ме е тук! Страх ме е!
- Човекът от портрета е дядо ти като млад - започна да обяснява Том на сина си. - Какво ще прави тук след като толкова отдавна е напуснал това място?
- Дядо..да, това е дядо - Роби се отпусна, - но защо го видях в огледалото като млад?
- Това е внушение, момчето ми - започна да говори Бети - когато изпитваш страх от нещо, то понякога ти се явява като привидение. Прави го единствено съзнанието ти, а в действителност видението не съществува.
- Мен ме беше страх още от самото начало тук. Дали е от съзнанието? А как ще обясниш това, че секцията на стаята ми се тресеше и нещо удряше силно по пода тук – отговори Роби, възвърнал обичайната си способност за мъдро изразяване, въпреки крехката си възраст.
- От съзнанието е. Просто си сънувал всичко това, и като сомнамбул си тръгнал надолу. Сомнамбулизмът също е предизвикан от страха - обобщи Том и продължи. - Сега стани и нека двамата погледнем в огледалото, да видим какво ще се случи.
Те погледнаха в отразяващия светлината предмет, закачен върху стената. Там се виждаха само техните лица и Роби започна да се успокоява малко по малко.
Но Бети не беше спокойна. В тази огромна къща имаше нещо, което я плашеше. Тя не вярваше в духове, но всичко случващо се й действаше върху психиката. На няколко пъти сподели опасенията си с Том, но той все я убеждаваше, че всичко е наред. Роби също често говореше за духове, може би все още беше в потрес от страшната случка и в същото време повлиян от приказките на лудата или от странното отношение на хората към това имение. Това не й харесваше никак.
Философията на Том игнорираше ненормалните истории за духове и извънземни. Той смяташе за реално всичко което може да се види и докосне, другото бяха имагинерни измишльотини, имащи цел да направят по-интересен живота на хората. Като глава на семейството, той трябваше да успокои останалите членове и отново да ги вкара в правилния път на хармонията.
В интерес на истината, Том не беше спокоен. Предишния ден при влизането в къщата, той беше видял в подземието лице, което го гледаше със страшни, кървави очи. След това лицето изчезна внезапно, сякаш се бе изпарило. Днешната случка засили подозренията му, че тук ставаше нещо нередно. Имаше много въпроси без отговор, като например защо всички майстори си тръгваха оттук, като дори не пожелаха да получат надниците си; защо хората ги отбягваха, когато разбираха, че отиват към това имение; защо така крещеше онази жена, когато разбра кои са?
Той трябваше да бъде силен, трябваше да се справи с това изпитание, което застрашаваше устоите на неговата крепост - семейството му.
IV
Малко преди обяд те тръгнаха на пикник край красивото езеро, за което им спомена шерифа. Бяха го планували преди два дена, но едва сега намериха свободно време да разгледат това прекрасно местенце. Искаха вътрешно и да сменят обстановката, която бе доста нажежена в последните дни. Езерото беше на около четири мили от градчето и наистина бе много красиво. Освен това, около брега му имаше изненадващо много хора – нещо нетипично за този район. Явно всички от околността тръгваха към това място при всеки удобен момент.
Пикникът мина много добре. И Том, и Бети се бяха откъснали от мислите, свързани с къщата и се наслаждаваха на чудесната природа. Бяха си сготвили ястия от месо, картофи и риба и сега опитваха плодовете на своя труд. Роби беше намерил няколко момчета и с тях тичаше около езерото. Цялата атмосфера беше много приятна и естествена. На връщане бяха пуснали музика в колата и си пееха. Не се беше случвало, особено в последния месец всички те да са в толкова добро настроение.
Но когато влязоха в двора на къщата и после в самата къща, отново усетиха угнетяващата и злокобна атмосфера на това място. Усмивките по лицата им замръкнаха и те се отдадоха на потиснатост и лоши мисли, въпреки че не го показваха един на друг.
На вечеря не се случи нищо и за това, когато си легнаха, бяха в малко по-добро настроение. И тримата този път пренощуваха в спалнята, защото Роби не искаше да спи сам.
Всичките се събудиха в три часа и двадесет минути от силни звуци, идващи откъм всекидневната. Том пръв отвори вратата, запъти се към стълбището и изведнъж спря поразен от гледката. Бети и Роби бяха зад него. Пода на огромното помещение сякаш се тресеше от свирепи удари, идващи отникъде, огромният полилей се люлееше, задействан от неопределима сила, големият портрет на стената се клатеше като обезумял, вратите долу се отваряха и затваряха сами, а във въздуха се носеха звуци, приличащи на отчаяни писъци на домашно животно, по време на клането му. Том, Бети и Роби бяха втренчили погледи върху ставащото, без да могат да помръднат. Цялата тази какофония и рязката стресова ситуация, в която се намираха парализираха волята им.
Първи помръдна Том, може би около пет - шест минути след като свърши тази злокобна церемония. Плахо пристъпи по стълбите и заслиза към всекидневната. Бети остана горе, като държеше Роби за ръка.
В огромното помещение цареше спокойствие, но вратите на банята, тоалетната на няколко стаи, както и външната, зееха отворени. Полюлея се клатеше леко, едва забележимо. Том оглеждаше всичко наоколо, като потъркваше очи. Още не вярваше че видяното е истина. Бети и Роби стояха горе и очакваха някакво обяснение от главата на семейството.
Те се върнаха в леглата, но до сутринта така и не можеха да заспят.
За закуска Бети беше направила печени филийки с масло и чай. Тримата членове на семейството седяха на масата, умислени и угрижени, обсъждайки станалото снощи.
- Трябва да се поровим малко върху историята на къщата - наруши мълчанието Бети. - За да се случват такива работи, навярно има някаква причина.
- Но аз зная историята й. Няма какво да се е разиграло тук. Все пак става дума за моето семейство - възрази Том като отхапа от препечената филийка
- Татко, чел съм в моите книги, че там където витаят призраци, се е случило нещо лошо - обади се Роби. Гласът му трептеше, което показваше, че и той се срахува.
- Аз някой ден ще изхвърля тези книги. Няма да позволя да четеш такива глупости - отвърна Том със сърдити нотки в гласа - а и нищо лошо не е станало тук, няма и как да е станало.
Бети си досипа чай, отпи от него и след това каза:
- Не е ли странно, че до преди два месеца никой от нас не знаеше нищо за този замък. Вероятно по някакъв начин родителите ти не са искали да се разбира за него.
Том стана все по-замислен. Залъците ги дъвчеше бавно, все едно му засядат в гърлото.
- Права си, скъпа. Трябва да се опитаме да научим нещо повече за къщата. Сега ще запаля колата и ще отида до шерифа за да го разпитам.
- Може ли и аз да дойда с теб - попита Роби
- Елате и двамата – съгласи се Том.
Шериф Тревор Дилън не им съобщи нищо забележително за историята на имението, по-точно - разказа им това, което и те знаеха. Но на излизане отново срещнаха лудата жена. Погледът й беше втренчен и кръвясал. Тя погледна диво към тях и опита да ги заговори:
- Вие обитавате голямата къща на хълма, нали?
- Да - плахо отвърна Бети
- Това е злокобно място! Там, в подземието на къщата, витае злото! Изчезвайте от там!
- Но какво витае? Какво е това зло? - попита обезпокоен Том
- В подземието ли? - в същото време попита Роби.
- Аз съм екстрасенс и усещам местата, обитавани от духове. Има мирни духове, но има и войнствени. Във вашето имение духовете са войнствени. Когато минавам оттам усещам силна отрицателна енергия, идваща от цялата къща, най-вече от подземието.
- А знаете ли какво се е случило на това място? Какви са причините за това нещо? - попита Бети
- Не зная на какво се дължи, но навярно в миналото се е разразило някакво ужасно събитие. Лошото е, че и никой от градчето не знае. Сигурна съм само, че там са живели хора и са го напуснали.
- Майка и татко са живели там - каза Том.
- Мегън, остави хората на мира! Колко пъти трябва да ти го казвам - чу се гласа на шерифа, който идваше към тях. Жената погледна намръщено към него
- Не, няма проблеми, нека говори - обади се Том
- Тази жена пълни главите на хората с всевъзможни глупости. А тук има дете все пак.
Жената се оттегли бавно, след като видя, че шерифът е тръгнал към тях. Но все пак се провикна:
- Трябва да знаете, че винаги можете да разчитате на мен. Името ми е Мегън Трейси и съм екстрасенс.
Шерифът направи лаконичен жест към жената, показващ, че няма работа там, а след това попита обърканите членове на семейство Гайгер:
- Наистина ли мислите, че може да разчитате на тази жена?
- Най-вероятно, да! - отговори Бети.
- Искам да ви кажа, че ако има някакъв проблем, аз винаги ще ви се притека на помощ. Да го знаете!
- Благодарим за това, наистина сме ви признателни.
- Чувал съм разни истории за вашето имение - каза след известен размисъл Тревор. - Мислех че това са бабини деветини, нали знаете какви слухове се носят в малките градчета. Но.. наистина ли във вашият дом се случват странни работи?
Том се почеса по главата, направи няколко крачки и отговори:
- Случиха се някои неща, които не можахме да си обясним. Все пак не казвам, че те са необясними, може би не сме сигурни къде се крие обяснението... - Том се запъна, видимо объркан.
- Дано не се налага, но ако се стигне до там, може да ме търсите по всяко време. Между другото, разказват, че тази Мегън е добър екстрасенс, макар че аз лично не я уважавам особено.
Малко преди обяд и тримата вече се намираха в имението. На долния етаж се простираха две заключени стаи, които те имаха намерение да изследват. Разбира се, имаха ключове за тях, но стаите бяха пълни с разни вехтории и поне досега не провокираха любопитството им. Том и Роби се заеха да ги разучат, докато Бети приготвяше храната.
В една от стаите откриха два албума със снимки. Единия взе Роби, а другият - Том.
- Татко, ела да видиш нещо - каза Роби малко след като започна да го разлиства.
- Какво има? - попита Том
- Този човек кой е? - Роби държеше снимка, на която имаше сватба и се виждаха много хора. Той сочеше конкретно лице, младоженеца.
- Как кой е, това е дядо ти като млад.
- А тогава този кой е? - Роби посочи друго лице. Очите на Том се намръщиха, изражението му се промени:
- Това..пак трябва да е той..но как?
Том взе и други снимки. На много от тях бащата на Том имаше двойник, и то не обикновен двойник, а някой много по-близък. Те разгледаха всичките снимки. По всичко личеше, че стария Рандолф Гайгер е имал брат близнак. Въпросът бе къде е сега той? Защо никой досега не беше споменавал за него.
Повечето снимки бяха от сватбата на Рандолф и Летисия. Имаше и такива от детството им, как двамата близнаци, единият от които е Рандолф, са се прегърнали братски. Но близнаците си приличаха като две капки вода, така че трудно можеше да се определи кой кой е.
Въпреки че преровиха всяко кътче от двете стаи, не откриха нищо интересно, освен снимките. Все пак началото на загадката бе поставено.
- Ало! – Том чу гласа на майка си.
- Мамо, ти ли си?
- Да Том, какво има момчето ми?
- Как я караш? Добре ли си?
- Да разбира се, с Тифани си правим компания почти непрекъснато. Не скучая. А вие как сте?
- Добре сме. Мамо, татко имал ли е брат близнак? – избрал директния подход, Том предпочиташе да научи истината възможно най-бързо.
Отсреща последва мълчание. Чуваше се само насечено дишане.
- Мамо, добре ли си?
- Д..Да - чу се се слабия глас на майка му - да, имаше брат близнак!
- А защо не ми го е споменал досега? Къде е той сега?
- Той замина за Швейцария. Откакто напуснахме онази къща, изгубихме всякаква връзка с него - с несигурен глас отвърна Летисия.
- А защо чак сега научавам за него? И кога е заминал?
- Горе долу по същото време, когато ние напуснахме Прегин. Баща ти не искаше да се знае за него. Това вече е минало, а татко ти не обичаше да се рови в миналото.
- А как се казва този човек?
- Хенри, защо питаш?
- Просто питам, майко – отвърна Том.
Но въпреки, че думите бяха изречени от Летисия, този отговор не задоволи Том. Тук се криеше някаква загадка, свързана с този брат близнак. Но каква? Наистина ли е заминал за Швейцария? Защо духът на Рандолф или на брат му витае кръвясал из къщата? Може да иска да разкрие някаква тайна.
До преди лягане се случи още едно неприятно събитие. Невидимата сила се разрази още веднъж - в единият край на къщата дочуха неразбираема човешка реч, сякаш двама души говореха. След това проехтяха викове, все едно някой крещеше отчаяно за помощ! Малко по-късно от всички стени започнаха да се чуват силни удари, толкова силни, че цялата сграда започна да вибрира. От нищото долетя смразяващ кръвта човешки рев, а след него, ударите вече идваха откъм пода.
V
Едно телефонно обаждане разведри атмосферата в къщата. Най-вече се зарадва Том, защото от другата страна на линията беше Фредерик Мендоса - най-добрия му приятел от университета.
Фредерик Мендоса беше с петнадесет години по-възрастен от Том, но двамата бяха в един випуск. Фредерик учеше усърдно и имаше отлични оценки, а след като завърши, остана в университета, като защити няколко дисертации. В момента той се славеше като много добър професор по философия. Разбира се, с Том поддържаха връзка и няколко пъти си гостуваха. Бети и Роби много харесваха Фредерик, защото той беше много мил и приятен, затова и те се зарадваха че ще го видят. Фредерик имаше съпруга и двама сина, които следваха в Оксфорд, Великобритания.
Това, което правеше Фредерик Мендоса интересен и нестандартен, бяха неговите огромни усилия да докаже на човечеството, че любовта не съществува. Или не е това възвишено усещане, което обсебва хората, а - просто съвкупност от всякакви реални чувства, като приятелско чувство, чувство за власт, чувство за принадлежност, фиксидея и сексуално привличане. Според неговите размисли за живота, човешките любовни чувства не се различаваха кой знае колко от животинските, но човешкият разум ги възвеличава като неописуеми и вълшебни. Той се явяваше в много телевизионни и радиопредавания и излагаше така твърдо теорията си, че рядко някой намираше толкова силни аргументи за да му се противопостави. Дори по едно време, след като слушаха дългите му лекции, Том и Бети за известно време повярваха че не се обичат, а връзката им се крепи на сходните им характери и на секса.
Фредерик Мендоса и съпругата му щяха да наминат утре след обяд и да прекарат една нощ в призрачното имение. Големите опасения на Том идваха от факта, че преди няколко месеца Мендоса беше покосен от инфаркт и бе прекарал четиридесет и седем дена в болница. Засега, той се възстановяваше успешно, но не трябваше да се подлага на прекалено силни емоции.
Фредерик пристигна със съпругата си Мелинда на шести юли, в петнадесет часа и тридесет минути. До преди идването им, Том и Бети разчистиха и оправиха стаята, предназначена за тях, сготвиха говеждо филе с картофи и сметана, а Роби им помагаше и неотлъчно беше с тях.
Гостите трябваше да спят на горния етаж в крайната стая, съседна на тази на Роби. В този ден, до идването им не се случи нищо странно, или поне те не забелязаха.
- Тоооооомиииии! - извика Фредерик при слизането си от автомобила.
- Фредиииииииии! - отвърна в същия тон Том - Как си, приятелю?
- Много добре. Винаги е така като се видим. Бети, Роби, как сте? Може би не се познавате, това е Мелинда, съпругата ми.
Бети й подаде ръка:
- Приятно ми е, Бети, това е синът ни Роби.
- На мен също ми е приятно! - отвърна ведро Мелинда и добави - Как си Роби?
- Добре - отговори весело той
- Къщата е много голяма и красива, обожавам сгради в бароков или викториански стил - каза Мелинда, която беше едра жена на около петдесет години
- Тя ни е наследство от татко. Научихме за нея едва преди месец
- Съжалявам за баща ти и за това, че не можах да дойда на погребението - каза Фредерик и добави - Тогава бях на специализация във Франция.
- Зная, нали изпрати телеграма. Между другото предлагам ви да влезем, заповядайте - и Том отвори входната врата.
Те разгледаха имението, като Том ги развеждаше из стаите, разказвайки им любопитни факти от живота на баща си (или поне това, което знаеше със сигурност). След това седнаха във всекидневната на сладки приказки и раздумки. Том не спомена нищо за странните събития, беше предупредил Бети и Роби да не се говорят за тях пред скъпите им гости. Въ
новела на ужасите - да не се чете от лица под 18 години!
I
По всичко личеше, че тази вечер ще се съберат доста хора. Все пак и партито беше страхотно организирано. Както винаги! Важни ВИП-персони, аристократи, бизнесмени и други известни личности прииждаха в огромното дворно място до басейна. Том Гайгер, собственикът лично посрещаше гостите с усмивка, Бети, съпругата му помагаше на прислугата в подготовката на партито. Всичко тук се правеше с усмивка. Именно поради тези причини, на забавите, които организираше фамилията, винаги се събираха много хора. Такава беше традицията, създадена още от Рандолф Гайгер - баща на Том и основател на компанията. Неговият седемдесетгодишен юбилей бе причината за партито тази вечер.
Малко по-късно, когато вече всичките гости бяха на лице Том Гайгер се намираше в просторната баня. Сърцето му биеше по-учестено, тази вечер вълнението му беше достигнало връхните си точки. Не го биваше особено в речите, а след малко трябваше да излезе и да направи точно това. Също така, цялата процедура по организирането му бе отнела доста време и средства, но все пак мислеше, че всичко е перфектно. Този път Стария ( така Том наричаше своя баща ) нямаше как да му помага, защото всичко трябваше да бъде изненада за него.
В двора на огромната къща живееха той, съпругата му Бети, малкият им син Роби, Рандолф Гайгер и Летисия – вярна съпруга на Рандолф и прекрасна майка на Том. Рандолф и Летисия вече бяха пренесли багажа в лятната си резиденция в Патън, на брега на Тихия океан и повечето време прекарваха там. Искаха да се радват на старините си и да „оставят младото семейство на мира”, както се изразяваха те. Но те едва ли се натрапваха, защото имението беше огромно и имаше достатъчно място, а и едва ли имаше по-сплотено аристократично семейство наоколо, дори в целия Лос Анжелис.
Том стегна вратовръзката си и излезе от банята. Мина през тълпата, като раздаваше поздрави и усмивки и пристъпи към импровизираната сцена
Когато се качи на сцената, по лицето му беше избила пот. Той носеше в джоба на сакото си листа с речта, която трябваше да произнесе, въпреки че я знаеше на изут. Мислеше да я извади ако заради напрежението се запъне някъде. Той се изправи ред микрофона, отново си оправи втратовръзката, въпреки че нямаше нужда от това и започна:
- Уважаеми гости, приятели и роднини, благодаря ви, че ни уважихте и отнехте от ценното си време да дойдете на юбилея на баща ми. Радвам се, че има толкова много хора тук, които отдават почит на моя баща. Искам да се обърна към него и да му кажа следното: „Благодаря ти татко за всичко, което направи за нас. Ти не само, че създаде компанията „Gamestorm ltd” 2. буквално от нищото, 1. която в момента е сред четирите най-големи производители на детски играчки в света и която сега управлявам аз. Ти, в знак на благотворителност, основа и фондацията "Подкрепа за болните деца", чрез която даде надежда на толкова много хора. Също така, си и страхотен баща, великолепен дядо на малкия Роби, приятел на всички. Ти помогна на тези хора, без да искаш отплата, при което си спечели уважението на цяла Америка и на целия свят. Благодарим ти от сърце“.
Последваха бурни аплодисменти! Това означаваше, че речта му навярно е минала отлично. Видя, че очите на стария Рандолф се насълзиха, явно вълнението от изненадата беше огромно. Отнякъде се чу ха викове:
- Рееч, рееч....! Икаме реч от Рандолф
Стария помаха с ръце в знак, че в момента не може, но после тръгна към сцената.
- Благодаря ви, благодаря ви – започна с дрезгав, развълнуван глас Рандолф - благодаря ви за уважението! Това беше огромна изненада. Ох! Не знам какво да кажа, вече съм стар, нямам тази енергия. Забавлявайте се! Забавлявайте се, приятели мои.
Партито мина много добре, както всяко едно (Рандолф беше научил Том още преди да му завещае компанията да прави всичко перфектно или изобщо да не го започва). Имаше разнообразна музика - джаз, поп, кънтри, рок, класика, а за финал, беше организирано нощно къпане в огромния басейн, както и нещо като състезание за най-красиво гмуркане. Цялата забава беше една истинска ВИП веселба, в която почти всички гости вземаха участие. Рандолф Гайгер също беше на гребена на вълната и въпреки седемдесетте си години, се забавляваше като тинейджър.
Към седем сутринта всички гости се бяха изнесли, оставяйки разпилени празни или полупразни бутилки от шампанско, уиски, мартини, остатъци от храна, всякакви опаковки. Дори част от голямата торта беше на земята, а басейнът се нуждаеше спешно от смяна на водата. Цялото разтребване и събиране на боклуците оставиха на помощния персонал, а домакините се приготвиха за лягане. И петимата бяха изморени, защото останаха до края на партито.
...
Роби се събуди към обяд от някакъв шум, идващ от съседната стая. Затича се към всекидневната, където видя дядо си седнал на земята. Той се държеше за гърдите, лицето му беше изкривено от гримаса, показваща силна болка и задух. Роби побягна като викаше силно:
- Мамоо, таткооо, бабоо, на дядо му има нещо!
Отгоре се отвори врата
- Какво става Роби?
- Дядо! Седнал е на пода и стене!
Том и Бети слизаха по стълбите, Летисия беше след тях. Минаха покрай Роби и влязоха във всекидневната. Детето ги последва.
Старият Рандолф Гайгер лежеше на пода свит, като ръцете му бяха на гърдите.
- Бети, бързо, извикай доктор Винсент! Аз ще стоя при него. Роби, ходи в стаята си.
Бети отиде до телефона и набра номера на доктора. След половин час той беше тук и опипваше пулса на Рандолф
- Няма пулс! Мъртъв е! Получил е масивен инфаркт и е умрял за секунди! Съжалявам!
Така стария Рандолф Гайгер, основателят на ""Gamestorm ltd" и на "Подкрепа за болните деца" , уважаваният и помогналият на много хора умря на шестнадесети април, две хиляди и трета, ден след седемдесетгодишния си юбилей.
.............
На погребението му, два дена след трагичната случка, дойдоха хиляди хора, все едно погребваха президент. А тялото му беше поставено в красив черен ковчег със златни украшения. Том избра доста скъп ковчег, защото баща му, въпреки грижите си към всички тях, не бе получил почти нищо в отплата. Ето защо, той искаше да му осигури поне прилично последно пътуване.
Няколко деца, на които бе помогнал да оздравеят, както и техните родители, бяха съчинили сърцераздирателни слова, показващи огромното съжаление, че техният ангел пазител вече не е сред тях и така му благодариха за всичко, което е направил за хората. При поставянето на ковчега в гроба, който беше в двора на семейното имение до параклиса, всички присъстващи плачеха от мъка по тази голяма загуба.
След погребението следваше равносметката. Едва след смъртта на баща си Том започваше да разбира какъв човек е загубил. Като единствено дете не му беше липсвало нищо. Имаше всичко, което пожелаеше. Когато стана на деветнадесет, Рандолф го изпрати в Хюстън, в "The Cildoom University", който беше един от най-скъпите университети и Том получи много добро икономическо образование. След като се завърна в Ел Ей, по-точно в красивото предградие Белоуз недалеч от тихоокеанския бряг, баща му се зае да го обучи за помощник и евентуален заместник. Том схващаше бързо и след около година работа на щат като изпълнителен директор, на следващата той стана новият собственик на компанията, като се справяше отлично със задачите си. Разбира се, Стария винаги му помагаше и съветваше по абсолютно всички въпроси.
Рандолф Гайгер беше роден на петнадесети април, хиляда деветстотин тридесет и трета година в малкото и красиво градче Прегин. За миналото си почти не говореше нищо, освен че е живял в някаква стара къща, която му е завещал баща му, Той е бил пехотинец в армията и съответно - голямата гордост на баща му. На тридесет се е оженил за Летисия Моудли, която след това станала Летисия Гайгер. По-късно, през хиляда деветстотин шестдесет и четвърта, за първи път е проплакал Том. Малко след раждането на сина му, Рандолф напуснал армията, продал къщата и заедно семейството се преселило в Лос Анжелис, където създал компанията. В големия град отначало живеели на квартира. Когато компанията започнала да регистрира големи печалби, построили къща с огромен и красив двор.
След кончината на Рандолф, те притежаваха две огромни къщи, лятна резиденция в Патън, земи и плантации по протежението на калифорнийския бряг. Рандолф често се гордееше с това което има и обичаше да го обсъжда с други хора.
Все пак, Стария не обичаше да говори за живота си в Прегин. И Летисия, която също беше от там, мълчеше по тези въпроси. „Вероятно - мислеше си Том - животът им там никак не е бил лек и затова не го споменаваха и не му даваха гласност”.
Рандолф ръководеше компанията интелигентно. Когато сключваше сделките, беше откровен - споменаваше не само хубавите страни, но и лошите. Затова повечето клиенти му се е доверяваха, а и той се стремеше да оправдава доверието им. Никога не ламтеше за богатство, не гонеше голямата печалба, винаги беше честен и прям. Затова и достигна до това ниво.
Том управляваше не по-зле. Отначало всички работещи се отнесоха скептично към него, но след време започнаха да му имат доверие. Най-добрата му проява обаче беше по време на финансовата криза през хиляда деветстотин деветдесет и четвърта, когато те имаха десет конкурентни компании. Тогава покупателната способност на населението рязко бе спаднала и фирмите масово съкращаваха персонал. В "Gamestorm ltd", обаче, нещата не стояха така. Том свали цените на играчките с цели тридесет процента, при което не само че не загуби клиентите си, но и спечели нови. И така, с малко повече работа, той успя да задържи персонала, като накрая им вдигна дори заплатите, защото производството се беше увеличило многократно. От тези десет компании две фалираха, други две бяха на ръба, но издържаха, макар и почти рухнали. Но "Gamestorm ltd" спечели от тази криза, спечелиха и хората, работещи за компанията. И сега тя беше една от четирите най-големи производители на детски играчки.
Преди седем години Том се сдоби със заместник. Това беше Хари - негов приятел и колега от университета. Пъргав, словоохотлив и дарен със способността да се сприятелява бързо, той спечели симпатиите на персонала. С течение на времето, Том установи, че може да му има пълно доверие. За това, с лекота позволяваше Хари да поема неговите задължения през отпуските. А той се справяше много добре.
С Бети се запознаха през хиляда деветстотин деветдесет и втора на един виенски бал. Том много рядко беше виждал такова съчетание от красота и интелект, а Бети имаше и от двете качества в завидно количество. Освен това, беше скромна, разбрана, отговорна. Той веднага я привика като главен експерт по въпросите за маркетинга, където работи и досега. Тя притежаваше визията на фина жена с, черна коса, ясно и красиво лице, висока около метър и седемдесет, с тънка талия до преди раждането на Роби. Том пък беше висок метър осемдесет и седем, строен мъж с кестенява коса. Притежаваше рядко чувство за хумор и красива, заразителна усмивка, което се харесваше много на Бети. Обличаше се винаги елегантно, в крак със съвременните модни тенденции.
Ожениха се шест месеца след запознанството, а десет месеца след сватбата се роди Роби. Това беше плодът на тяхната любов, нещото което ги свързваше завинаги. Роби растеше в охолство и, също като Том, не бе лишаван от почти нищо. Беше безгрижно и весело дете, дори родителите му се страхуваха, че като порасне ще му бъде трудно да се справя сам в живота.
Летисия и Рандолф приеха с охота компанията на Бети. С Летисия дори станаха добри приятелки, винаги ходеха заедно с някоя от колите на пазар или в някой друг град. Това радваше неимоверно Том, чийто страх от евентуално неразбирателство между майката и жената на живота му не се оправда.
Но ето че сега цялото семейство бе подложено на изпитание от съдбата – смъртта на Рандолф. Той беше главата на фамилията, човекът с точните наставления, човекът който можеше да разбере всеки и винаги вземаше правилната позиция. Преди смъртта му всички се чувстваха някак си защитени, след като знаеха, че той е с тях. За него никога не се споменаваше лоша дума, всички го гледаха с уважение и почит. Но Рандолф вече не бе сред тях! Том трябваше да поеме неговата роля и в живота, а не беше сигурен дали ще се справи.
/
II
Две седмици след смъртта на бащата,Том беше привикан от Джони Гостуидж - семейния адвокат, занимаващ се с недвижимите имоти.
- Влез Том – каза Джони след като Том почука на кантората му
- Какво има?
- Искам да ти покажа всичко което е притежавал баща ти. Все пак като наследник да се запознаеш с имотите му. Трябва да кажеш и на майка ти, защото тя също има дял от наследството.
- Добре, но мисля, че ги знам. Все пак съм част от фамилията.
- Така е, но виж това - и посочи регистъра - огромна масивна къща в Прегин, викториански стил, с десет декара дворно място, построена през хиляда деветстотин тридесет и девета от Франк Гайгер.
- Не знаех, че е била толкова голяма. Знаех, че е продадена. Поне така ми беше казано! Татко я е продал и с парите от нея е дошъл тук.
- Не е продадена - заяви Джони - ела и погледни тук, всичко е записано в регистъра. Била е обявена за продан, но никой не я е купил.
- Интересно, навярно е искал много пари. А и в Прегин няма толкова богати хора, че да си позволят да я купят.
- Единадесет хиляди долара!
- Какво! - учуди се Том - да не искаш да кажеш, че се е продавала за толкова?
- Да, абсолютно! При това била в много добро състояние. Но никой не се е възползвал от офертата. А през хиляда деветстотин деветдесет и осма се е давала за пет хиляди !
- И отново никой не я е купил?
- Ами да. Не е ли странно?
Когато Том се прибра, завари майка си да чисти всекидневната. Това беше любимото занимание на Летисия и тя не позволяваше на друг да го върши. Том подхвана темата:
- Мамо, ти знаела ли си, че татко не е продал къщата в Прегин?
Жената го погледна рязко:
- Кой ти каза?
- Бях при Джони Гостуидж и той провери всичко, което татко е притежавал.
- Знам, че я обяви за продан. Мислех си, че тази работа е свършена. Да няма някаква грешка - учудено попита Летисия
- Не мамо, няма грешка. Странното е, че татко ни бе споменал, че се е отървал от къщата. Той не криеше това, което притежава, а тази къща доколкото знам изобщо не е малка.
- Баща ти не обичаше да говори за миналото. А къщата е част от него.
- Така е! Обявил е къщата за продан за единадесет хиляди, накрая е смъкнал на пет хиляди! И никой не я купил! А ни казваше, че я продал и с парите започнал бизнес.
- Ами..- запъна се майка - Франк му остави и парично наследство. Освен това, спести пари и от армията.
- Зная, че моят дядо му е оставил хубаво наследство. Няма значение, мамо. Важното е, че притежаваме още една къща и другия месец ще прекараме там отпуската ни.
- Н-не знам – неуверено отговори майката, - къщата е за ремонт, така поне мисля. Все пак са минали много години.
- Затова аз и Бети ще почиваме два месеца. Искам да направим ремонта и да си спретнем една хубава почивка. Ти също имаш нужда от релакс, затова ще дойдеш с нас.
- Не, аз имам работа тук. Кой ще се грижи за къщата? Кой ще те замества в компанията за това време?
- За къщата ще се грижат от персонала - Тифани, Фредо и Клаус ще са тук. А Хари ще ме замести напълно, много е добър. Мамо, чуй ме - всички имаме нужда от почивка. Искам да отидем някъде, където ще се отпуснем за известно време; където и аз, и ти, и Бети, и Роби ще бъдем доволни.
- Аз не искам да ходя там - отсече възрастната жена - ако искате. вървете, но аз няма да дойда.
- Защо? Това е родния ти град, както и моя. Не искаш ли да го посетиш отново? Аз никога не съм бил там, а много искам да видя града. в който съм се родил и съм живял като много малък.
- Вървете вие. Аз съм стара вече, не желая да ви преча. Най-добре ще е да се усамотите като едно семейство. А и просто не мога да отида там.
- Повярвай ми, няма да ни пречиш, но ако не възразяваш, поне да те закараме до Патън. Ще пратим и Тифани с теб. Искам и ти да си починеш.
- Ами може. А Бети не знае ли още?
- Като дойде, ще й кажа. Сигурен съм, че ще се зарадва.
Както Том очакваше, Бети прие с охота това необичайно предложение, най-вече защото тя обичаше природата. А Роби направо засия. Той обожаваше новите неща и приключенията, беше сигурен, че там ще открие много от тях.
Месец и половина преди да започне отпуската му от първи юни, Том отиде до Прегин с личния си Форд. Искаше да види състоянието на къщата и да прецени как да направи ремонта.
Прегин се намираше навътре в голямата планинска верига Кордилери. Около него, в радиус на двеста километра, нямаше големи градове - само тук там се срещаха къщурки от някое малко село. Родното му място имаше запуснат вид, с неоправени пътища, олющени от времето къщи, все едно е спряло развитието си през шестдесетте или седемдесетте. Голяма част от хората бяха възрастни, вероятно тук раждаемостта беше ниска. Когато спря и попита някакви мъж и жена къде се намира къщата на Рандолф Гайгер, те ококориха очи в недоумение, спогледаха се и си тръгнаха без да продумат нищо. Със следващия човек – възрастен, зле изглеждащ мъж -се получи нещо подобно. Той също го изгледа странно и продължи безмълвно по пътя си. Явно живеещите тук не бяха особено общителни. Той спря на един площад на центъра, слезе и се запъти към близкия павилион, за да си вземе цигари и нещо за ядене. Купи си хот дог и тъкмо отхапваше от него, когато чу глас:
- Здравейте господин Гайгер. Радвам се, че посещавате градчето ни.
Том се обърна и видя един млад, около тридесет и пет годишен, човек. Средно висок, с черна коса и очила, той се отличаваше със своята приветливост.
- Здравейте господин...
- Дилън, Тревор Дилън. Аз съм кмет и шериф на Прегин. Това значи, че съм този, който контролира изцяло града!
- Приятно ми е да се запознаем, господин Дилън – усмихна се Том.
- Сигурно искате да отидете до къщата на баща ви.
- Да, но не зная къде е. Бихте ли могли да ме насочите?
- Разбира се. Погледнете към онзи хълм – посочи шерифът. - Онази, голямата къща е на баща ви. Тръгнете по този път, карайте само по него и той ще ви отведе точно там.
На върха на хълма се виждаше внушителна сива къща. В мига, в който я зърна, Том трепна. Къщата му се стори странна и невзрачна, може би защото там от години не е имало живот. Той се обърна към кмета и му каза:
- Благодаря ви много. Аз ще тръгвам. Мисля да прекарам отпуската си тук.
- Много добре, това е правилен избор – усмихна се Тревор. - Тук е много красиво. Ако имате нужда от нещо, можете да ме намерите в тази жълтата сграда.
- Добре, благодаря. Довиждане, ще се видим пак.
Когато Том спря пред входа, видя, че дворът е доста голям - почти колкото този около къщата в Лос Анжелис. Той отключи вратата на двора с ключовете, които според майка му бяха са от тук. В началото имаше малка горичка, фонтан, някаква ниска постройка, вероятно някоя от бараките на прислугата. След това започваше едно малко гористо хълмче, което се издигаше встрани от главната алея. Къщата представляваше голяма и сива двуетажна сграда, с олющена фасада и с три купола, (два малки, от двата й края и един голям, среден). На входа на това здание имаше внушителна колонада, входна врата и над нея - два големи и високи прозореца, достигащи чак до началото на средния купол. По краищата, под двата странични купола, се простираха големи тераси с балюстради. Тези красиви парапети с равномерно подредените бетонни стълбчета можеха да се видят и под всеки прозорец. По всичко личеше, че за това жилище са похарчени не малко средства.
Когато отключи и влезе в къщата, го лъхна неочакван хлад. "Кой знае кога са отваряни за последно тези врати или прозорци" - помисли си той. Вратата водеше към много малко антре, в което бяха разхвърляни някакви кашони. Следваше друга врата, водеща до огромно помещение, което вероятно е служело за всекидневна. Имаше площ от седем -осемстотин квадрата, а таванът беше високо до основата на купола. От него висяха внушителни полилеи, а много големи портрети на Рандолф като млад, на Франк и на Линда (съпругата му и майка на Рандолф) украсяваха стените. Имаше и един рисуван портрет, на който бяха Рандолф и Летисия на младини, които държаха бебето Том. Обзеха го носталгични чувства. Навсякъде беше мръсно, мухлясало и пропито с влага, разстилаха се огромни паяжини и течове, много от стъклата бяха пукнати, но през тях едва влизаше светлината заради мръсотията. Имаше множество врати за различните стаи и помещения, стълби за втория етаж, както и стълби за подземието.
Том започна да разглежда имението. Много от нещата бяха запазени, но обезличени от времето. На долния етаж имаше осем стаи, както и баня, а металната врата, водеща към подземието, беше заключена с катинар. Горе стаите бяха десет, като до тях се извисяваха и стълби за таванските помещения, които вероятно някога са служили за складове. Стаите, също като и всекидневната, бяха мръсни, прашни, студени, с олющени стени, по които имаше много паяжини.
"Няма кой знае колко за ремонт, но определено има нужда от почистване и освежаване" - помисли си Том.
Усещаше се, че температурата в къщата беше много по-ниска от тази отвън, което означаваше, че тя ще бъде един оазис в летните горещини.
Той трябваше да идва още поне няколко пъти преди отпуската си, за да търси строителна бригада за ремонта, също така и да почисти където може. Едва ли ремонтът щеше да приключи до първи, но можеше да се достигне поне до някой етап.
В Прегин имаше три строителни фирми, които можеха да направят тази процедура, но и трите му отказаха под претекст, че не могат да работят на това място. Тогава се принуди да потърси фирма от Лос Анжелис. Работниците заминаха на двадесет и четвърти май, като Том им разреши в дните, в които работеха да ползват къщата за спане. Но вместо да останат десет дена, както се бяха разбрали, те се върнаха още на двадесет и осми май. Според думите им, имали друга работа и не могли да останат повече там. На въпроса кога ще се върнат да довършат, те отговориха кратко, но ясно: "Няма да се връщаме повече".
Том остана изненадан, беше им предложил доста крупна сума за тази работа. А те сега дори отказаха да вземат пари и за това, което са свършили.
"Много интересно, дори странно - каза си Том. - Поне бяха измазали вътрешните стени".
На първи юни, около обяд, Том, Бети и Роби вече бяха в Прегин. Пътуваха със семейния ""Крайслер", който побра доста багаж. Том спря пред кметството, за да поздрави Тревор Дилън:
- Ела те да ви запозная с кмета - Том подкани останалите членове от семейството
На площада пред жълтата сграда имаше няколко човека, които ги посрещнаха с втренчени погледи. Роби наведе глава. На стълбите седеше една жена, която щом ги видя стана, се облещи зловещо към тях и ги заговори:
- Не ходете в онази къща на хълма! Там витае злото! Ако отидете там сте в опасност!
Том се стресна, погледът на тази жена бе ужасяващ. Видя, че Роби и Бети също я гледат уплашено.
- Не я слушайте - чу се гласът на кмета отвътре. - Елате с мен. Тя е луда, не й обръщайте внимание.
- Не съм луда, а съм медиум и говоря с духовете - със странен, мистичен глас отвърна тя
- Добре, добре - й отговори шерифа, а после се обърна към семейството - заповядайте вътре.
Той им направи кафе, след което седнаха в неговата канцелария. Том му каза:
- Тук ще прекараме два месеца. Има ли някъде нещо да се разнообразим. Виждам, че природата е хубава, но инфраструктурата е доста зле.
- Така е, това е беден район, градчето е отдалечено и затова идват малко туристи. Заведенията почти липсват, но на три километра в онази посока има много красиво езеро. Трябва да го посетите.
- Ще го направим с удоволствие, но трябва да намерим майстори – съгласи се Том. - Имаме още малко неща да свършим. Забелязах, че местните не искат да работят в къщата.
- Наистина – кимна Тревор, - хората са малко особени. Вярват в някакви предразсъдъци. Щом има голяма стара къща, веднага й лепват лошо име.
- Оная жена отвън каза, че в къщата дебне злото. Вярно ли е? - попита Роби. Том го му направи знак да мълчи.
- Разбира се, че не е вярно. Къщата си е просто една обикновена, стара и достолепна постройка, а призраци не съществуват - усмихна се Тревор.
- А защо тогава тя го каза? - не се предаваше Роби.
- Тя е малко луда. А и тук някой злонамерен е пуснал такива слухове и хората им се връзват. Спокойно, моето момче, в дома ви не витае никакво зло. Тази къща е много красива и е един чудесен паметник на архитектурата в този район.
- Еее! - Роби извърна глава и тръсна ръката си във въздуха. В гласът му се долавяше леко разочарование.
- Роби, престани - каза Бети, след което се обърна към шерифа. - В такива малки отдалечени населени места подобни предразсъдъци са нещо характерно. Хората отдавна са вярвали в духове, обаче с развитието и урбанизацията, тези вярвания са изчезнали – най-вече поради липса на доказателства. Но все още има и такива места, при които новите технологии идват с голямо закъснение, където населението пази ревностно традициите. Прегин е точно такова място.
Тревор Дилън не скри възхищението си от тези думи , а Том започна да ръкопляска.
- Така е, традициите са много хубаво нещо, а тук определено се спазват – съгласи се кметът-шериф.
- Но защо именно на нашата къща се гледа с такива очи? – попита Том
- Може би, защото е изоставена. Изоставените сгради малко по малко се рушат, вероятно някой е минавал от там, когато нещо е паднало. До колкото зная, никой не я е купил дори и за някаква символична сума, може би това допълнително засилва чувството за неприязън у хората. Аз съм тук от три години и съм чул много такива истории, но така и никоя не доказа нищо.
- Добре, защо никой не я е купил за пет хиляди долара - запита Том - Това е смешно малка сума, дори и за бедния американец.
- Тук хората са изключително бедни, но въпреки всичко, всеки притежава по едно или две жилища. Не съм наясно с историята на Гайгеровата къща, както я наричат тук, но може би рязкото напускане или евтината цена да са предизвикали у тукашните тези странни схващания. Поне така предполагам. Лошото е, че местните са студени хора и рядко общуват с непознати, че дори и с мен, макар че съм тук от три години.
След това разговорът им премина за темите от живота. Том почувства приятелската близост на този човек, усещаше, че може да разчита на него. Той беше прям, откровен, а това са качества, които се харесват у хората. Накрая Тревор го посъветва, ако има желание, може да мине по по-дългият път, за да разгледа градчето - имало интересни неща. Том му благодари, взеха си довиждане и тръгнаха.
По пътя Том и Бети разглеждаха Прегин. Градчето беше малко, но доста интересно. По главната централна улица бяха разположени сгради в различни архитектурни стилове, като необарок, неоренесанс, неокласицизъм, дори и сгради в стил "рококо" и виенски сентесион, редуващи се с характерните за америка постройки от републиканската и викторианската епохи. Имаше и по-съвременни сгради, които обаче се вписваха доста хармонично в атмосферата на старите здания. Колкото повече се движеха напред, толкова по-тясна ставаше улицата, а асфалтът бе изместен от паваж. Накрая стигнаха до малък старинен площад, където се извисяваха три големи църкви - католическа, методистка и баптистка. Католическата беше с много висока и остра кула, с красиви позлатени скулптури около голямата входна врата, другите две бяха по-малки и по-обикновени, но в никакъв скучай не по-грозни. След това започваше едно възвишение с многобройни тесни павирани уличкии, което напомняше на Том за малките старинни градчета в Австрия, Чехия и Словения. Ефектът се засилваше и от голямата стара викторианска къща на върха на хълма. Неговата къща!
Крайслерът спря пред голямата порта, водеща към двора и семейството влезе в къщата. Първоначалното впечатление на Бети беше, че къщата е доста неуютна и негостоприемна, понеже отвсякъде лъхаше студенина, миризма на мухъл, на старост. Роби също сви вежди.
- Спокойно - ведро изрече Том, видял не особено доволните погледи на Роби и Бети, - само ще почистим, ще пооправим и къщата ще светне.
После пренесоха багажа. Имаше четири стаи, за които майсторите се бяха погрижили и които бяха в добро състояние. И четирите бяха на втория етаж. Том и Бети избраха голямата спалня, а Роби си избра по-малката съседна стая. Те обаче бяха близо до стълбището, водещо към огромната всекидневна. Вече се стъмваше и тримата новодомци решиха да се изкъпят в старата баня, а след това да поспят. На другия ден трябваше да започнат масово почистване и боядисване на всички стаи.
Спаха дълбоко и непробудно. Когато станаха на другата сутрин се почувстваха бодри и отпочинали. Голяма заслуга за това имаше и чистият въздух в градчето. Въпреки странното усещане за старост и разложение, тази миризма не беше тежка като смога над Лос Анжелис. Още от рано се заловиха за работа.
Том беше намерил една голяма стълба и зачисти всекидневната, а Бети започна стаите на първия етаж. Роби искаше да помага и захвана някои от стаите горе. Всички работеха усърдно и до обяд Бети беше изчистила пет стаи, Том - цялата всекидневна, а Роби, по свое желание, избърса едно от малките помещения на горния етаж. Към пет следобед бяха готови. Уморени от работата, те седнаха да отпочинат, като Бети направи две кафета и едно мляко с какао за детето и тримата седнаха на масата да обсъдят отминалия ден.
В разгара на разговора се случи нещо интересно. Голямата кана, в която беше млякото с какао на Роби, започна да се клати сама, без никаква външна намеса! След това падна върху масата и течността се разля. И тримата гледаха смаяни, защото това беше наистина странна случка.
- Мамо, призрак! - обади се Роби - Виж как каната падна сама!
Бети погледна Том. Той каза:
- Какво толкова има? Може да е имало някакво леко земетресение. Никакви призраци няма тук, призраци не съществуват. Колко пъти трябва да ти го казвам, момчето ми?
- Най добре е да изчистя масата - отвърна Бети, след което веднага се зае с работата, за да прикрие смущението си.
Бети бе неспокойна. Нещо тук не бе както трябва. Тя си спомни думите на лудата жена, странните погледи на хората, историите с духове, свързани с къщата. Може би щеше да ги подмине и да ги хвърли в кошчето на душата си, ако преди малко каната с какаото не бе паднала сама. Тя не вярваше в истории за духове, но тук нещо не беше наред. В студената къща имаше нещо тягостно, увиснало във въздуха, в атмосферата, в цялата околна природа.
Един огромен портрет във всекидневната, на който беше изобразен Рандолф Гайгер като млад, я ужасяваше изключително много. Когато сподели опасенията си с Том, той й каза, че все още са изморени от настаняването - чистене, пренасяне, пътуване - и за това гледат с такива очи. Обеща й, че на другия ден всичко щеше да премине.
Вечерята беше в осем. Бети бе направила патешко филе с картофи и всички поемаха храната равнодушно. Чувстваха се много изтощени от уморителния ден. Навън духаше силен вятър, облаците бяха затъмнили небето. В далечината отекваха гръмотевици, което беше предпоставка за приближаваща буря.
Изведнъж се чу звук. Звукът представляваше нещо средно между пищене, свистене и свирене. Всички замръзнаха, а Роби дори зяпна в трескаво очакване.
- Том - извика Бети стресната, - какво е това?
- Не знам, сега ще проверя.
- Това е дух! - отсече Роби, но Том го погледна ядосано.
- Казах ти, че има нещо в къщата - каза Бети.
- И ти започваш да хленчиш като Роби – скастри я Том - Ей сега ще видя какво е това.
Стана и тръгна към голямата стълба. Свиренето продължаваше, Бети стоеше неподвижна, като че ли тялото й бе сковано. Роби гледаше към баща си, който се качваше по стълбата, оглеждайки прозорците. След малко се спря, протегна ръка и помести нещо. Звукът спря моментално. Том дойде усмихнат на масата:
- Нашият призрак се оказа някаква ламарина. Най-горе стъклото е счупено и са сложили ламарина, която от вятъра се е обърнала с острия ръб срещу него и оттам идва това пищене.
- Ехаха, как ме стресна само - видимо успокоена отговори Бети. Само Роби изглеждаше леко разочарован, понеже очакването му за приключение и този път не се оправда.
Всички, с изключение на Том, спяха спокойно . Той сънуваше баща си на млади години. Беше с армейска униформа, досущ като на огромния портрет във всекидневната. Баща му протягаше ръце като го викаше за помощ! Лицето му беше кърваво, в очите му се четеше отчаяние и гняв. Том се събуди стреснат, целият беше плувнал в пот. До него Бети спеше непробудно. Той стана и отиде до чешмата да си налее вода.
На сутринта завари Роби да гледа в големия портрет.
- Кой е този човек? Прилича на дядо.
- Да, тогава е бил в армията.
- Снощи го сънувах.
Том го погледна озадачено:
- Аз също! Как го сънува?
- Ами беше на някакъв полигон. но изглеждаше весел, радваше се за нещо. Каза ми че чака бебе, сигурно теб.
- Оо, браво!
- И ти ли сънува такъв сън?
- Ами да, подобен - излъга Том.
III
На трети юли около девет часа тръгнаха към града, защото искаха да видят забележителсностите му, както и невероятните изгледи към околните планини, а за следващия ден бяха планирали пътуване до езерото. Навсякъде около Прегин имаше красиви пейзажи и Том направи множество красиви снимки с дигиталния си фотоапарат. После седнаха на една скала, от която се разкриваха чудесни гледки. Бяха донесли и храна. Да се храни човек сред природата е нещо наистина великолепно. Това могат да го потвърди всеки, който го е правил поне веднъж в живота.
Тук прекараха четири часа, след което слязоха отново в града. Разглеждаха централната част, стария град. Това наистина се оказа едно много красиво градче и Том изпита гордост, че е роден тук. А и по всичко личеше, че на Роби също му харесва мястото. Но хората бяха някак унили, мрачни, студени. Те ги наблюдаваха с едни особени погледи, в които се четяха страх, съжаление, дори омраза. Той никога не беше виждал такива мрачни хора, сякаш тук беше една затворена система, подвластна на някакви свои виждания, вярвания и предразсъдъци.
Преди да се приберат, те посетиха съседите, които живееха в една къща, от лявата страна на замъка, чийто двор бе допрян неговия. Къщата им беше в по-нов стил, вероятно строена през седемдесетте или осемдесетте, но много по-малка от тяхната. Съседите бяха една възрастна жена, преминала седемдесетте, мъж на около четиридесет години и момиче, горе-долу на възрастта на Роби.
- Влезте, заповядайте – каза мъжът, като отвори вратата. - Господин Гайгер, чувал съм за вас, знам че къщата е ваша, но не си представях, че някога ще дойдете тук. Приятно ми е да се запознаем, аз съм Пол Стивънс, това са майка ми Дора и дъщеря ми Сесил.
- И на мен ми е приятно да се е запознаем, това е Бети, а това синът ми Роби.
- Сега ще сложа кафето, имаме и бисквити, настанете се удобно - каза Пол Стивънс.
Том откри в Пол чудесен събеседник, говореха по въпросите за капиталовложенията, за политиката на бизнеса. Оказа се, че Пол е може би най-добрия лекар в Прегин и е непрекъснато в движение, защото има и свой собствен магазин, но по някаква щастлива случайност днес си е вкъщи. Дора и Бети се заприказваха да домакинството, за готвенето, за градините, при което Дора сподели няколко много добри кулинарни рецепти, които Бети записа. Роби и Сесил тичаха в стаите и играеха на различни игри, а момчето изглеждаше щастливо, защото и тук беше намерил приятел.
По едно време, както децата си играеха, Сесил попита Роби:
- Не те ли е страх от вашата къща? Казвали са ми, че тук има призраци?
- Ами не. Мама и татко казват че няма. А ти защо мислиш че има?
- Чула съм от други хора.
- Има една луда, която ни каза, че витае зло. Но онзи, шерифът, ни каза да не й обръщаме внимание.
- Сесил, ела тук - извика я Пол, чул явно разговорът.
- А тези истории с призраците колко са верни? - попита неочаквано Бети
- Колкото могат да бъдат верни такива истории - отвърна Пол. - Аз засега не съм видял нищо такова тук, макар че сам слушал разни истории. Нали знаете, бабини деветини.
- Важното е да не се обръща внимание. Казват, че по такива места на всяка голяма стара къща й лепват прякора ""къща на духовете"" .
- Вие видяхте ли дух досега, откакто сте тук?
- Не - отвърна Бети.
- Значи няма духове! - усмихна се доктора.
Малко по-късно семейство Гайгер си взеха довиждане със семейство Стивънс. "Приятни хора", казаха си те. Бяха гостоприемни, разговорливи и откровени, за разлика от повечето хора тук. Вече минаваше осем и здрачът се спускаше бавно.
„Колко бързо тече времето, когато разговорът е приятен!” – с искрено разочарование констатира Бети.
Когато влязоха в двора и направиха няколко крачки към къщата, Том изкрещя като попарен! Роби и Бети го погледнаха стреснати:
- Игра на светлините, спокойно - каза им Том, опитвайки се да се усмихне.
- Какво има Том? - попита го Бети.
- Видя ми се за миг, че някой гледа от онова прозорче на подземието. Но ето, че няма никой.
Роби се стъписа:
- Сесил каза, че тук има призраци. Може да си видял призрак и той да е изчезнал внезапно. Така правят те.
- Роби, ако още веднъж заговориш за призраци, повече няма да ти правя овесена каша. Няма всеки път да ти повтарям, че те не съществуват - скастри го майка му.
Но въпреки забележката, за вечерта на Роби му беше сервирана овесена каша - любимото му ястие. Том и Бети хапнаха по един сочен бифтек с доматен сос. По всичко личеше, че и тримата бяха доволни от вечерята. Още през деня Бети беше обещала на съпруга си тази нощ да го дари с невероятно сексуално удоволствие - нещо което не бяха правили скоро. Проблемите около местенето, ремонтът на къщата и грижите за Роби ги уморяваха и те нямаха време да обърнат внимание на себе си.
Когато вече бяха сами в спалнята, жаждата за ласки накара телата на Том и Бети да се слеят в едно. Плавните, координирани движения, които описваха инстинктивно и почти едновременно, ги докара до нивото на пълната възбуда. След този сеанс те заспаха дълбоко, толкова дълбоко, че не чуваха какво се случваше в съседната стая - стаята на Роби.
Роби се бе събудил от тракащ звук. Потърка очите си и се огледа. Забеляза, че стаята се тресеше. "Земетресение" - помисли си той. Изправи се рязко и едва тогава осъзна, че не стаята се тресеше, а само старата секция срещу леглото му. Нищо не движеше тази секция, тя се тресеше сама, абсолютно сама! Книги, снимки и други предмети паднаха на земята, една рамка се счупи със силен звук. Той извика:
- Мамоо...мамоооо... - но никой не се обади.
Две чаши паднаха на пода и се разбиха на парчета. Изведнъж вратата на стаята се отвори. Роби ококори очи, усети как космите му настръхват.
- Мамоооо, таткоооо - извиха още веднъж той.
От съседната стая не се чуваше нищо. Той стана от леглото и тръгна към отворената врата, която гледаше към стълбите за всекидневната. А долу се чуваше друг шум, все едно някой стъпваше по пода с тежки стъпки. Роби боязливо пристъпи през прага на вратата и тръгна по стълбите. На долния етаж нямаше никой, но нещо голямо и невидимо удряше по пода на огромната всекидневна. Имаше чувството, че сърцето ще изскочи от гърдите му. Той бавно слезе долу. Лунната светлина хвърляше зловеща сянка върху големия портрет на стената, придавайки му страховит сивкав отенък.
Ударите идваха отдолу, откъм подземието! Освен тях се чуваше нещо като човешки говор. Изведнъж от някъде се появиха страховити истерични викове! Те също идваха от онази посока, като се извисяваха грозно над всички останали звуци. Роби изтръпна! Тръгна към банята, но подът вибрираше от всеки удар! Той си изплакна лицето със студена вода, след това погледна към голямото огледало на една от стените и видя уплашеното си лице.
След миг, на мястото на неговото лице се появи друг човешки образ! Страшен и кръвясал, той, стоеше от обратната страна на огледалото и гледаше към момчето със студен мъртвешки поглед. Устата му се отваряше беззвучно и зловещо, а ръцете му ръкомахаха сякаш искаше да каже нещо на Роби. От гърлото на момчето излезе силен панически писък, пред очите му притъмня и то се строполи безчувствено на земята!
Роби бе събуден от Том. Бети стоеше встрани и гледаше загрижено:
- Какво стана момчето ми? Защо си тук?
- Не знам - несигурно отговори Роби, докато се оглеждаше учудено.
- Защо си ставал през нощта? - попита Бети
- Не знам, не помня - отвърна той, но в следващия миг погледна огромния портрет и изкрещя:
- Той..той...видях го на огледалото. Целият беше в кръв. Беше много страшно. Устата и зъбите и очите му бяха страшни.. Преди това нещо удряше по пода. Аз затова слязох. Отдолу се чуваха удари и нещо като говор. А се събудих, защото стаята ми се тресеше. Не стаята, а само секцията.....- занарежда отчаяно той,
- Успокой се, успокой се, детето ми. Тук няма никой друг освен нас!
- Има, има, в огледалото! Беше оня човек от портрета! Татко, страх ме е тук! Страх ме е!
- Човекът от портрета е дядо ти като млад - започна да обяснява Том на сина си. - Какво ще прави тук след като толкова отдавна е напуснал това място?
- Дядо..да, това е дядо - Роби се отпусна, - но защо го видях в огледалото като млад?
- Това е внушение, момчето ми - започна да говори Бети - когато изпитваш страх от нещо, то понякога ти се явява като привидение. Прави го единствено съзнанието ти, а в действителност видението не съществува.
- Мен ме беше страх още от самото начало тук. Дали е от съзнанието? А как ще обясниш това, че секцията на стаята ми се тресеше и нещо удряше силно по пода тук – отговори Роби, възвърнал обичайната си способност за мъдро изразяване, въпреки крехката си възраст.
- От съзнанието е. Просто си сънувал всичко това, и като сомнамбул си тръгнал надолу. Сомнамбулизмът също е предизвикан от страха - обобщи Том и продължи. - Сега стани и нека двамата погледнем в огледалото, да видим какво ще се случи.
Те погледнаха в отразяващия светлината предмет, закачен върху стената. Там се виждаха само техните лица и Роби започна да се успокоява малко по малко.
Но Бети не беше спокойна. В тази огромна къща имаше нещо, което я плашеше. Тя не вярваше в духове, но всичко случващо се й действаше върху психиката. На няколко пъти сподели опасенията си с Том, но той все я убеждаваше, че всичко е наред. Роби също често говореше за духове, може би все още беше в потрес от страшната случка и в същото време повлиян от приказките на лудата или от странното отношение на хората към това имение. Това не й харесваше никак.
Философията на Том игнорираше ненормалните истории за духове и извънземни. Той смяташе за реално всичко което може да се види и докосне, другото бяха имагинерни измишльотини, имащи цел да направят по-интересен живота на хората. Като глава на семейството, той трябваше да успокои останалите членове и отново да ги вкара в правилния път на хармонията.
В интерес на истината, Том не беше спокоен. Предишния ден при влизането в къщата, той беше видял в подземието лице, което го гледаше със страшни, кървави очи. След това лицето изчезна внезапно, сякаш се бе изпарило. Днешната случка засили подозренията му, че тук ставаше нещо нередно. Имаше много въпроси без отговор, като например защо всички майстори си тръгваха оттук, като дори не пожелаха да получат надниците си; защо хората ги отбягваха, когато разбираха, че отиват към това имение; защо така крещеше онази жена, когато разбра кои са?
Той трябваше да бъде силен, трябваше да се справи с това изпитание, което застрашаваше устоите на неговата крепост - семейството му.
IV
Малко преди обяд те тръгнаха на пикник край красивото езеро, за което им спомена шерифа. Бяха го планували преди два дена, но едва сега намериха свободно време да разгледат това прекрасно местенце. Искаха вътрешно и да сменят обстановката, която бе доста нажежена в последните дни. Езерото беше на около четири мили от градчето и наистина бе много красиво. Освен това, около брега му имаше изненадващо много хора – нещо нетипично за този район. Явно всички от околността тръгваха към това място при всеки удобен момент.
Пикникът мина много добре. И Том, и Бети се бяха откъснали от мислите, свързани с къщата и се наслаждаваха на чудесната природа. Бяха си сготвили ястия от месо, картофи и риба и сега опитваха плодовете на своя труд. Роби беше намерил няколко момчета и с тях тичаше около езерото. Цялата атмосфера беше много приятна и естествена. На връщане бяха пуснали музика в колата и си пееха. Не се беше случвало, особено в последния месец всички те да са в толкова добро настроение.
Но когато влязоха в двора на къщата и после в самата къща, отново усетиха угнетяващата и злокобна атмосфера на това място. Усмивките по лицата им замръкнаха и те се отдадоха на потиснатост и лоши мисли, въпреки че не го показваха един на друг.
На вечеря не се случи нищо и за това, когато си легнаха, бяха в малко по-добро настроение. И тримата този път пренощуваха в спалнята, защото Роби не искаше да спи сам.
Всичките се събудиха в три часа и двадесет минути от силни звуци, идващи откъм всекидневната. Том пръв отвори вратата, запъти се към стълбището и изведнъж спря поразен от гледката. Бети и Роби бяха зад него. Пода на огромното помещение сякаш се тресеше от свирепи удари, идващи отникъде, огромният полилей се люлееше, задействан от неопределима сила, големият портрет на стената се клатеше като обезумял, вратите долу се отваряха и затваряха сами, а във въздуха се носеха звуци, приличащи на отчаяни писъци на домашно животно, по време на клането му. Том, Бети и Роби бяха втренчили погледи върху ставащото, без да могат да помръднат. Цялата тази какофония и рязката стресова ситуация, в която се намираха парализираха волята им.
Първи помръдна Том, може би около пет - шест минути след като свърши тази злокобна церемония. Плахо пристъпи по стълбите и заслиза към всекидневната. Бети остана горе, като държеше Роби за ръка.
В огромното помещение цареше спокойствие, но вратите на банята, тоалетната на няколко стаи, както и външната, зееха отворени. Полюлея се клатеше леко, едва забележимо. Том оглеждаше всичко наоколо, като потъркваше очи. Още не вярваше че видяното е истина. Бети и Роби стояха горе и очакваха някакво обяснение от главата на семейството.
Те се върнаха в леглата, но до сутринта така и не можеха да заспят.
За закуска Бети беше направила печени филийки с масло и чай. Тримата членове на семейството седяха на масата, умислени и угрижени, обсъждайки станалото снощи.
- Трябва да се поровим малко върху историята на къщата - наруши мълчанието Бети. - За да се случват такива работи, навярно има някаква причина.
- Но аз зная историята й. Няма какво да се е разиграло тук. Все пак става дума за моето семейство - възрази Том като отхапа от препечената филийка
- Татко, чел съм в моите книги, че там където витаят призраци, се е случило нещо лошо - обади се Роби. Гласът му трептеше, което показваше, че и той се срахува.
- Аз някой ден ще изхвърля тези книги. Няма да позволя да четеш такива глупости - отвърна Том със сърдити нотки в гласа - а и нищо лошо не е станало тук, няма и как да е станало.
Бети си досипа чай, отпи от него и след това каза:
- Не е ли странно, че до преди два месеца никой от нас не знаеше нищо за този замък. Вероятно по някакъв начин родителите ти не са искали да се разбира за него.
Том стана все по-замислен. Залъците ги дъвчеше бавно, все едно му засядат в гърлото.
- Права си, скъпа. Трябва да се опитаме да научим нещо повече за къщата. Сега ще запаля колата и ще отида до шерифа за да го разпитам.
- Може ли и аз да дойда с теб - попита Роби
- Елате и двамата – съгласи се Том.
Шериф Тревор Дилън не им съобщи нищо забележително за историята на имението, по-точно - разказа им това, което и те знаеха. Но на излизане отново срещнаха лудата жена. Погледът й беше втренчен и кръвясал. Тя погледна диво към тях и опита да ги заговори:
- Вие обитавате голямата къща на хълма, нали?
- Да - плахо отвърна Бети
- Това е злокобно място! Там, в подземието на къщата, витае злото! Изчезвайте от там!
- Но какво витае? Какво е това зло? - попита обезпокоен Том
- В подземието ли? - в същото време попита Роби.
- Аз съм екстрасенс и усещам местата, обитавани от духове. Има мирни духове, но има и войнствени. Във вашето имение духовете са войнствени. Когато минавам оттам усещам силна отрицателна енергия, идваща от цялата къща, най-вече от подземието.
- А знаете ли какво се е случило на това място? Какви са причините за това нещо? - попита Бети
- Не зная на какво се дължи, но навярно в миналото се е разразило някакво ужасно събитие. Лошото е, че и никой от градчето не знае. Сигурна съм само, че там са живели хора и са го напуснали.
- Майка и татко са живели там - каза Том.
- Мегън, остави хората на мира! Колко пъти трябва да ти го казвам - чу се гласа на шерифа, който идваше към тях. Жената погледна намръщено към него
- Не, няма проблеми, нека говори - обади се Том
- Тази жена пълни главите на хората с всевъзможни глупости. А тук има дете все пак.
Жената се оттегли бавно, след като видя, че шерифът е тръгнал към тях. Но все пак се провикна:
- Трябва да знаете, че винаги можете да разчитате на мен. Името ми е Мегън Трейси и съм екстрасенс.
Шерифът направи лаконичен жест към жената, показващ, че няма работа там, а след това попита обърканите членове на семейство Гайгер:
- Наистина ли мислите, че може да разчитате на тази жена?
- Най-вероятно, да! - отговори Бети.
- Искам да ви кажа, че ако има някакъв проблем, аз винаги ще ви се притека на помощ. Да го знаете!
- Благодарим за това, наистина сме ви признателни.
- Чувал съм разни истории за вашето имение - каза след известен размисъл Тревор. - Мислех че това са бабини деветини, нали знаете какви слухове се носят в малките градчета. Но.. наистина ли във вашият дом се случват странни работи?
Том се почеса по главата, направи няколко крачки и отговори:
- Случиха се някои неща, които не можахме да си обясним. Все пак не казвам, че те са необясними, може би не сме сигурни къде се крие обяснението... - Том се запъна, видимо объркан.
- Дано не се налага, но ако се стигне до там, може да ме търсите по всяко време. Между другото, разказват, че тази Мегън е добър екстрасенс, макар че аз лично не я уважавам особено.
Малко преди обяд и тримата вече се намираха в имението. На долния етаж се простираха две заключени стаи, които те имаха намерение да изследват. Разбира се, имаха ключове за тях, но стаите бяха пълни с разни вехтории и поне досега не провокираха любопитството им. Том и Роби се заеха да ги разучат, докато Бети приготвяше храната.
В една от стаите откриха два албума със снимки. Единия взе Роби, а другият - Том.
- Татко, ела да видиш нещо - каза Роби малко след като започна да го разлиства.
- Какво има? - попита Том
- Този човек кой е? - Роби държеше снимка, на която имаше сватба и се виждаха много хора. Той сочеше конкретно лице, младоженеца.
- Как кой е, това е дядо ти като млад.
- А тогава този кой е? - Роби посочи друго лице. Очите на Том се намръщиха, изражението му се промени:
- Това..пак трябва да е той..но как?
Том взе и други снимки. На много от тях бащата на Том имаше двойник, и то не обикновен двойник, а някой много по-близък. Те разгледаха всичките снимки. По всичко личеше, че стария Рандолф Гайгер е имал брат близнак. Въпросът бе къде е сега той? Защо никой досега не беше споменавал за него.
Повечето снимки бяха от сватбата на Рандолф и Летисия. Имаше и такива от детството им, как двамата близнаци, единият от които е Рандолф, са се прегърнали братски. Но близнаците си приличаха като две капки вода, така че трудно можеше да се определи кой кой е.
Въпреки че преровиха всяко кътче от двете стаи, не откриха нищо интересно, освен снимките. Все пак началото на загадката бе поставено.
- Ало! – Том чу гласа на майка си.
- Мамо, ти ли си?
- Да Том, какво има момчето ми?
- Как я караш? Добре ли си?
- Да разбира се, с Тифани си правим компания почти непрекъснато. Не скучая. А вие как сте?
- Добре сме. Мамо, татко имал ли е брат близнак? – избрал директния подход, Том предпочиташе да научи истината възможно най-бързо.
Отсреща последва мълчание. Чуваше се само насечено дишане.
- Мамо, добре ли си?
- Д..Да - чу се се слабия глас на майка му - да, имаше брат близнак!
- А защо не ми го е споменал досега? Къде е той сега?
- Той замина за Швейцария. Откакто напуснахме онази къща, изгубихме всякаква връзка с него - с несигурен глас отвърна Летисия.
- А защо чак сега научавам за него? И кога е заминал?
- Горе долу по същото време, когато ние напуснахме Прегин. Баща ти не искаше да се знае за него. Това вече е минало, а татко ти не обичаше да се рови в миналото.
- А как се казва този човек?
- Хенри, защо питаш?
- Просто питам, майко – отвърна Том.
Но въпреки, че думите бяха изречени от Летисия, този отговор не задоволи Том. Тук се криеше някаква загадка, свързана с този брат близнак. Но каква? Наистина ли е заминал за Швейцария? Защо духът на Рандолф или на брат му витае кръвясал из къщата? Може да иска да разкрие някаква тайна.
До преди лягане се случи още едно неприятно събитие. Невидимата сила се разрази още веднъж - в единият край на къщата дочуха неразбираема човешка реч, сякаш двама души говореха. След това проехтяха викове, все едно някой крещеше отчаяно за помощ! Малко по-късно от всички стени започнаха да се чуват силни удари, толкова силни, че цялата сграда започна да вибрира. От нищото долетя смразяващ кръвта човешки рев, а след него, ударите вече идваха откъм пода.
V
Едно телефонно обаждане разведри атмосферата в къщата. Най-вече се зарадва Том, защото от другата страна на линията беше Фредерик Мендоса - най-добрия му приятел от университета.
Фредерик Мендоса беше с петнадесет години по-възрастен от Том, но двамата бяха в един випуск. Фредерик учеше усърдно и имаше отлични оценки, а след като завърши, остана в университета, като защити няколко дисертации. В момента той се славеше като много добър професор по философия. Разбира се, с Том поддържаха връзка и няколко пъти си гостуваха. Бети и Роби много харесваха Фредерик, защото той беше много мил и приятен, затова и те се зарадваха че ще го видят. Фредерик имаше съпруга и двама сина, които следваха в Оксфорд, Великобритания.
Това, което правеше Фредерик Мендоса интересен и нестандартен, бяха неговите огромни усилия да докаже на човечеството, че любовта не съществува. Или не е това възвишено усещане, което обсебва хората, а - просто съвкупност от всякакви реални чувства, като приятелско чувство, чувство за власт, чувство за принадлежност, фиксидея и сексуално привличане. Според неговите размисли за живота, човешките любовни чувства не се различаваха кой знае колко от животинските, но човешкият разум ги възвеличава като неописуеми и вълшебни. Той се явяваше в много телевизионни и радиопредавания и излагаше така твърдо теорията си, че рядко някой намираше толкова силни аргументи за да му се противопостави. Дори по едно време, след като слушаха дългите му лекции, Том и Бети за известно време повярваха че не се обичат, а връзката им се крепи на сходните им характери и на секса.
Фредерик Мендоса и съпругата му щяха да наминат утре след обяд и да прекарат една нощ в призрачното имение. Големите опасения на Том идваха от факта, че преди няколко месеца Мендоса беше покосен от инфаркт и бе прекарал четиридесет и седем дена в болница. Засега, той се възстановяваше успешно, но не трябваше да се подлага на прекалено силни емоции.
Фредерик пристигна със съпругата си Мелинда на шести юли, в петнадесет часа и тридесет минути. До преди идването им, Том и Бети разчистиха и оправиха стаята, предназначена за тях, сготвиха говеждо филе с картофи и сметана, а Роби им помагаше и неотлъчно беше с тях.
Гостите трябваше да спят на горния етаж в крайната стая, съседна на тази на Роби. В този ден, до идването им не се случи нищо странно, или поне те не забелязаха.
- Тоооооомиииии! - извика Фредерик при слизането си от автомобила.
- Фредиииииииии! - отвърна в същия тон Том - Как си, приятелю?
- Много добре. Винаги е така като се видим. Бети, Роби, как сте? Може би не се познавате, това е Мелинда, съпругата ми.
Бети й подаде ръка:
- Приятно ми е, Бети, това е синът ни Роби.
- На мен също ми е приятно! - отвърна ведро Мелинда и добави - Как си Роби?
- Добре - отговори весело той
- Къщата е много голяма и красива, обожавам сгради в бароков или викториански стил - каза Мелинда, която беше едра жена на около петдесет години
- Тя ни е наследство от татко. Научихме за нея едва преди месец
- Съжалявам за баща ти и за това, че не можах да дойда на погребението - каза Фредерик и добави - Тогава бях на специализация във Франция.
- Зная, нали изпрати телеграма. Между другото предлагам ви да влезем, заповядайте - и Том отвори входната врата.
Те разгледаха имението, като Том ги развеждаше из стаите, разказвайки им любопитни факти от живота на баща си (или поне това, което знаеше със сигурност). След това седнаха във всекидневната на сладки приказки и раздумки. Том не спомена нищо за странните събития, беше предупредил Бети и Роби да не се говорят за тях пред скъпите им гости. Въ
Вълнообразно
Сборището на ренесансовите сатанисти (1-...
Сборището на ренесансовите сатанисти (3-...
Сборището на ренесансовите сатанисти (4-...
Сборището на ренесансовите сатанисти (3-...
Сборището на ренесансовите сатанисти (4-...
Няма коментари
