Криптонската симфония (1-ва част) Хроника на разпадането 1:  Криптонската симфония
              или историята на Анди Торн
 

  Затворът за тежки престъпления "Кънгстън", Западна Виржиния!
  Аз и Анджи работим за списанието ""Лайфзоун" и пишем хроники за животът на затворниците и тяхната съдба! И тук, както и навсякъде живеят и добри и лоши хора с различни съдби. И понякога една грешка, една недомислица може да разпадне един човешки живот.  Ние не се ровим в съдбите на изявените серийни криминални престъпници, на които затворът е техен дом. Ние отразяваме обикновените хора, които просто са сгрешили фатално и се разкайват до живот.
  В седемнадесета килия се намира Анди Торн. Торн бе осъден на осемнадесет години затвор за убийството на баща си и посегателство над малолетна. Когато отидохме до неговата килия за интервю видяхме че държеше цигулка. Но не свиреше. Беше седнал на един стол, беше навел глава и размишляваше. Когато седнахме при него и го попитахме как е той ни отговори следното:
   - Преди два дена завърших творбата на живота си. Ето, вижте я.
 Той ни показа няколко листа с ноти. Погледна Анджи, след това и мен за да види реакциите ни. Той представляваше слаб човек, лицето му беше брадясало, косата му се беше сплъстила от лошата хигиена. Очите му бяха хлътнали в орбитите, самата му кожа имаше тъмно жълтеникав цвят и дълбоки бръчки орязваха лицето му като бразди. Но в този човек имаше нещо, някакъв лъч в погледа му, който олицетворяваше страдание и дълбоко отчаяние. Когато поискахме от него да изсвири на цигулката творбата си той се усмихна леко. Помоли ни да го запишем за да даде на света единственото хубаво нещо което е направил през живота си както той сам се изрази. И започна.
 Красива нежна мелодия проехтя наоколо и озари с топлота студения затвор. Анди я изсвири красиво и чувствено като истински цигулар. Това беше една великолепна и дълбока душевна мелодия символизираща разпадането на мечтите и надеждите. След края на творбата Анди се поклони като диригент и заслужи аплодисментите ни. Попитахме го как е кръстил тази творба и той ни отговори:
  - Това е "Криптонската симфония". Писал съм я седем години от десетте прекарани досега тук. Тя е бавна и мудна защото такъв беше животът ми в Криптон - моя роден град, а този пик, тези бързи тонове малко преди финала показват най-хубавото ми преживяване в живота. Това преживяване бе едновременно великолепно и грозно, заради това съм тук. Но не съжалявам! Защото за пръв път изпитах невероятното чувство ЛЮБОВ. То ме вдигна в облаците, отвори фантазиите ми, но в същото време ме закопа дълбоко, дълбоко в земята. - той пое дъх и продължи в по-спокойно темпо - Тази симфония символизира целия ми живот преди да вляза затвора. За тукашния ми живот ще напиша друга.
  - Искаме да ни разкажеш за живота си и за това как си се озовал тук. Знаем че ще ти е трудно, но ще...
  - Няма да ми е трудно. - прекъсна ме той - Тук в затвора се превърнах в открит човек. По този начин почти всички затворници ме уважават.
  - Тогава нищо не ни пречи да започваме - обяви Анджи.
 Двамата вперихме очи в него. Той започна да говори леко и спокойно. Ето я цялата на Анди Торн, която ние написахме и публикувахме в "Лайфзоун".
  

 Животът на Анди Торн не бе пример за подражание. Анди винаги стоеше в сянката на всички. Още от ученик той беше затворен и не словоохотлив. Успехът му бе нисък, самочувствието му също което предизвикваше подигравки и гаври от съучениците му. Няколко пъти бе опитал да прекъсне училище,  но твърдата ръка на баща му го спираше. Баща му Гранд Торн работеше в полицията на някаква неголяма длъжност, а майка му Ванеса беше забавачка в една детска градина. Брат му Тони бе с три години по-малък от него, но много по-отворен, приказлив и ученолюбив. Анди имаше чувството че родителите му обичат повече Тони отколкото него, въпреки че Тони упорито се съпротивляваше на техните строги правила.  Те се отнасяха строго с тях, искаха да са примерни и да не се излагат пред другите хора, не им позволяваха да пушат, да пият и говорят мръсни думи. Като дете Анди бе покорен изпълнител, докато Тони не особено. Това бе и една от причините за ниското самочувствие на малкия Анди Торн.
 Като малък успехът му не бе лош, въпреки че го развали през последните години на обучението си, тоест малко преди да прекъсне училището завинаги.  Стори го, защото не понасяше подигравките на съучениците си въпреки отчаяното несъгласие на родителите си. Баща му го накара да избира между учене и работа и Анди избра работата. Но и в това момчето не се справяше добре. Баща му го уреди в един магазин, но го изгониха след два месеца. След това поработваше като общ работник и хамалин, но се отказа заради тежката работа. Това пораждаше постоянни скандали между него и родителите му.
  Брат му Тони завърши с отличен успех, след което кандидатства в един престижен университет в Ню Йорк. Приеха го и той замина. След като завърши университета си намери хубава работа по специалността както и хубава съпруга, която му роди две деца. Той посещава семейството си средно веднъж в месеца за по три-четири дена. Такава е историята на Тони Торн - братът на Анди.
  На четиридесет и две години сега Анди Торн работеше в местната консервна фабрика - една от малкото останали в градчето. Той заемаше доста нисък пост - късаше и връзваше кашони за амбалаж. Но и заплащането му беше ниско - едва му достигаха за джобни. Колегите му бяха познати - познаваше ги от единственото училище в Криптон и нямаше добро мнение за никой, както и те за него. Едва в последната година дойдоха двама младежи на по двадесет и няколко години които изглеждаха добронамерени към него.
  И на четиридесет и две той беше затворен и необщителен. Самочувствието му не се бе вдигнало въпреки възрастта. Колегите както и хората тук продължаваха да му се присмиват и подиграват. Лошото беше че той се връзваше на всеки и колкото и да се стараеше да не обръща внимание на всичко това му бе изключително противно. На няколко пъти се кълнеше че ще напусне този град завинаги и ще тръгне да търси работа другаде, в някой голям и развит град далеч от всичките тези фалшиви и подигравателни физиономии. Обаче всичко си оставаше с клетвите - той нямаше нагласата да напусне Криптон и семейното огнище. Нямаше нито пари нито на кой да разчита, освен може би брат му, но той си имаше семейство и други грижи и не би му обърнал внимание. Анди Торн бе прокълнат да живее в Криптон сред всички тези противни хора.
  Той намери решение в алкохола. Когато се напиваше се отпускаше и приказката му се развързваше. А изпълненията му не бяха малко, което караше колегите му да се смеят. Той много харесваше да прави смешки на другите или да се прави на интересен, осъзна че така му обръщат много по-голямо внимание и за това продължаваше да го прави. Често беше гонен от някоя кръчма, за което беше поздравяван от другите. По-късно осъзна че и това бяха бъзици с него. Постоянното повтаряне на другите: "Хайде пий за да се напиеш" и последвалите намеци че искат да гледат изпълнения започваха да му втръсват. От това не ставаше по-добре, напротив - майтапите станаха по-груби и отвратителни. Но лошото е че Анди привикна с алкохола и разбра че не може да живее пълноценно без да поеме малко спиртна течност.
  Любовния му живот също бе доста беден. Като дете се бе влюбвал за кратко, но най-голямата му любов, по-точно влюбване се появи около година и половина преди да прекъсне училище. Тя се казваше Сесил. Беше много красиво момиче с руса коса и сини очи и беше с две години по-малка от него. Той до толкова се бе захласнал по нея че винаги я следеше след училище или често заставаше пред дома и и чакаше да излезе. Един ден събра смелост - това което досега не му се бе случвало - и и призна че е влюбен в нея. Събитията след това бяха кошмар - момичето му удари шамар и му заяви пред очите че не иска да го вижда повече.  Този слух се разпространи светкавично. Връстниците му започнаха да се подиграват отново като му я предлагаха непрекъснато или се опитваха да го изложат пред нея. След това тя тръгна с Бард - гадно и грубо копеле с много неприятна физиономия. Бард и Сесил се ожениха и създадоха семейство, но Бард не престана да се присмива на Анди дори и когато бяха колеги във фабриката. Красивата Сесил също му подражаваше. Тя харесваше особено пиянските изпълнения на Анди и видимо ликуваше когато го види в такова състояние. В последствие и тя надебеля и погрозня от семейния живот, с Бард често бяха в обкръжението на Анди и поради тази причина чувствата му малко по малко отшумяха. Той вече презираше и нея.
  И вкъщи не се чувстваше комфортно. Постоянните намеци на майка му и баща му от типа: "Гледай на колко години стана, няма ли да се жениш?" или " Вземи пример от брат ти, има хубава работа и семейство, а ти си толкова пропаднал" му бяха дошли до гуша. И ето, вече на четиридесет и две години не можеше да търпи абсолютно никой тук. Стиснат и смазан от еднотипния с начин на живот той бе приел всичко това кротко, без да се кара и да спори с никой (освен с родителите си), обречен на самота до края на безсмисления си живот.
  Анди беше слаб и не особено висок с черна, мазна и сплъстена от рядкото къпане коса, натежали вежди, множество бръчки образували се в следствие на алкохола и натрупалите се ядове. Кожата имаше тъмен цвят и лъщеше от лошата хигиена, а върху лицето му винаги имаше набола брада. Той от години носеше едни и същи дрехи - едно овехтяло мръсно сако, което някога е било тъмносиньо, но сега имаше цялата гама цветове от белезникаво до черно и кафяво поради факта че не бе прано от доста време. Блузата му, която някога е била бяла и синия му измачкан панталон имаха същата съдба на сакото, а обувките му бяха истинска трагедия - сиви, мръсни и скъсани, от които лъхаше остра неприятна миризма. А самият Анди миришеше отдалече на застояла пот и алкохолни изпарения, които в комбинация със старомодния парфюм, който макар и рядко влизаше в употреба се получаваше едно сладникаво и остро и непоносимо зловоние, което отвращаваше всички, които се разминаваха с него по улицата. Преди няколко години се бе разбрал с родителите си да го оставят на мира и да не му се бъркат в живота и работите, като и те и той си имаха отделни стаи. Именно затова Анди Торн имаше такъв окаян вид. Редките разговори с тях бяха следвани от неистови груби скандали, дори и от бой.
  Единственото, в което Анди виждаше смисъл бе музиката. Той имаше цигулка, която баща му му бе купил като малък и свиреше с нея  в местния хор, което също бе причина за много от подигравките на грубите му и морално изостанали връстници. Това бе и причината малкия Анди да напусне хора, но с това не отърва подигравките. Все пак голяма част от свободното си време прекарваше с нея. Свиреше различни произведения на Бах, Моцарт, Вивалди. Още като ученик започна да пресъздава свое собствено произведение, което нарече "Криптонската симфония" на името на града му.  Със всяка година, дори първите две-три години след прекъсване на училището той подобряваше произведението си. Виждаше че музиката е неговото бъдеще, неговия начин на живот, искаше да се занимава с това изкуство, мечтаеше да стане известен цигулар, който създава симфонии, сонати, рапсодии и други музикални произведения.
  Но с течение на годините, когато суровият живот го натисна той постепенно загърби музиката. Депресията, алкохолът и мизерната работа бяха причината единственото на което Анди бе способен да мине на заден план. "Криптонската симфония" бавно отлиташе в историята.ия" бавно отлиташе в историята.

  Началото на промените в живота на Анди започнаха когато на дванадесети май, деветдесет и девета стария директор на фабриката се пенсионира. Старият, побелял и не особено забавен мистър Абът реши, че се е наработил достатъчно . Тогава от Чикаго, където всъщност беше управлението на компанията, към която тази фабрика спадаше пратиха нов директор Хари Гронски. Той представляваше тридесет и седем годишен, младолик и със сериозно излъчване. Още от първия ден като директор той упражни голям контрол върху работниците, а на втория и третия уволни секретаря на личния състав, шефа на охраната както и двама от работниците, с което си спечели многобройни негативни отзиви. Но работата след това потръгна доста добре.
  За радост на Анди той не беше сред уволнените, но за съжаление противният Бард, както и не особено приятните Албърт, Моули, Хенри и други също бяха оставени. Анди продължи да си къса мирно кашоните и да се старае да не обръща внимание на гаврите и подигравките да другите.
  Двадесет и втори май бе много хубав и слънчев ден. Падаше се петък и още от сутринта слънцето бе започнало да грее жарко. Анди се занимаваше с кашоните, като от време на време получаваше нови доставки. Неговото работно място бе точно до главния вход в едно помещение вляво. А големия прозорец му даваше възможност да наблюдава кой влиза във фабриката. В този ден, някъде към единадесет и тридесет малко преди обедната си почивка той се занимаваше усилено с досадните кашони когато откъм гърба си чу някакъв нежен весел гласец:
   - Здрасти!
  Анди се обърна и съзря едно момиче на видима възраст около осемнадесет години. Беше с красиво лице, кестенява коса на кичури. Носеше черно боди и зелена къса пола.
   - З-з-драсти - продума притеснено Анди.
   - Много си се впрегнал в работата. Сигурно почти не ти остава време за почивка - шеговито изрече със звънливия си глас момичето.
  Четиридесет и две годишният мъж стоеше пред малкото момиче притеснен и изненадан от нежните му думи. В този град на идиоти и грубияни никой не го бе питал подобно нещо, никой не му бе обърнал такова внимание. И когато това стана той стоеше скован като снежен човек.
   - Да... работата е много...  да...  - успя да промърмори Анди като в същия момент се напсува наум заради тъпото си изказване.
  Двамата постояха така няколко секунди. Помещението се изпълваше с красив благоуханен парфюм. След това момичето попита:
   - Къде е офиса на татко? Той е новия директор тук. Аз му нося храна.
   - Ами... натам и нагоре по стълбите после... - отново се запъна Анди. Той посочи с пръст посоката. Момичето му отговори:
   - Благодаря ти - и тръгна към вътрешността на фабриката.
  Известно време Анди стоя като омагьосан. Такова красиво момиче да се отнасяше с него по този начин. Това просто не бе за вярване. Мислено пресъздаде диалога между двамата като анализира всяка своя дума. Защо в такъв момент той се държеше като дърво, не можеше да си го обясни. Унесен в мислите не забеляза как другите работници се изнизаха за обедната си почивка. Той стоеше и гледаше по посока на коридора.
  Малко след като се съвзе Анди взе кутията с храната си и я отвори. Носеше китайски ориз и пържени картофи, които беше купил от едно магазинче преди работа. Седна на кашона и поглеждайки към коридора започна да поема храната равнодушно. След малко от там редом с мъжките гласове се чу момичешки. Анди стана, направи няколко крачки към коридора и когато го достигна погледна навътре. Шестдесет годишният отговорник по техническите въпроси Майк Гердшоу бе присламчил младото момиче и го обсипваше с куп въпроси, на което то отговаряше с безупречната си усмивка. "Ах този стар досаден педофил, все се бърка там където не му е работата" - помисли си гневно Анди. Тъкмо мислеше да се върне и да продължи храненето си когато момичето се освободи от хватката на Майк Гердшоу и тръгна към него.
   - Охооо, здравей отново! - каза тя - ох, най сетне се отървах от него. Леле, побърка ме от въпроси. А как му миришеше устата ако знаеш.
   - Това е отговорника по техническите въпроси - изрече Анди - да, много е досаден.
   - Да не ти прекъснах яденето? - попита момичето
   - Н... не, не си.  Аз вече се нахраних - изрече Анди, -  изобщо не ми пречиш.
   - Ами тогава да се запознаем. Аз съм Мелиса, но всички ми казват Лиса - каза със заразителния си глас момичето и му протегна ръка. Мекия и благоуханен парфюм отново погали ноздрите на възрастния мъж
- приятно ми е.
   - Аз съм Анди, и на мен ми е приятно - отговори притеснено той и също подаде ръката си - ти на колко години си?
   - На четиринадесет, а ти?
   - Е аз съм стар, на четиридесет и две. А ти изглеждаш доста зряла за възрастта си - почти шеговито отвърна Анди. Той вече се бе отпуснал малко, хватката на вцепенението бе започнала да се разхлабва.
   - Наистина ли? - усмивката и бе толкова ослепителна, че сърцето на Анди заби лудо. В този момент някой подсвирна към тях откъм стълбите. Беше Хенри - един от най-противните му типове в компания с Джошуа и Фреди:
   - Ей, маце, как си?
 Лиса ги погледна за миг, след което отново се обърна към Анди:
   - Грубияни, изобщо не обичам такива хора
   - Да, много са груби - потвърди Анди - имат жени и деца, но... - не намери думи да се изрази
   - Но търсят да изчукат някоя чужда, независимо дали е момиче или жена - Лиса продължи неговото изречение - според мен това са идиоти
   - И според мен са идиоти, даже нещастници - съгласи се той.
   - А ти женен ли си - попита тя
   - Не, не съм женен.
   - Защо? Такъв свестен човек като теб да не може да си намери жена. Много е несправедливо. - изрече Лиса
   - Да, животът е несправедлив - отговори Анди. Двамата отново се гледаха така няколко секунди след което Лиса отново каза:
   - Хайде аз ще тръгвам че мама ме чака. Аз често ще идвам да нося храна на татко и може пак да се виждаме. Пожелавам ти лека работа.
   - Ами ще се виждаме. Аз ти пожелавам лек ден.
 
 Известно време Анди не можеше да се съсредоточи върху работата си. Беше като зашеметен, като шокиран. В съзнанието му отекваше красивия нежен и звънлив гласец на малкото момиче. Парфюмът още не се бе разсеял във въздуха и засилваше впечатлението за нещо твърде красиво и неестествено. "Защо на мен ми обръщаше внимание а не на другите?" ,"Защо бягаше от другите и дойде при мен да си говорим?" - питаше се той. Погледна дрехите, които носеше, опипа мазната си коса, наведе се и подуши неприятната си миризма. Той имаше абсолютно отчайващ и неугледен вид. Хората страняха, дистанцираха се от него, не му позволяваха да се докосва и да се приближава до тях, разговорите които провеждаше с тях не бяха нищо по-различно от груби и селски бъзици и подмятания. А това красиво момиче бе застанало до него и му бе говорило с охота. Това му изглеждаше наистина необяснимо.
  След това един внезапен прилив на енергия му върна желанието за работа. Той действаше с хъс, с настроение. За един час той скъса и подреди около триста кашона, с което получи много похвални думи от отговорника по работата Джоузеф Суош. Дори честите подмятания на Бард, Хенри и другите работници, които го наблюдаваха непрекъснато от големия склад (стените на малкото помещение не достигаха до високия таван) на му развалиха доброто настроение. Анди Торн ликуваше, защото някой му бе обърнал внимание и то не какъв да е а едно красиво момиче.
  По път за вкъщи обаче го обзеха други мисли. Това момиче Лиса бе само на четиринадесет. Тя беше прекалено малка, той не можеше да очаква нищо друго освен приятелски разговори. Но и това донякъде му бе достатъчно, искаше да има приятел до себе си, някой с когото да сподели, с когото да поприказва. Питаше се дали и другия път когато се видят тя ще му обърне такова внимание. Дали това не е някакво объркване от нейна страна, след което да е размислила и да е съжалявала? Ами ако просто го подмине без дори да му каже "здравей"? Щеше отново да е самотен и нещастен, всичките надежди щяха да се окажат напразни. "Какво пък толкова, това е едно четиринадесет годишно дете, няма от какво толкова да се притеснявам" - успокояваше се той.
  Когато се прибра вкъщи първо влезе в стаята на родителите и ги поздрави. Това не го бе правил доста отдавна и затова изненада приятно майка си и баща си. Дори седна на разговор с тях, като загадъчната му усмивка не слизаше от лицето му и дори не миришеше толкова силно на алкохол както досега.
   - Той е намерил някакво момиче - каза весело Гранд на Ванеса. След това се обърна към сина ли - вярно ли е, намери ли приятелка?
   - Не, не съм - отвърна срамежливо Анди.
   - А, не - намеси се майка му - няма от какво друго да имаш такова настроение. Кажи ни какво е станало, все нещо трябва да има. Може би са те похвалили в работата. Или...
   - Нищо не е станало, не може ли да съм в настроение - попита ги той
   - Да, но... - не можеше да скрие удивлението си старата жена - просто е нетипично за теб. Никога не си бил такъв.
   - И все пак у мен остана убеждението че си намерил някое гадже - намигна баща му.
  Уикендът мина много бавно и в трескаво очакване да дойде понеделник, когато отново щеше да отиде на работа. За пръв път в живота си бе искал колкото се може по-скоро да свърши уикенда за да започне работа. Той често се разхождаше по улиците на Криптон за разнообразие, но целта му беше да види някъде това момиче. Не знаеше къде е кватрирата на Хари Гронски и Мелиса, можеше да бъде навсякъде.
  На двадесет и пети май, понеделник Анди дойде на работа в приповдигнато настроение и трескаво очакване.  Промяната в него бе очевидна, което се забеляза от другите - вместо грозната бяла блуза и измачкания син панталон той днес бе облякал светло-розова риза и черен панталон. Е - и тези дрехи не бяха идеални, даже можеха да се сметнат за демоде, но това бяха най-хубавите дрехи които успя да намери в стария скрин. Старомодният парфюм, който той използваше от години сега ухаеше от далеч. Косата му бе сресана на една страна, не бе мазна  и по всичко личеше, че предишния ден бе посетил банята. Наистина ако някой се приближи до него може да усети слаба неприятна миризма, характерна за самия него, но това бе почти незабележим червей в голямата ябълка на промяната.
   - Да не ходиш на сватба или кръщене? - попита го Пени, едно от новите момчета, което не се отнасяше зле с него - но тук ще омажеш тези дрехи, тук е мръсно.
   - Ехеее, вижте новия Анди! Прилича на къпано куче! - провикваше се просташки Бард отдалеч - браво момчето ми, най-сетне успя да свалиш онези парцали.
   - Андииии, да не си станал обратен? - чу се отнякъде идиотския глас на Хенри. "Селяни! Каквото и да правя тук те няма да се променят." - помисли си Анди , но това не го интересуваше особено. През последните три дена мислите му бяха заети от друго, много по-важно нещо.
" Сигурно ще дойде към обяд, нали носи храна на баща си а и децата са на училище сутринта" - разсъждаваше той.  Работата отново спореше, макар че на моменти ставаше разсеян - заставаше на едно място и гледаше замислен в една точка. Ах колко бавно минаваше това време. Колкото повече наближаваше времето за обяд толкова по-често Анди поглеждаше през прозореца или назад към коридора.
  По едно време я видя! Тя вървеше към входа на фабриката, облечена в черна тениска и черен клин и носеше плика с храната. Сърцето на Анди подскочи! Той остави въжето, с което трябваше да върже един куп и тръгна към входа. В това време Мелиса влизаше и погледите им се засякоха. Момичето му махна весело с ръка и му каза с прелестния си глас:
   - Здрасти отново!
 На Анди му трябваше около секунда да се окопити след което и той вдигна ръка и отговори:
   - Здрасти!
   - Ей сега се връщам, само да отида при татко да му дам храната - и тръгна нагоре коридора към стълбите.
  В главата на Анди бушуваше ураган. Той не можеше да си намери място в малкото помещение с кашоните. Работата не му спореше особено, защото трескавото очакване, което се бе загнездило в съзнанието го бе завладяло и тялом - той не можеше да застане на едно място, винаги го избиваше на някъде. И ето минаваха пет, десет минути, но нея я нямаше. Отново сянката на съмнението се мъчеше да изплува в мислите му. Но след малко чу забързани стъпки. Погледна нагоре и я видя да тича насам. Тя спря до него, като дишаше силно с отворена уста имитирайки голяма умора.
   - Здравейте господине, да не ви нарушавам отново почивката? - изрече момичето като му намигна.
   - Здравейте госпожице, нищо не ми нарушавате - отговори в тон Анди като усети как една студена вълна минава през тялото му.
На лицето на ""госпожицата" се появи голяма заразителна усмивка. Тя го попита:
   - Как върви работата?
   - Работата върви - вече по-ведро започна Анди, явно предразположен от доброто начало на разговора - толкова много кашони скъсах, а ей оня куп все не намалява. А ти как си?
   - Амиии бях на училище, още съм нова, макар че започнах преди два месеца, татко ме записа предварително, защото знаеше че ще се преместим.
   - А в Чикаго хубаво ли е? Никога не съм бил там.
   - И хубаво и лошо. Хубавто е че има много забавления, магазини и хора, а лошото е че е мръсен, пренатоварен и шумен. Но засега Криптон ми харесва.
   - Не съм съгласен. Тук хората са груби и гадни - казаз Анди
   - Има и такива, навсякъде има такива - обобщи Лиса, след което се опита да разведри атмосферата:
   - Но важното е да работиш и да късаш кашоните и да не ти пука!
   - Права си, ако искаш ела да ми помагаш - пошегува се той и след това се усмихна.
   - Аа, не благодаря. Имам си достатъчно домашни за утре. Добре Анди, беше ми приятно че полафихме, но трябва да тръгвам - каза тя и му протегна нежната си ръка. Той я стисна с неговата и отговори:
   - И на мен ми беше много приятно. Лек ден.
 
  През следващите два дена - вторник и сряда нещата не бяха кой знае колко по-различни от тези които се случиха в понеделник. Момичето идваше в периода между единадесет и единадесет и половина, носеше храната на баща си, след което се връщаше при Анди. Разговорите между двамата, макар и кратки бяха станали по-интересни, по-разнообразни. Анди усещаше близостта на Мелиса, усещаше привързаността на момичето към него. Това не можеше да не го прави щастлив. Понякога някои от колегите свиркаха по нея или пускаха груби майтапи както само на нея така и на тях двамата. Но тя не им обръщаше никакво внимание.
  Тези които забелязваха разговорите между двамата не можаха да устискат мълчанието си. Те отново обсипваха клетия си колега с груби подмятания от рода: "Ти да не чукаш тая малката", или "Стягай се за бъдещ шефски зет", подплатени с груб смях. Анди все повече ги мразеше и презираше, но този път си мислеше: "Искате тя да ви обръща внимание, гадове мръсни, но тя говори само с мен, ха-ха-ха." Как могат да говорят зад гърба на такова малко момиче, това бе абсолютно недостойно.
  Той започна да работи с настроение. Имаше невероятна, макар и малка приятелка. Той разбираше, че бе имал нужда точно от това. Все още не разбираше как бе възможно това дете да не обръща внимание на никой от колегите му освен на него. Тук имаше и млади момчета, които се ползваха със славата на плейбои и нерядко сменяха гаджетата си. Но това дете ги подминаваше като пътни знаци и се спираше при него - мръсния и окаян пияница, непотребен като стара дрипа. Той не спираше да мисли за Лиса, но вече не така трескаво както в началото. Анди работеше усърдно от сутринта до вечерта, не се притесняваше за момичето, знаеше че вече му е приятелка и поне засега някаше нямаше намерение да се отдалечава от него. Дори вече отвръщаше на грубите подмятания на Бард и компания с усмивка, а на съветите на добронамерените момчета Пени и Карл, които го предупреждаваха че може да потъне в дълбоки води той отвръщаше:
   - Та това е едно четиринадесет годишно дете. Как мога да имам чувства към него? Момичето е силно привързана към мен и за това си говорим така - това Анди го казваше със скрита гордост.  И така полека - лека устояваше на грубите нападки и след края на работния ден си тръгваше щастлив. Вече на посещаваше така често кръчмите, най-много да изпие едно малко уиски и да си тръгне. Животът на Анди Торн вече придобиваше смисъл.
  Вкъщи нещата също вървяха към промяна. Абсолютното отчаяние, което бе налегнало родителите му малко се бе разредило. Лъч надежда се показваше на хоризонта. Анди от няколко дена се бе връщал трезвен, държал се бе много мило и весело. Често бе използвал банята, беше взел парфюма и някои дрехи на Гранд, но той не му намекна, нито му се скара за това. Анди не казваше нищо, обаче в очите му имаше игрив пламък, леката му и разкривена усмивка излъчваше загадъчност.

 Съвсем по друг начин обаче премина петъчния ден.  Анди вече не мислеше с такъв захлас за Лиса, знаеше че ще дойде отново. Когато я видя да идва той спря да работи и тръгна полека към входа. Но Лиса вместо да го удостои е внимание просто го подмина без да го погледне. По изражението на лицето и можеше да се определи че тя не бе в настроение. Анди остана безмълвен. Гледаше празния коридор след нея сякаш се надяваше тя веднага да се върне и да му даде съответното обяснение. Но никой не се върна обратно. Анди се върна при кашоните и застана пред тях мълчалив и смаян с наведена надолу глава. След това отново тръгна към коридора, тя трябваше всеки момент да се върне. Тогава щеше да го поздрави с мекото си гласче и отново да започнат сладък разговор. Ако се получи така всичко щеше да е наред.
от коридора се показа Лиса с черното си боди и панталон, носеща вече празната си кошница. Анди стоеше в близост до коридора като правеше нервни крачки напред и назад. Момичето мина покрай него и ... и го отмина без дори да го погледне. След това отвори вратата, излезе навън и си продължи по пътя.
 
  Този уикенд мина доста по-мрачно за Анди, от колкото предишния. Още в петък, съкрушен от поведението на Лиса той влезе в кръчмата на Тод веднага след работа. Подтикван от някои от колегите, които също посещаваха заведението той се напи зверски, като започна да играе по масите за удоволствие на останалите. Не след дълго учтиво бе помолен да си върви.
  В къщи отново започнаха скандалите. Лъчът надежда, който имаха Гранд и Ванеса угасна в мига, в който го видяха да се прибира пиян и разярен, със светнали очи като на бухал.
   - Охх, пак ли си пиян? Миришеш на бъчва отдалеч!  - скара му се Ванеса.
   - Вие ли ще ми държите сметка да пия или не - отвърна Анди с провлачен глас - това си е моя работа, парите са си мои.
   - Това е и наша работа - намеси се Гранд - всичките пари даваш за пиене. Тъкмо си мислехме че си влязъл в правия път и ето на - сега пак си пиян.
   - А кой ще плаща сметките, само ние ли. Ти живееш в нашата къща говедо такова и трябва да се съобразяваш с нас - с отвращение говореше майка му.
   - Млъквай ма, овцо! - викаше Анди - Имам си стая и си отивам там. Не искам да ви слушам глупостите!
 Баща му го удари по рамото, въпреки че Анди не усети болка.
   - Недей да обиждаш майка си а се виж какво представляваш!
   - Това си е моя живот и аз ще си го живея както си искам.
   - Брат ти Тони се ожени, създаде семейство, а ти пропадаш все повече и по...
   - Знам че брат ми създаде семейство, кво ми го натякваш ма!
   - Марш в стаята си! - изкрещя Гранд и му посочи вратата.
  Анди се прибра в стаята си и цяла вечер гледа телевизия. Накрая легна на леглото си и заспа.
  Събуди се на другия ден около обяд със страшен главобол от евтиния алкохол. Това състояние му беше познато така че не му направи кой знае какво впечатление. Закуси набързо някаква евтина наденица и тръгна на разходка.  Цял ден обикаляше градчето с за да не вижда родителите си, които отново щяха да му намекват за пиянството, но скритата му цел беше да види някъде момичето. Мислеше за него, особено за последното му появяване във фабриката. Може би някой учител и е развалил настроението. Или някой ученик. Каквото и да е важното е да не си е променила мнението за него изведнъж. Спомни си как мина покрай него - бързо, с наведена глава и със сериозна физиономия. А предишните пъти беше лъчезарна и сияеща. При всеки човек има лоши моменти, дори и при него е имало случаи когато не иска да вижда никого. Анди въздъхна. В понеделник, когато отново тя дойде във фабриката всичко ще си е както преди. Анди се успокои малко след тези окуражаващи мисли.
  Но вечерта той отново посети кръчмата. Собственикът и Доналд Маймуната не бе особено щастлив да го види, но любезно му изпълни поръчките. Така и тази вечер Анди се прибра пиян. А неделния ден премина по същия начин като събота.
  В понеделник Лиса не дойде във фабриката. Около обяд Анди бе приключил голяма част от заявките и я чакаше с нетърпение. Но тя не дойде. Не дойде и след обяд, поради  което притеснението му се повиши. Какво по дяволите ставаше? До сега момичето идваше всеки работен ден, майтапеше се, говореше с него.  Но предишния път просто го подмина, а днес изобщо не дойде.
  Мрачни мисли разяждаха мозъка на Анди, въпреки алкохола който поемаше в кръчмата на Доналд. Останалите в "компанията" му си говореха помежду си, играеха карти без да му обръщат внимание. "Правят го само когато съм весел и показвам изпълнения за да се смеят с мен" - помисли си Анди и след това отново потъна в обърканите си мисли за Лиса. Прибра се в три през нощта, което му спести поредния скандал с родителите.
   Вторият ден от седмицата започна зле. Беше овикан от Джоузеф Суош заради вонята на алкохол, която се носеше от него, освен това тази сутрин пристигнаха толкова много заявки, което значеше много работа защото и кашоните бяха много. Работеше без настроение, без хъс. Това момиче му беше влязло толкова на дълбоко в съзнанието че едва ли скоро щеше да излезе от там. Колкото повече наближаваше обедната почивка толкова по-често Анди гледаше през прозореца. Сърцето му туптеше бясно, а в мислите му цареше хаос. В единадесет и педнадесет момичето влезе в двора на фабриката и тръгна към входа. Анди застана неподвижен, с лице към входа като държеше един малък кашон. Момичето отвори вратата, влезе, затвори я и без да поглежда към Анди продължи по коридира към стълбите.
  Най-лошото нещо се случи! Всичките тези разговори, тези надежди които бе имал вероятно се оказаха един фарс. Дали беше така наистина? Какво му ставаше на това дете? Дали този първоначален интерес към него не беше някакво временно явление, характерно за обърканите деца в пубертета? Дали вълната бе отминала? Нагласата на Анди за работа се изпари окончателно. Той не искаше нищо друго, освен да застане в коридора и да чака Лиса да се върне. Най-вероятно всеки момент щеше да се появи. Той тръгна с несигурни крачки към коридора и застана там. След малко момичето се появи, слизаше бавно по стълбите. Когато вече беше долу и погледите на двамата се срещнаха то отново кимна леко с глава към него, след това мина покрай него и тръгна към вратата. За миг Анди си помисли че ще експлодира, но в същия миг събра цялата си енергия и извика след нея:
   - Ей!
  Лиса се обърна към него, погледите им отново се срещнаха.
   - Ооо, здравей - каза тя и се усмихна леко.
   - Какво става? - Анди едва позна гласа си, беше дрезгав и провлачен.
   - Извинявай, че не ти обращам внимание. Просто напоследък не съм в настроение - отговори момичето и звънливия глас отново погали сърцето на възрастния мъж.
   - Защо, какво е станало? - попита той
   - Скарахме се с едно момче - каза Лиса, след което се подпря на стената, което означаваше че бе готова за разговор - ходех с него, но ми омръзна и му казах че не искам повече да се виждаме. Но той започна да ме преследва и заплашва.
   - Ами ...това е лошо. Мисля че трябва да поговориш сериозно с него и да му обясниш истината.
   - Дали ще престане тогава?
   - Мисля че да - каза Анди
   - Освен това харесвам друго момче, което му е приятел. Виждахме се с него, но той ми каза че не може да тръгне с мен заради приятеля си. Дали ме харесва или само се оправдава?
   - Харесва те. Ако са добри приятели това е нормално - говореше Анди като усещаше как мислите му нахлуват в главата - защото ако това момче тръгне с теб може да се скарат. Постави се на негово място, ако някоя твоя приятелка тръгне с гаджето ти какво ще направиш?
   - Ами, не знам. Сигурно ще се скарам с нея. И аз никога не бих тръгнала с гаджето на някоя приятелка - изрече Лиса като усмивката и започна да се възвръща - затова това момче не иска да е с мен, а не защото не ме харесва.
   - И според мен е така.
   - А ти мислиш ли че съм красива? - изненадващо попита Лиса, като се усмихна чаровно.
   - Да, много си красива. Мисля че всичките момчета биха искали да тръгнат с теб
   - Наистина ли? - тя засия от щастие
   - Сигурен съм в това - отговори Анди.
   - Амии.. аз бързам, трябва да се прибера сега. Ако искаш да се видим след като свършиш работа и да си говорим
   - След работа ли.. - за миг Анди застина изненадан - разбира се че искам.  Тук ли ще ме чакаш или на друго място?
   - Хайде да е по-надолу за да не ни види татко. Искаш ли да се видим на езерото?
   - Да, добре. Аз съм до пет на работа.
   - Значи пет и двадесет ще си там, нали?
   - Да... пет и дадесет пред езерото - обобщи Анди - ще те чакам.
   - Разбрано - казак Лиса и протегна нежната си ръка към него - чао засега!
   - Чао - отговори Анди - до после.
 Странно е как настроението на човек може да се промени от единия полюс към другия и то от един наглед незначителен разговор. Анди Торн, който само до преди три или четири минути беше унил и объркан  сега бе на седмото небе от щастие. Усещаше как блажените вълни на успокоението и радостта преминават през тялото му. Само след няколко часа той щеше да се срещне с най-добрата си приятелка. Наистина - тя харесваше едно момче, искаше да се отърве от друго, но фактът че иска да сподели с него всичко това  го правеше щастлив. Това означаваше че тя търси близост, привързаност и приятелство. Той не мислеше за нещо по-сериозно от приятелство с нея.
  Анди се залови за работа. Трябваше за няколко часа да скъса и сгъне над двеста кашона. Той отново работеше бързо и усърдно като свърши цялата работа за по-малко от три часа. Бард и компания отново подхвърляха обидни думи и бъзици по негов адрес, но той не им обърна абсолютно никакво внимание.

  следва продължение...