Постинг
12.10.2011 19:31 -
Изчезналият близнак 2
Автор: dorian01
Категория: Поезия
Прочетен: 933 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 15.04.2012 21:10
Прочетен: 933 Коментари: 0 Гласове:
0
Последна промяна: 15.04.2012 21:10
Първо се оттеглиха Бети и Роби, понеже на малкия му се спеше, малко след тях и Фредерик се прибра в стаята си. Том и Мелинда ( която също беше интересен събеседник ) останаха последни и почистиха масата.
Когато Мелинда влезе в стаята, съзря съпруга, си седнал на леглото и дълбоко замислен. Очакваше да го види заспал, защото Фредерик често се отдаваше на съня, особено след болестта, която го споходи. Попита го какво му е и той и отговори:
- Усещаш ли нещо в къщата, нещо нереално?
- Какво искаш да кажеш?
- Ами...не знам, може би съм твърде уморен от пътуването.
- Сигурно е така. Затова хайде да лягаме. Лека нощ, скъпи!
- Лека нощ, мила, и приятни сънища! - каза Фредерик, като стана и загаси лампата. Двамата се отдадоха на сладкото състояние на тялото и духа, наречено сън.
Фредерик беше буден. Той лежеше на леглото с широко отворени очи. Бе събуден от нещо - нещо, което бе изчезнало от ума му, редом с краткия и преждевременно прекъснат сън! Това място не му харесваше! Когато го порази инфаркта той беше много близко до смъртта. От тогава съзнанието му си правеше шеги с него, особено в периода, когато лежеше в болницата. Халюцинациите бяха твърде често явление и бяха плод на разстроените му сетива. Но по някакъв неведом принцип съзнаваше, че това тук не са халюцинации! Още при пристигането, той бе зърнал за миг някакъв образ, подаващ се през едно от страничните прозорчета на подземието. След това с изненада научи, че подземието е заключено и все още никой не е влизал там. Видя също, че полилея се люлееше от само себе си, но и това не го спомена пред никой. Обаче най-странното събитие се случи при посещението му в тоалетната. Когато погледна през отворената врата, някаква сянка премина отвън! Сянката не беше на никой от присъстващите, защото по това време всички бяха на масата!
И сега бе събуден от нещо, но не знаеше от какво. Мелинда, като добра съпруга, но и прагматична натура, изпълняваше перфектно задълженията си и вярваше само в това, което виждаше и което наричаше реалност. Другото за нея бяха глупости, измишльотини и бабини деветини. С нея Фредерик не можеше да сподели опасенията си.
Отнякъде се чу звук. Беше силен и приличаше на мъжки глас, обладан от истерия. Фредерик стана и тръгна към коридора. Отначало си помисли че някой от приятелското семейство крещи или бълнува, но след това отхвърли тази вероятност - гласът идваше отдалече и не беше на никой от тях. Все пак погледна през отворената врата на стаята на Том и Бети, а след това и стаята на детето, уверявайки се, че всички спят дълбоко. Гласът се чу отново - идваше откъм всекидневната. След това от същата посока се извиси човешка реч - все едно двама души си говореха!
Фредерик тръгна по стълбите. Усещаше силните удари на сърцето си, съзнаваше, че тази смелост от негова страна може да навреди на здравето му, но любопитството надделя над всичките останали разумни мисли. Като специалист по философия, той винаги се бе стремял да съзре и да открие най-тънките места от заобикалящия свят.
Той беше в огромната всекидневна. От прозорците се подаваше приказната лунна светлина, но за момента тази част от къщата му се струваше неописуемо зловеща. Човешката реч се чу отново, този път идваше отдолу, от подземието, но не под него, а малко встрани, вероятно от тая част, където вчера му се стори, че вижда зловещия образ. Не се разбираше нищо. Чуваше се само някаква почти монотонна и нечленоразделна феерия от гласове.
Фредерик излезе от къщата и се озова в двора. Отново се заслуша в речта. Не се беше излъгал, когато предположи, че звукът идва от подземието. Фредерик и за миг не си помисли, че може да става дума за живи хора, заключени в тази тъмна паст. Просто тук атмосферата бе някак си зловеща и злокобна, а енергията беше изключително негативна - философът усещаше тези неща с изострените си напоследък сетива! Изведнъж отнякъде дойдоха викове! Те бяха страховити излияния на човек, намиращ се пред смъртоносна опасност, те бяха отчаяни викове за помощ! Фредерик постепенно започна да се приближава до прозорчето. Грохотът от звуци ставаше все по-силен и сега идваше отвътре. Прозорчето беше толкова ниско до земята, че за да види какво става оттатък, той трябваше да легне.
Вътре светеше! Светлината не беше силна, но някак си особена, призрачна. Фредерик усети как космите му се изправят, имаше чувството, че сърцето му ще изхвръкне. Все пак любопитството му отново взе превес, той легна и надзърна през малкия прозорец! И това, което видя, му смрази кръвта. Беше се подготвил за страховита гледка, но появилата се пред погледа му картина бе много по-ужасно от най-ужасните му кошмари....!!
Усети силната и пронизваща болка в гърдите, притъпена донякъде от силната уплаха. Дъхът му спря, а очите му се ококориха!
Мелинда се събуди към пет и тридесет, забелязвайки че съпругът й не лежи до нея. Това не беше типично за него. Обикновено, когато не беше на работа, той спеше до късно. Но сега се бе събудил по-рано от нея. Тя стана и тръгна към коридора, като го викаше по име. От другата стая се подаде главата на Бети.
- Фред се е събудил. Не знам как, но той рядко се събужда когато почива и се притеснявам да не му се е случило нещо - сподели Мелинда.
- Спокойно, може да е излязъл на чист въздух
- Фредиии - викаше Мелинда - Фредиии, къде си?
- Хайде да го потърсим навън - предложи Бети.
- Снощи не се чувстваше добре и това ме притеснява най-много.
- Какво му имаше?
- Някакви халюцинации. Опасявам се да не е претоварил отново сърцето си.
Бети замръзна за миг, но се овладя бързо. Не каза нищо и двете заедно излязоха.
- Фредиии.. - викаше Мелинда
- Фредиии.. - обаждаше се и Бети
- Ето го - посочи Мелинда - о Господи...!
Том и Роби се събудиха. Отначало Том си помисли, че злокобният обитател отново ги притеснява, но след това се осъзна, че това бяха гласовете на Бети и Мелинда, които звучаха притеснено.
Том се облече и слезе долу, като по същото време двете жени влязоха в къщата.
- Том, идвай бързо.. Фред... - забързано говореше Мелинда. Том и жените излязоха бързо, като дори и не забелязаха, че Роби ги последва.
Тялото на Фредерик беше неестествено разположено. Главата му - повдигната, ръцете - изпънати напред, сякаш е искал да се предпази от нещо. Лежеше застинал, гледайки към прозорчето на подземието - онова прозорче, в което Том преди няколко дена видя зловещия образ. Но най- ужасното беше изражението на лицето на философа - очите му бяха толкова ококорени, сякаш някакво страшно чудовище се бе появило пред него, а устата му беше отворена широко и застинала в страховита гримаса.
VI
Прегинският лекар констатира смъртта на Фредерик Мендоса и предложи на Мелинда да му бъде направена аутопсия. Следващите четири дена минаха изключително потискащо и нервно - особено за Том. Още в деня на смъртта той трябваше да успокоява опечалената жена, а в същото време да уведоми синовете и роднините им. Дойдоха лекари, полицаи и дори журналисти от някакъв местен таблоид, на които Том трябваше да отговаря на редица въпроси. В крайна сметка се доказа, че смъртта е настъпила в следствие на масивен инфаркт.
Том помогна на Мелинда да организира погребението, което беше в Саулвил - градчето в което Фредерик живееше и което се намираше на осемдесет мили от Харвърд, настоявайки да плати всички разходи за погребението на приятеля си. Бети и Роби също присъстваха на печалното събитие. То беше особено мрачно за детето, защото нелепата кончина и погребението на този негов другар му напомняше за смъртта на любимия му дядо. Но въпреки всичко, Том предпочете Бети и Роби да са с него, вместо да останат сами на онова прокълнато място. Нито Мелинда, нито синовете им, нито някой от роднините ги обвиниха за тази трагедия, нито казаха лоша дума за тях. Всички приеха смъртта на Фредерик като следствие от инфаркта. Разбира се, това не успокояваше по никакъв начин Том, който изпитваше огромна тъга, покруса и гняв.
На десети юли сутринта семейството се завърна в имението си. Угнетената атмосфера на мястото повлия негативно върху и без това опънатите им нерви. Когато влязоха в огромната и мрачна всекидневна, Том изведнъж извика:
- Какво искаш от нас, копеле мръсно? Кой си ти бе, нещастнико? Ти уби един от най-добрите ми приятели! Какво искаш? Остави ни на мира! Остави ни на мира, проклета сган.... - след тези думи Том зарида жално. Зад него Бети беше прегърнала Роби, който също плачеше. Том се приближи до тях и ги обгърна с ръцете си. Внезапен полъх на вятър, идващ от счупената част на големия прозорец разклати леко полилея.
- Искам да се махнем от тук. Искам да се махнем още сега. - каза Бети. - Моля те, Том, не искам повече да стоим тук.
- Ще се махнем, скъпа, и аз не искам да стоя повече тук - изрече Том и целуна съпругата и детето си.
И тримата легнаха да си починат в спалнята. Те не искаха и за миг да се отделят един от друг. Смъртта на Фредерик им подсказа, че се намират в опасност и трябваше да действат бързо и решително за да предотвратят ужасните последствия.
Но след обяд, малко след като се събудиха, Том заяви:
- Бети, искам ти и Роби да се приберете в Лос Анджелис. Аз ще остана тук!
- Защо? - изненадана отвърна Бети. - Не мога да те оставя тук.
- Тук се е случило нещо, което е свързано със семейството ми и аз искам да разбера какво е то.
- Скъпи, не искам да те сполети нищо. Не мога да те оставя сам на това място. Ако ти останеш, оставам и аз!
- Не! С Роби се прибирате. С мен няма да се случи нищо лошо. Фред умря, защото сърцето му беше слабо. Този дух е част от фамилията ми и няма да ми стори нищо. Той просто иска аз да разгадая тайната му. И аз искам да я разгадая сам.
- Добре, скъпи - каза Бети, след като видя дълбоката решителност в очите на съпруга си, - но искам да ни обещаеш нещо.
- Добре, скъпа.
- Искам само да се пазиш. Не ни оставяй сами!
- Няма, обещавам. Нали знаеш, че винаги изпълнявам обещанията си, а и вие сте всичко за мен. Не мога да си позволя да ви оставя - и Том отново целуна Бето. В този момент той осъзнаваше, че наистина обича семейството си. Противно на теорията на покойния Фредерик, той чувстваше магическата привързаност към тези хора и осъзнаваше, че не може да живее без тях. А как другояче можеше да го нарече това чувство, освен „любов”?
Малко по-късно Бети вече приготвяше багажа. Тя се беше обадила на Клаус, един от прислужниците, да дойде с някой от автомобилите им и да ги вземе. Бяха се разбрали, ако Том не се обади или не се прибере до десетина дена, те да се върнат отново. Том излезе на двора и след малко се върна с една голяма ръждясала брадва:
- Сега ще разбия вратата на подземието! - заяви решително той
- Том, не сега! Моля те!
Но главата на семейството вече беше започнал да удря с тежката брадва по масивния катинар. А на петия удар катинарът се счупи и вратата се открехна леко. Том погледна към Бети и Роби.
- Скъпи, не влизай вътре, моля те! - молеше се жената
- Трябва да го направя, скъпа – отвърна твърдо той.
В този момент Бети разбра - психиката на съпруга й беше силно подтисната. Тя не го беше виждала в това състояние, вероятно той приемаше нещата твърде навътре или това се дължеше на някакво чуждо, призрачно влияние. Тя само поклати леко глава в знак на съгласие.
- Татко, искам и аз да дойда с теб - обади се изненадващо Роби, когато Том отвори вратата. Момчето рядко говореше през последните три -четири дена, тъй като и неговата психика беше разстроена. Когато Том влезе вътре, Роби го последва още преди майка му да успее да го спре. Тежката метална врата се затвори след тях.
VII
Том беше взел едно фенерче, с което щеше да осветява в тъмнината, и то се оказа много полезен предмет, защото в цялото подземие нямаше ток. Той тръгна надолу по стълбите, а подир него се движеше Роби. Единственото, което се чуваше в тъмната паст, беше дишането на двамата. След като стълбите свършиха, започна средно широк коридор. Всичко беше покрито с дебел слой прах и паяжина, миришеше на мухъл и влага, отвсякъде се носеше хлад. От двете страни зееха открехнати врати, водещи към различни помещения, като Том проверяваше всяко едно от тях. По страничните стаи имаше рафтове и солидно количество зимнина, сякаш оставена за поколения напред. Роби беше хванал ръката на баща си и те двамата се движеха бавно. Колкото повече наближаваха края на прашния коридор, толкова по-силно биеше сърцето на Том. Дори и най-слабия шум, най-лекото скърцане на прогнилите рафтове го стряскаха неимоверно силно. Най-лошото беше, че малкият му син беше до него, което създаваше допълнителни грижи. Роби се движеше безшумно, с широко отворени от страх очи и напрегнат вид, все едно играеше някаква приключенска игра с връстниците си.
На края на коридора видяха метална врата, затворена с райбер. По представите на Том, някъде зад тази врата се намираше зловещият прозорец, пред който намериха Фредерик мъртъв и където преди това той видя за миг призрачния образ. Вероятно там се намираше епицентърът на зловещите събития, които тормозеха него и семейството му. Роби пръв наруши мълчанието:
- Тате, недей. Страх ме е!
- Връщай се веднага! Защо дойде с мен?
- Искам да науча какво е станало тук.
- По-добре се върни, детето ми. Тук може да стане страшно.
- Страх ме е да се върна сам - отвърна отчаяно Роби - когато съм с теб ме е страх по-малко.
Том беше прилепил ухо до вратата, опитвайки се да долови някакъв звук. Сърцето му блъскаше в гърдите като чук. Отвътре не се чуваше нищо. Том завъртя райбера, пое дълбоко въздух и отвори вратата!
Стаята представляваше голямо и почти празно помещение. Отдясно имаше гардероб, а по калния под бяха разхвърляни пликове с различни съдържания, повечето от които почернели в резултат от многогодишното разложение. В средата стоеше някаква малка масичка, отрупана с кутии от консерви, обелки от колбаси и други остатъци от храна. Всичко беше покрито с прах, а от таванът и стените висяха паяжини. Тук сякаш някой е бил живял отдавна и е изоставил "жилището" си изведнъж. Том погледна напред и наляво, за да види къде се намира злокобният прозорец, но не го съзря, понеже точно там имаше още едно помещение.
Това помещение вероятно беше някаква баня, защото на входа му, на мястото на вратата, имаше завеса с ресни, както и висок праг, което бе типично за старите бани. Том пристъпи напред с плахи стъпки, хващайки Роби за ръка. Момчето усети сигурност и страхът му се притъпи. Двамата се понесоха смело към малкото помещение.
Когато се приближиха до завесата, Том отново спря. През главата му преминаха всевъзможни мисли. Очакваше когато открехне завесата, пред него да се появи кръвожадно чудовище или някой луд маниак. Той отново долепи ухо и се заслуша. Отвътре не се чуваше абсолютно нищо, сякаш помещението беше мъртво от векове. Но въпреки всичко, точно тук той бе зърнал оня зловещ образ, точно тук Фредерик беше видял нещо, което е предизвикало инфаркта му. Том съжали, че изобщо е влязъл в това подземие. Най лошото от всичко беше, че и детето се намираше тук с него, а поради крехката му възраст, то едва ли би понесло, ако бъде свидетел на ужасно събитие в това осквернено място. Ръката на Том бе ледено студена, както и тази на Роби! Том стисна зъби, напрегна цялото си тяло и открехна завесата!
Не се беше излъгал, когато предположи, че това помещение е баня. По стените и по пода имаше стари плочи, покрити със дебел слой прах, отстрани се разстилаше перваз, на който бяха поставени шампоани, четки за зъби и други приспособления за лична хигиена. От закачалките висяха кърпи, а над тях се очертаваше зловещият прашен прозорец, който беше потъмнял от прах и паяжини. На пода, по средата на банята, имаше желязна и почти ръждясала вана. Тя, също като цялото подземие, беше покрита с дебел слой сив мъх. Том и Роби се приближиха до ваната и погледнаха вътре. Това, което видяха ги накара да се вцепенят от внезапен ужас! Вътре имаше голям, остър касапски нож, а до него - малка и пропита от старост хавлиена кърпа. Почти цялата вътрешност на ваната бе покрита с някаква пръст, която по стените образуваше засъхнали капки.
- Това е кръв! - извика Роби.
- Да, моето момче, съсирена кръв отпреди много години - отвърна приглушено баща му.
Върху ножа и кърпата също имаше от тази пръст. Том усети как въздуха натежава и притиска силно белите му дробове.
"Убийство! - помисли си той, - тук е извършено убийство!"
- Татко, погледни! - каза Роби и посочи с пръст пода.
Виждаха се капки от тази пръст, които водеха отвън. Том, след като вдигна завесата, видя, че те се губят в калта на голямата стая. Пред очите на бащата притъмня и той само изрече глухо:
- Хайде да се махаме! - след това избута сина си през завесата, към голямата кална стая. Роби полетя назад и се удари в гардероба. От там падна нещо и редом с дрънкащия звук от удара на предмета в пода, проехтя приятна звънлива мелодия. Това беше петата симфония на Бетовен! На земята лежеше стара музикална кутия, която някак си се беше задействала от удара. Върху нея, с такта на музиката, се движеха две танцуващи кукли. Момчето я вдигна и прочете на глас надписа върху нея:
- "От Рандолф за Летисия с много любов."
Първото, което Том си помисли, когато видя написаното бе, че това беше много пестелив надпис – нехарактерен за романтичната и темпераментна натура на Рандолф. Но в следващия миг го налегнаха носталгични чувства, той взе кутията от Роби, разгледа я от всички страни и я постави върху гардероба.
- Да се махаме оттук - отново предложи Том и двамата с Роби бързо напуснаха помещението.
Когато Клаус пристигна, Бети вече беше събрала багажа. Те пренесоха саковете в автомобила:
- Пази се! - каза Бети на Том и те се целунаха за довиждане. - Ще се видим след няколко дни. И да не забравиш да се обаждаш!
- Довиждане и от мен - извика Роби и също целуна баща си. - Когато се видим, ще ни разкажеш какво си открил. Обещай ми!
- Обещавам ти, момчето ми – отвърна Том.
Той наблюдаваше отдалечаващия се автомобил с горчивина. В съзнанието му се прокрадваше една много неприятна мисъл, а тя бе, че никога повече няма да види семейството си. Той тръсна главата си, обърна се и влезе в двора, като си даде дума повече да не мисли по този начин. Влезе в къщата и погледна часовника си, който вече показваше осемнадесет и тридесет, после се съблече, легна на голямото канапе и след миг заспа.
VII
Том вървеше сред житата. Всичко бе обляно с кехлибарно-жълт цвят. Някой го преследваше! Някакъв звяр! Том започна да тича, не гледаше назад, но усещаше, че звярът го настига. Той вече тичаше сред пясъците на пустиня. Тичаше бавно, а звярът го гонеше с огромна бърза крачка. Изведнъж той легна в пясъка и се зарови. Инстинктът никога не го напускаше. Отзад се чу звук от силен удар, след това - още един. Какво правеше това чудовище? Вероятно го търсеше сред пясъка и тези звуци бяха в изблик на ярост. Той беше закрил очите си и не виждаше какво се случва. Беше се свил в една яма, за да не гледа към ужасяващата твар отгоре му. Изведнъж погледна! Пред него в кехлибарната тъма две зеленикави очи го наблюдаваха със стръвнишки взор! Той се опита да извика, но от гърлото не излезе никакъв звук, сякаш беше онемял.
Събуди се плувнал в пот. Усети, че крещи като луд. Спря и се изправи. От прозореца се показваше луната, която осветяваше част от огромната зала. Отнякъде проехтя канонада от звуци, все едно някой биеше с чук по железни тръби. Том стана и тръгна към вратата, мислейки че някой тропа по нея, но отвън нямаше никого.
Тогава се сети: "Духът"! Тази нечиста сила възпроизвеждаше ужасните удари. Том все още не можеше да определи откъде идваха те и затова светна лампите на полилея, след което се заоглежда във всички посоки. Всекидневната беше празна! Огромният портрет на стената зловещо блестеше, отразявайки светлините. Когато тръгна да проверява стаите една по една, разбра, че звукът не идва от някоя от стаите или от подземието, а от самите стени. При всеки удар те вибрираха. Мозъкът му също кънтеше заедно с тях!
Изведнъж ударите спряха. Том пое дълбоко дъх и се облегна на стената. Колко ли страховити ужаси му предстоеше да преживее тук, сам, на това злокобно място. Какво щеше да се случи с него? Едва сега осъзнаваше силата на постъпката си. Той бе останал тук, излагайки се на неизвестна опасност, като мислеше, че духът е на негов роднина, който не можеше да му навреди.
Но беше ли напълно сигурен в тази своя теория? Може би не! Страхът постепенно започна да го обзема с ледените си пипала!
Ами ако умре, както умря Фредерик? Ако зловещият дух го убие тук, на това проклето място? Нищо не знаеше за призраците, нито се беше интересувал от тях, смяташе ги за глупави фантазии и провокативни измишльотини, ала ето че сега му предстоеше да се изправи лице в лице с точно такова необяснимо създание. Космите му се наежиха, тялото му се скова и той се сви още повече, а очите му се разшириха като на сова. Имаше чувството че ще се задуши от прекомерното напрежение!
В същия миг една хладна вълна мина през него! Това не беше някакво внушение или телесен импулс, просто за миг температурата се понижи с няколко градуса, сякаш някакво студено призрачно същество го обгърна с невидими лапи. Около минута Том стоеше неподвижен и онемял, след което стана и тръгна към спалнята си, оглеждайки се панически. Часовникът на стената показваше двадесет и два и четиридесет, което значи, че той беше спал повече от четири часа. Но въпреки това се чувстваше изцеден и искаше да заспи колкото се може по-скоро. Дали това беше възможно след страха, който преживя?
Опасенията му бяха напразни, защото той се унесе веднага и спа като къпан, въпреки че през нощта не беше ползвал банята. Събуди се свеж и отпочинал, гледайки към слънчевите лъчи, които ведро осветяваха стаята. Спомни си за преживяванията снощи, но сега те му се струваха някак далечни и нереални. В този момент той чувстваше, че има сили да се изправи срещу неизвестния обитател и да разгадае тайната му.
Стана и си направи кафе. Днес трябваше да отиде при шерифа, за да го помоли за помощ, също така беше планувал да позвъни на майка си, но само за да провери как е. Той лежеше и мислеше, а мислите постепенно нахлуваха в разсъдъка му и отново го тласкаха към мрака!
Тук, в замъка, имаше неспокоен дух. Този дух принадлежеше или на Рандолф, или (което беше по-вероятно) на неговия близнак. Възможно бе - и на някой друг. Странното е, че досега никой не беше споменавал за близнака и Том научи за него едва преди три дена, когато с Роби разглеждаха снимките. Още по-интересно беше откритието в подземието. Ножът, напоената с кръв кърпа, както и самата кръв доказваха, че долу бе извършено жестоко убийство. Но на кого? Дали тук беше убит братът близнак на баща му. Дали той беше заминал за Швейцария, както твърдеше майка му, или се бе случило нещо друго? Защо двамата братя са напуснали къщата горе долу по едно и също време, без да се завърнат никога повече? И най-важното, чий е неспокойния дух, обитаващ това имение? Именно тези неща Том възнамеряваше да провери!
Шериф Тревор Дилън слушаше мълчаливо, докато Том му разказваше за всичките си преживявания в къщата. Най накрая, когато разказът свърши, градоначалникът се почеса по главата и каза:
- Това е наистина странно. Честно да ти кажа, ако не знаех кой си, бих те помислил за някой луд. Но едва ли човек с твоето положение би си съчинил подобна история. А и смъртта на онзи Фредерик....не зная какво да мисля!
- Бих искал да си измислям всичко, но за съжаление това е истината – отвърна Том искрено.
- Добре тогава. Аз ще опитам да намеря всичко, свързано с Хенри Гайгер и за това дали е летял за Швейцария преди около четиридесет години.
- Но той може да не е летял, може да се е движил с кораб?
- Едва ли. Морският транспорт по това време е бил бавен и скъп и се е използвал главно за товарни превози. Но все пак, мога да проверя и този вариант.
- Ще ти бъда много благодарен! - каза Том и стисна ръката на градоначалника.
- Все пак бих желал с твое позволение да прекарам една нощ в имението.
- Заповядай, ще ми бъде много приятно да ми гостуваш. Но те предупреждавам, че може да стане страшно.
- Това е част от работата ми. Като шериф и градоначалник, аз трябва да предпазвам хората от лошите работи и да се изправям пред всякакви опасности. Мога да дойда утре.
- Добре, ела утре. Ще те чакам!
На излизане Том отново видя странната жена, която и този път го гледаше с особен поглед. Том се приближи до нея. Очите на жената се разшириха, може би от страх или от учудване.
- Мегън, нали така ви беше името?
- Да - объркано каза жената.
- Вие казахте, че сте екстрасенс и че мога да разчитам на вас. А сега имам нужда от помощ!
- Знаех, че ще ме потърсите. Но не съм сигурна дали ще успея да ви помогна. Не мога да гоня духове.
- Разбирам ви, но аз искам да разбера какво се е случило в моята къща! Искам да знам защо това място е толкова злокобно.
- Аз мога да разговарям с мъртвите, но онова място е опасно. Може да се случи инцидент.
- Ако трябва, ще ви платя. Само ви моля да ми помогнете да разбера какво се е случило. Много ще ви бъда благодарен, ако го направите.
- Ще си помисля - отвърна Мегън Трейси, - но не ви обещавам със сигурност
- И аз ще ти бъда благодарен - чу се отзад гласа на шерифа, който беше излязъл навън - ако си съгласна, можеш да го съобщиш и на мен.
Том не се прибра веднага. Първо обиколи прегинските магазини, за да си вземе провизии за няколко дена, а когато пристигна пред двора на имението, той не слезе веднага от колата си, а изчака така няколко минути. Гледаше замислено наследството от баща си - мрачен, красив, студен и пуст дом. Това представляваше Гайгеровото имение - обладана от духове постройка, чийто обитатели удрят по стените и викат за помощ; прокълната къща, извисяваща се над селището като канара. Но не духовете, виковете и ударите бяха толкова страшни колкото отрицателната и непоносима енергия, която се излъчваше от тук. Чувството на потиснатост и угнетеност бяха изключително осезаеми, тягостни и застрашителни!
IX
До края на този ден нямаше странни събития. Том звъня на майка си и на Бети, за да се увери, че са добре. После прегледа отново снимките и по-точно тези, на които ги имаше двамата близнаци. Погледна от задната им страна, но на нито една от тях нямаше надпис. След това потърси други снимки или улики, които биха могли да го насочат към същността на Хенри Гайгер, но не намери абсолютно нищо.
А през нощта, от дълбините на имението дойде необяснима човешка реч, която се чуваше някъде от далеч и бе последвана от панически викове за помощ. След това всичко утихна и Том заспа отново.
На другия ден, дванадесети юли, Том се събуди около десет. Днес трябваше да дойде Тревор. На Том му харесваше този човек - беше открит, добронамерен, сериозен и приятелски настроен към него. А и най-хубавото беше, че Том нямаше да бъде сам в този дом, поне известно време. Той закуси, а след това си направи кафе и когато изпи кафето, отиде до банята да се избръсне. По време на бръсненето, гледайки в огледалото, отразяващо лицето му, с периферията на зрението си той видя човек! Това беше човекът от портрета и той стоеше на няколко метра зад него. Том се обърна рязко! Зад него нямаше никой! Той отново погледна към огледалото - този път не видя друг образ, освен своя. После продължи да се бръсне.
Тревор пристигна чак към осемнадесет часа. Том беше приготвил вечерята и след малко двамата седнаха на масата. Шерифът имаше новини относно Хенри.
- И така - започна той, - докато проверявах архивите, се натъкнах на лицето Хенри Гайгер. Значи Франк Гайгер, твоят дядо, е имал двама сина близнаци - Рандолф и Хенри. До колкото разбрах, Франк е завещал цялото имение на Рандолф, защото той бил завършил военно училище и е работил в армията. На Хенри не е завещал нищо, понеже отказал подобна кариера. Франк е бил военен и искал и синовете му да са такива, защото според неговата философия, военните и полицаите били истинските мъже.
- Тогава Хенри с какво се е занимавал?
- С почти нищо. Регистриран е няколко пъти в болницата с диагноза „маниакална депресия”, която в последствие го довежда до някакъв вид шизофрения. Това е и още една от причините, Франк да не се гордее с него. След това Рандолф намира "невероятно красива и добра жена - Летисия", както е споменал баща му в завещанието. До колкото зная, след смъртта на Франк, Хенри е живял в една барака в имението, която един ден в пристъп на лудост е запалил.
- По-надолу в двора има останки от изгоряла сграда, вероятно това е бараката.
- Навярно, да. След пожара приютили Хенри в подземието.
- Какво? В подземието ли?
- Да, в подземието! Той живял там, докато не му уредили работа като градинар в Швейцария. До колкото узнах, от трудовата борса му намерли тази работа.
- А откри ли дали е ходил в Швейцария?
- Обадих се на няколко авиокомпании-дълголетници, но те ми казаха, че да се открие билет от преди четиридесет години е изключително трудно, дори невъзможно. Но след това се оказа, че обажданията до тях са били напразни – Тревор се изразяваше като детектив.
- Защо?
- Когато се разрових малко, открих копие от работна виза за Швейцария и от самолетен билет на компанията ""American express", издадени на името на Хенри Гайгер!
- Ха! Значи все пак е заминал?
- Няма как да разберем това със сигурност. Въпросът е да открием дали е пристигнал в Цюрих, където всъщност е трябвало да работи.
- И как може да стане това?
- Обадих се до Цюрих. Но оттам ми заявиха, че имали много работа и щяло да отнеме доста време, докато разберат нещо.
- Чакай малко, сетих се нещо. Едни от най-близките ми бизнес партньори са швейцарци! Това е фирмата ""Die Kindersschule ltd." (Детско училище), която е най-големият производител на училищни принадлежности в Швейцария. А четиримата собственици са едни от най-влиятелните личности в държавата.
- Това какво означава? Едва ли ученическите помагала ще са ни от полза тук.
- Така е, но моите хора могат да ускорят процеса по откриването на Хенри. Ей сега ще им телефонирам!
Том отиде в другата стая. След около половин час се върна видимо усмихнат:
- До един-два дена ще се разбере дали Хенри е пребивавал в Швейцария.
- Това би било много добре. Ето какво е да имаш връзки по целия свят! - майтапчийки каза Тревор, - ооо, без малко щях да забравя най-важното. Мегън ми заяви, че е съгласна да ти помогне. Обаче ще й трябват два-три дена подготовка.
- Страхотно! - въодушевено отговори Том, - по-добре от това не можеше и да стане!
Тревор го гледаше изумено, това не беше същия Том който видя първия път. Тогава той изглеждаше спокоен, уравновесен човек, а сега имаше вид на психически разстроена личност. Видът му беше напрегнат, дишаше тежко и говореше с онези интонации в гласа, характерни за обърканите и стресираните хора.
Тази вечер щеше да вали. Още привечер забелязаха от юг да се задават купестодъждовни облаци, което показваше, че през нощта дъждът ще бъде техен спътник. Това донякъде беше добре дошло за живущите в градчето, защото от средата на миналия месец не бе валяло и почвата бе доста суха и твърда. След около час заваля силен проливен дъжд, придружен от светкавици и гръмотевици. И двамата решиха да спят в една стая – тази, която Том обитаваше в момента. Там спалнята беше голяма, а помещението - просторно.
Тревор спеше спокойно, за разлика от Том. Откакто шерифът дойде, не беше се случило нищо странно. Това безпокоеше Том - точно в този момент той искаше духът да се покаже. Въпреки че видимо му бе повярвал, градоначалникът може би се съмняваше, че Том е с всичкия си. Тук той се беше държал весело, беше приказлив, спокоен. Най-лошото беше, че ако духът не се появи тази вечер, Том можеше да загуби Тревор като помощник. От друга страна, не желаеше проклетото създание да се появява пред очите му. Всичко това го потискаше ужасно, угнетяваше разсъдъка му, душата му. Единствено фактът, че всички тези събития бяха свързано със семейството му, го задържаше тук. Покварените мисли грубо обсаждаха съзнанието на злочестия наследник, докато дъждът чукаше по первазите на прозорците. От време навреме някоя светкавица, последвана от тежък гръм, осветяваше за миг тъмното помещение.
Когато Том се събуди, или по-точно дойде в съзнание, той беше седнал върху леглото, а сърцето му биеше учестено. Явно нещо го беше събудило, но той не можеше да си спомни какво е то. Видя, че часовникът показва три и двадесет и пет. Обърна се и зърна Тревор в същото положение като неговото, а в слабите отблясъци на ококорените му очи се четеше обърканост.
- Какво стана.... - чу се гласът на Тревор, но той беше прекъснат от силен звук, идващ от другата страна на къщата.
Том стана и му даде знак да тръгнат надолу. Тревор се изправи плахо и го последва с тихи стъпки. Още един силен удар разцепи нощната тишина. Те слязоха във всекидневната. Отново се повтаряше сценария от предишните нощи - някъде отдолу, откъм задната част на подземието, се чуваше човешка реч. В този момент сетивата на Том бяха много чувствителни и за разлика от вцепенения Тревор, той се опитваше да не изпуска никаква подробност. Долу сякаш двама души си говореха на висок тон, но преградата и разстоянието пречеха да се доловят отчетливи думи. След тях дойдоха виковете - силни, страховити и отчаяни стонове, които сякаш пробиваха безкомпромисно обвивката на нощната одисея! Том знаеше че те не са реални, че са ехо от отдавна отминало ужасно събитие, което бе толкова силно, емоционално и болезнено та дори и в този момент, тридесет и девет години по-късно, продължаваше да се повтаря.
Една светкавица светна, когато Тревор посочи външната врата и изкрещя нещо неразбираемо!
- Какво има Тревор?
- Човек! На вратата има човек!
Том се обърна рязко, но не видя никого. В същият момент Тревор отново наддаде вик, като сочеше вътрешността на помещението. И тогава Том го видя!
На слабата светлина, идваща откъм стаята, в която спяха и на светлината на появяващите се от време навреме светкавици се мяркаше силует. След като втренчено се взираше в него, Том го позна! Това беше човекът от портрета! Носеше военна униформа, която беше цялата изцапана с кръв. Лицето му също беше обвито в кървава маска! Силуетът започна да ръкомаха с ръце, явно това беше някакъв неведом знак за помощ! Устата му се отваряше, но от нея не излизаха никакви звуци!
Обаче Том чу вик! Викът идваше от дясната му страна, но не беше на някакво призрачно създание, а на самия Тревор, който ревеше панически, а очите му бяха толкова изпъкнали от страх, че всеки миг щяха да изскочат от орбитите. В този момент силуетът тръгна назад, мина покрай една колона и изчезна.
За спане след тази случка не можеше и да става дума. Това с пълна сила важеше най-вече за клетия Тревор! До сутринта времето премина в приказки, като домакинът всячески успокояваше уплашения си гост. Колкото и Тревор да беше очаквал среща с неизвестното, с нереалното или свръхестественото, колкото и да му беше разказвал Том за преживяванията тук, шерифът бе стресиран неимоверно много. Защото не е страшна самата СРЕЩА СЪС СВРЪХЕСТЕСТВЕНОТО, а самото възприятие. Защото изведнъж се оказва, че този хармоничен свят в който живее, светът на хората, на животните и растенията, където всичко е подредено, всяко нещо си има място и всичко може да се обясни с всеобщия природен закон, е всъщност изроден, богохулен свят, обитаван от призрачни и злокобни същества, от прокълнати души. Точно това ново възприятие е най-ужасяващо, тъй като човек е свикнал да вярва до там докъдето достига погледът му. Едно е да чуеш за нещо невероятно и необяснимо дори и от най-доверения човек, но съвсем друго е да го съзреш на живо, пред себе си, да имаш ДОКАЗАТЕЛСТВО за това.
В осем и петнадесет седнаха да закусят. Том попита Тревор:
- Сега добре ли си?
- Да, мисля, че да. Но не бих прекарал още една нощ тук - отговори с известна ирония шерифа.
- Ами.. какво мислиш?
- Мисля че сега мога да разсъждавам по-нормално. Вчера ние .... видяхме баща ти или брат му. Направи ли ти впечатление че - Тревор въздъхна дълбоко - че духът носеше военна униформа?
- Да, сега си спомням. Но нали Хенри никога не е бил в армията?
- Поне така е в архивите. Той се е противопоставял, поради което не е получил наследство.
- Това може ли да означава че духът не е на Хенри?
- Не съм вещ по такива истории, но мисля че това е същият човек от портрета.
- Човекът на портрета вероятно е баща ми. Но той умря тази година в Лос Анджелис.
- Знаеш ли какво предположение имам?
- Казвай.
- Хенри е заминал за Швейцария. Имало е и трети близнак!
- Това е невъзможно - възрази Том - Никой не ми е споменавал за трети брат.
- Но ти не знаеше и за Хенри. Както виждаш, изненадите следват една след друга. Според мен този близнак също е бил в армията, но вероятно е бил убит в някакъв спор, дали за наследство, дали за нещо друго.
- Това са тежки обвинения. Баща ми не е способен на убийство - каза Том
- Не съм казал че е баща ти. Може да е някой друг.
- Но ако го е имало, е трябвало да е вписан в регистрите. Със сигурност е трябвало да го има някъде.
- Да! Тук си прав! Никъде в архивите и регистрите не се споменава за трети близнак. Дано утре разберем дали Хенри е бил регистриран в Швейцария, от това ще зависат по-нататъшните ни разследвания - обобщи градоначалникът.
Тревор и Том напуснаха двореца и отидоха в участъка, като влязоха в офиса на шерифа.
- Не мога да те оставя да нощуваш сам на онова място - загрижено каза Тревор. - Този път ти ще ми погостуваш. Утре е събота, може дори да отидем някъде и да разсъждаваме на спокойствие.
- Съгласен съм, но бих искал да е само за уикенда. Не желая да те притеснявам, а и искам да потърся още неща.
- Няма да ме притесняваш, със сигурност. Според мен трябва някой ден да претърсим подземието. Но най-важното е засега да установим дали Хенри е бил в Швейцария, също така и с Мегън да направим сеанса.
- Сеанс ли?
- Точно така. Мегън ще се свърже с духа и чрез нея той ще проведе разговор с нас.
- Може би духът ще ни каже всичко!
- Може би - замислено отвърна Тревор.
Тревор живееше в една доста уютна къща в края на градчето. Съпругата му Трейси беше завела двете им деца при родителите си в Бартън, селце на двадесетина мили от Прегин, и се върна малко след като Том и Тревор пристъпиха прага. Беше вече деветнадесет часа, когато седнаха да вечерят. Дотогава разговорите им се свързваха с къщата на Тревор, с децата и проблемите на градчето. В деветнадесет и десет мобилният телефон на Том звънна. Той стана и отиде в другата стая, тази постъпка беше типичен навик на хората, занимаващи се с голям бизнес, а именно - разговорите им да се провеждат на спокойствие. След десетина минути бизнесменът влезе в стаята доста развълнуван, като прошепна на ухото на Тревор:
- Трябва да поговорим насаме.
Трейси - красива и симпатична млада жена, - явно го разбра, защото веднага им каза:
- Ще отида до другата стая.
Том изчака дамата да излезе и съобщи следното:
- Хенри Гайгер никога не е бил в Швейцария!
- Защо? Проверено ли е навсякъде?
- Проверено е. Името Хенри Гайгер не присъства и не е присъствало в нито един швейцарски регистър! Провериха дори и работната му виза. Представи си, наистина е била издадена работна виза на Хенри Гайгер от швейцарското консулство в Лос Анджелис на осемнадесети май хиляда деветстотин шестдесет и четвърта с номер 03 55 63 78. Но с тази виза никой не е постъпил на работа в Швейцария, нито пък някой се е трудил там под това име.
- И какво е заключението?
- Хенри Гайгер не е пътувал за Швейцария!
- И оттук следва, че той е убитият в къщата.
- По всяка вероятност е той.
- Да така е, но въпросът е кой го е извършил. Вероятно този. който му е уредил визата.
- Имаш предвид баща ми, така ли?
- Може и да е баща ти!
- Но ако е вярно. защо му е да го убива? Той е имал всичко. А и татко не е способен на такова нещо! Познавам го, той винаги е бил добър с всеки.
- Може би просто се е отървал от ненужния товар. Може би и той не се е гордеел с лудия си и пропаднал брат. който е обитавал жилището му. И след като го е убил, е скрил някъде трупа и е напуснал заедно с майка ти имението. Именно за това баща ти никога не е говорил за Прегин или за брат си, или въобще за миналото си.
- Не! - извика Том - Отказвам да повярвам! Не мога да приема че моят баща е бил убиец!
- Съжалявам, че го казах, но просто за да открием истината, трябва да се придържаме към всякакви хипотези, дори и най-мрачните и най-лошите. А колкото и да не е приятно да го кажа, тази хипотеза е наистина реалистична.
Том се беше сетил за тази идея още много преди разговора, но просто я бе отхвърлил от съзнанието си (или просто не искаше да я приеме). Опасенията му обаче се засилиха, след като Тревор посочи тази вероятност за най-правдоподобна.
""Господи - помисли си той - ако наистина е така и всичко се разкрие? Какво ще последва след това - журналисти, медии, писане по вестници, устоите на компанията ще се разклатят, всичко ще се срине! "Създателят на Gamestorm ltd. и на фондацията "Подкрепа за болните деца" Рандолф Гайгер е бил убиец"!
Том отговори тихо:
- Когато Мегън дойде у нас, тогава ще чуем какво ще ни каже духът.
През останалото време на престоя при шерифа, Том беше мрачен и унил. Все пак се опитваше да води разговори и да се смее, но изражението на лицето му и разсеяността показваха, че той витае някъде из мислите си. Всички опити на Тревор и Трейси да разведрят госта си, се оказаха неуспешни.
Стаята на Том беше може би най-красивата в къщата. Тревор, освен невероятно услужлив, се оказа и изключително гостоприемен. Леглото, в което трябваше да спи беше по-малко от неговата спалня в имението, но пък много удобно. Явно домакините се бяха постарали почетният им гост да не е лишен от удобства.
Том не спеше! Въпреки че тази къща създаваше изключително позитивна атмосфера, той мислеше за негативните открития. Баща му, който всички уважават, който е помогнал на толкова много хора и който с такава любов се е грижел за семейството си, може да се окаже убиец! Том по-скоро би повярвал че река ще потече на обратно, отколкото неговият родител да е убил човек приживе. Но всички улики засега водеха към него! Защо по дяволите му е трябвало да убива злощастния си близнак? Какво ли е станало между двамата братя? Наистина има вероятност и друг да е убиецът, но тя е малка, много малка. Защо баща му ще пази в тайна къщата, ако не е имал нищо общо с убийството? Защо досега пред никого не е споменавал за брат си и защо му е уредил виза в Швейцария? Най-странното е, че бе приложил копие от всички документи, дори и от работната виза - може би за по-голяма достоверност. А майка му дали е знаела? Вероятно не! Или пък вероятно да! Едва ли Рандолф би казал на съпругата си нещо подобно, но тя със сигурност трябва да е подозирала някаква нередност. А дали пък майка му не е убийцата? Или го е сторил някой, когото е трябвало да защитят. Не, това е абсолютно невъзможно, няма как да е истина! Все пак в цялата обстановка има и нещо доста съмнително, доста нелогично! Защо духът, който видяха не само те, а и Роби, носеше военна униформа? В армията е служел не Хенри, а Рандолф. Дали все пак баща му не иска да му съобщи нещо важно? Но пък от друга страна, защо беше толкова кръвясал, все едно е смъртно ранен? Не, не е баща му! Може би Хенри му е облякъл униформата и това да е причината той да е бил убит!
Мрачни и непокорни мисли тревожеха Том, докато се опитваше да заспи в къщата на Тревор. Направи го чак към пет, за да го събудят в девет и тридесет. Разходката до езерото го освежи до някаква степен, макар че не успя напълно да прогони грозните идеи от мозъка му.
Тримата бяха организирали страхотен пикник на езерото. Особено въодушевена беше добродушната съпруга на Тревор. Тя отначало изпитваше страхопочитание към Том и към неговата рода, беше чела много неща за фамилията Гайгер, винаги си бе представяла Том като елегантен, но някак и високомерен бизнесмен. Тук тя намери в него един напълно земен човек, който уважава и почита обикновените хора. Жената доби много добро впечатление от този джентълмен. Том пък видя в Трейси една предана, скромна и добра съпруга, която обича семейния уют, мъжа си и децата си. Бе невероятно работлива, но никога не се оплакваше, сякаш всичко вършеше с удоволствие. Бети също беше добра съпруга, но Трейси бе от съвсем друг тип жена – жена от обикновените щастливи семейства .
Времето отново бе слънчево и приятно. Тримата седяха, говореха и наблюдаваха езерото. Такава приятна гледка силно успокоява нервите и кара човек да се чувства весел и в приповдигнато настроение. Том говореше за бизнеса си, за компанията, за клиентите и партньорите си, Тревор и Трейси пък от своя страна анализираха управлението на Тревор и как от едно глухо провинциално градче Прегин е станал привлекателно място за инвестиции и туризъм и безработицата се е понижила драстично. Също така, и по негово нареждане са реставрирали по специален австрийски метод красивите необарокови, неокласически и неоренесансови сгради, които опасват центъра на селището.
Унесени в приказки, те не усетиха кога е станало осемнадесет. Трейси едва ги склони да си тръгнат, защото трябвало да вземе децата от родителите си. А Тревор предложи на Том да отидат до имението му, да разгледат подземието и да вземат вещите на Хенри. Шерифът покани Том да пренощува и тази вечер при него, понеже не би могъл да го остави сам в покварения замък.
Двамата вече бяха в зловещото имение. Преди това бяха говорили с Мегън и тя им беше обещала, че на следващия ден привечер ще направи сеанса. А сега Том поемаше дълбоко въздух, преди да се реши да отвори вратата на голямото мазе. Тревор също беше в напрегнато очакване. Най-сетне металната врата изскърца и пред тях се появи мракът, обхващащ цялото прокълнато подземие.
Те вървяха по тъмния коридор, осветен единствено от фенерчето на Том. Тежкото дишане, което чуваше зад него показваше страха, който чувстваше Тревор. Двамата вървяха към голямото помещение с банята в края на коридора, където Том предположи че е било жилището на Хенри. Стъпките им отекваха силно в мрачния и влажен тунел, усилвани от акустиката на отразяващото се в стените ехо. Том завъртя райбера на вратата, тя се отвори и двамата влязоха в просторната, студена и прашна зала.
Навсякъде бяха разхвърляни пликове, в които се съдържаха най-различни вещи и вехтории. Едва ли щяха да вземат всичко, но поне трябваше да потърсят някои важни предмети. Повечето неща в пликовете бяха парцали, трайно повредени от влагата и мухъла, имаше и някакви ръждясали съдове и прибори. По пода се търкаляха стари кутии от консерви, покрити с прах и паяжина. В един плик Тревор намери увита в найлон тетрадка, на която беше написано "Дневникът на Хенри Гайгер". Той го взе и го сложи в плика. Друго интересно в тази стая не откриха. Оставаше да погледнат в банята!
Том махна завесата и пред тях се показа прашното помещение! Ваната, ножът, кръвта и кърпата си бяха там! На Тревор му прилоша, въпреки огромната смелост, да влезе още веднъж в замъка. Шерифът беше преди всичко човек, на който човешките качества като страх, ужас или потрес пред кърваво престъпление не му бяха чужди. Той се хвана за корема, отвори устата си и задиша тежко. Лицето му беше пребледняло и имаше цвят на платно. Том, след като видя състоянието на приятеля си, предложи:
- Хайде да изчезваме!
Но в същия момент и двамата се стреснаха от някакъв дрънкащ звук, все едно някой беше ударил силно по металните тръби за водата. Ударът се повтори! Тревор и Том излязоха от банята и се затичаха към изхода на голямото помещение. Още един удар! И още един! Те отвориха вратата и излязоха от стаята. Малко след това някаква ледена вълна премина през телата им. Мъжете спряха и се спогледаха! Това беше същата студена вълна, която Том усети преди няколко дена. Двамата се запътиха към изхода на подземието и някъде в този момент откъм гърба им проехтя познатия говор! Но и Том и Тревор вече знаеха, че речта не е реална, тя беше зловещ и повтарящ се шепот от миналото. Вече бяха във всекидневната когато отново се извисиха жалните викове за помощ. Тревор ускори крачка и побърза да напусне злокобната къща. Том го последва и след няколко минути вече пътуваха с автомобила към централната част на градчето.
В офиса си Тревор още трепереше, Том също не бе в приповдигнато настроение и двамата мълчаха. А след това единодушно решиха Том да прекара поне още една нощ у Тревор. На другия ден Мегън щеше да направи сеанса и се надяваха тайната да бъде разгадана. Първото нещо, което направи Том след пристигането, бе да телефонира на майка си.
- Да Томи, кажи.
- Мамо, как си?
- Добре съм. Бети и Роби бяха при мен но си тръгнаха преди малко. А ти?
- И аз съм добре. Знаеш ли мамо, че Хенри Гайгер не е пътувал до Швейцария.
Последва мълчание. След това се чу изненадания глас на Летисия
- Какво искаш да кажеш? Не те разбирам.
- Открих че Хенри Гайгер е бил убит в къщата! – колкото и трудно да му беше, Том трябваше да говори с нея за това. - Искам да те питам знаеш ли нещо по този въпрос?
Мълчание! След това старата жена каза плахо:
- Не съм чула за никакво убийство. Знам че Хенри е заминал за Швейцария и повече не се е върнал. Не е бил убит в къщата.
- Мамо, Хенри Гайгер никога не е стъпвал в Швейцария! Моите хора от ""Die Kindersschule ltd." провериха.
- И защо си проверявал това?
- Мамо, някой път трябва да си поговорим. Но ще бъде друг ден защото сега имам малко работа.
- Добре - отвърна Летисия.
После се обади на Мелинда Мендоса да провери дали е добре и как се справя без Фредерик, а тя му каза, че се опитва да се приспособи към новото състояние. Накрая се обади на Бети и с нея говори около минута, като не й спомена нищо за събитията и откритията си.
След разговорите Том и Тревор се запътиха към дома на шерифа. Децата на Тревор се привързаха много към приятния гост и до вечерта Том ги забавляваше, бягаше с тях по двора, играеше с тях на криеница. Той си припомни детските години, когато бе тичал на воля и си бе играл с връстниците си. А Тревор и Трейси наблюдаваха с усмивка как трите ""деца"" лудеят.
След вечеря Том се прибра в стаята си, като веднага при него дойде Тревор. Двамата извадиха дневника на Хенри и започнаха да го разглеждат.
Той пишеше красиво, с четлив почерк, като правеше впечатление на умен и интелигентен човек. Но явно отказът на баща му да го впише като наследник се беше отразило зле на психиката му, защото дневникът започваше с терзания за това, че е пренебрегнат и предаден от най-близките си хора:
"С какво заслужих тази участ на скитник. Не трябва ли и аз да бъда обичан колкото брат ми, без значение какви интереси имаме? Защо светът е толкова несправедлив?"
- и по-нататък:
" Брат ми има красива съпруга, след няколко месеца ще му се роди дете. Има хубава къща, има пари... А аз нямам нищо и сигурно никога няма да имам, (освен една проклета кошара)."
След това тонът се променяше. Явно беше дошъл момента, когато го вкарваха в болница:
""..Изкараха ме болен, шизофреник! Аз, който на никого не съм сторил зло! Просто исках да живея по-добре, защото го заслужавам. Вече нямам шанс за нищо. Никой няма да ме вземе на работа, защото всеки ще разбере, че съм луд!..""
"" Брат ми е груб, лош човек, но има всичко! Аз съм добър, но нямам нищо. Имам мечти и амбиции, които никога няма да постигна. Ако имах богатството на брат ми, с моите амбиции досега да съм постигнал всичко. Но светът е несправедлив, защото има толкова стойностни хора които пропадат и всичките им идеи се стопяват.""
Те прочетоха до половината, след което си легнаха. Денят бе уморителен, а на следващия ден щеше да идва Мегън и да направи сеанса. Трябваше да се наспят добре.
Но Том отново не затваряше очите си. Мислите му се рееха в страниците на дневника. "Клетият човек"" - мислеше той - "" прецакан и низвергнат той се е мъчил като скот. Може би му е тежал факта, че всичко е притежавал татко - определено по-послушния от двамата близнаци" . След това мислите му заиграха върху следното словосъчетание: "Брат ми е груб, лош човек...". Защо баща му е бил груб с брат си, или с всички? Нали именно той го е учил на милосърдие, на идеите, че трябва да се помага на бедните и нуждаещите се? Защо Рандолф така е ненавиждал брат си и дори след изчезването му или убийството му не го споменаваше? И ако той го е убил или поръчал убийството, защо по дяволите го е направил? Не искаше това предположение да е вярно, но всички факти водеха към тази теория. "Татко, защо? Нима брат ти не е бил човек като теб?" Или е имало някаква друга причина. Но каква би могла да бъде причината? Предстоящият ден може би щеше да се разкрие всичко. Те трябваше да се срещнат лице в лице с призрака и да говорят с него.
След това Том отново светна нощната лампа и прочете още малко от дневника. Той разбра, че Хенри е бил нает на работа в някаква фабрика, но след това го уличили в кражба и уволнили. Близнакът на баща му приел много болезнено уволнението:
" Уволниха ме! Уволниха ме заради кражба! Заради кражба на една дреха! Никога повече няма да си намеря работа! Аз съм разбит, всички се опитват да ме разбият! Защо?! Защо?! Защо?!!!!!!".
Том остави дневника, загаси лампата и се отпусна.
X
Спаха до късно. Въпреки че Тревор трябваше да е на работа, той реши да си даде почивка и в този ден. Когато се събудиха, установиха, че бяха сами - децата бяха отишли на училище, а Трейси на работа. Закусиха и пиха кафе, а когато приключиха с тези приятни занимания забелязаха, че е станало два часа. След това отидоха до участъка, където той имаше няколко документа за оправяне. Мегън дойде към пет и половина, придружавана от един възрастен мъж:
- Запознайте се, това е Стив. Когато правя сеанси го викам с мен. Той ми помага много.
Те се здрависаха с мъжа, след което Тревор ги подкани да тръгват. Стив имаше много бледо лице, отвеян, но замислен и дълбок поглед, тънки и присвити устни, слабо и не дотам правилно телосложение. Ръцете му бяха тънки и нежни, като на дете.
Когато пристигнаха в замъка и Том им предложи питие, но Мегън отказа категорично:
- Не искаме нищо! Хайде да започваме.
За място на провеждане на сеанса избраха всекидневната. Те подредиха няколко стола в полукръг, след това взеха една малка масичка и я сложиха в средата му. Том вече трепереше целият. Той дори пожела да изпие нещо топло, най вече за да поуспокои нервите си. Не се страхуваше толкова от срещата с духа, колкото от предстоящото разкритие. А той беше готов за най-лошото, бе обмислял непрекъснато теорията, според която баща му да се е срамувал от брат си и да го е убил именно заради това. Този щеше да е най-лошия вариант. А може и да го е убил при самозащита. Да, да, самозащита! Хенри е нападнал Рудолф в изблик на лудост, баща му се е защитил и го е убил. А може пък и да е нападнал майка му! Досега не бе мислил върху такава идея, която бе съвсем реална и оневиняваща скъпия му родител, понеже това е станало при самозащита? Вероятно е могъл да го докаже. Но в онези времена надали законите са били същите. А и убийството би трябвало да се приема като накърняване честта на един почтен човек като баща му. Едва ли е приятно на един висш военен и уважаван човек да лепнат прозвището "убиец" независимо дали деянието е било при самозащита или по други причини! Том въздъхна успокоено! Как не се беше сетил за тази теория, тя е може би най-вероятният изход, въпреки че най-добрият вариант беше някой друг да е убил Хенри или който и да е дух, обитаващ прокълнатата къща.
Но тайната, която се РАЗКРИ след този сеанс беше толкова ужасяваща, угнетяваща, богохулна и изродена, че клетият домакин би предпочел с охота която и да е от предишните си теории. Малко след като прикючи страховитият сеанс, Том се взираше в нищото, сякаш бе ударен с чук, а устата му беше зяпнала като на полуразложен мъртвец; Тревор пък стоеше клюмнал и смълчан като виновно дете!
След като наредиха столовете и масата Стив извади един тефтер и един химикал и ги подаде на Мегън, после двамата седнаха пред масата и ясновидката заговори глухо:
- Сега аз ще изпадна в транс и ще се свържа с духа. Вие ще го питате каквото искате, а отговорите му аз ще ги записвам върху тефтера. По-точно духът ще движи ръката ми. Стив ще разчита това което е написано. Готови ли сте?
- Да - отговориха останалите в тон.
Мегън затвори очи и започна да произнася някакви непознати думи а след това затръска яростно главата си. Изведнъж тя отвори очите си! Вече погледът и беше друг - проницателен и съсредоточен. Започна да драска нещо по тефтера си.
- Мисля че вече е готово - чу се гласът на Стив.
- Сега какво да правим - попита Том.
- Ами говорете с духа! Давайте! - отговори възрастният човек.
Том шумно пое въздух, след което извика.
- Тук ли си? В тази стая ли си?
Мегън драсна нещо. Стив погледна и прочете:
- Да!
Том въздъхна шумно. След това каза:
- Докажи по някакъв начин че си тук!
В този миг един от празните столове се заклати и след това се премести на около метър. Тревор стисна зъби и примижа.
- Кой си ти?
Старата жена драсна нещо по тефтера. Стив прочете като сричаше:
- Р-а-н-д-о-л-ф!
Том се изправи изненадан, двамата с Тревор се спогледаха озадачено. Том отново заговори:
- Ти ли си баща ми?
Мегън отново раздвижи химикала върху листа и Стив прочете:
- Да!
- О, Господи! - чу се тихия глас на Том, който задиша силно и звучно, за да се освободи от обзелото го напрежение. Тревор го хвана за ръката и я стисна. След малко Том се окопити и отново заговори:
- От какво умря?
Ясновидката написа нещо по тефтера което помощникът й прочете:
- Б-ях у-би-т!
Том завъртя силно главата си към Стив, поглеждайки го с многозначителен поглед, може би защото вече се съмняваше донякъде в истинността на този сеанс! Баща му умря наскоро от инфаркт, той не е бил убит! Това бе невъзможно, напълно невъзможно!
Ами, ако е истина......! Тогава.....! Том чувстваше в стомаха си надигането на някакво кълбо от злоба и омраза, което лека полека увеличаваше размерите си.
- Кой те уби?
Стив отново зачете написаното от ръцете на Мегън:
- Б-р-ат м-и!
- Къде беше убит?
Отговорът бе следния:
- В п-од-зе-м-и-е-то!
- Къде е заровен трупа ти? - говореше машинално Том.
- В к-ла-де-н-е-ц-а! - прочете възрастният мъж писанието ясновидката.
Том вече дишаше мъчително, защото всичко се бе развило така неочаквано. Една грозна и брутална идея напираше да излезе от мозъка и да влезе в съзнанието му. Том отново се изправи, пое много дълбоко въздух, след което седна и зададе следния въпрос:
- Защо беше убит?
Вълнообразно
Няма коментари
