Тайната на живота
-1-
Баща ми почина! Така трябва да започне този невероятен разказ, за да завърши със следното: Аз открих тайната на смъртта!!!
След смъртта на моя баща аз се отдадох на размишления. Питах се какво се случва с човека, след като се пресели в отвъдното. От общоприетите норми става ясно, че смъртта слага край на всичко - човекът изчезва така, както е било преди да се роди. Но след едно събитие, което ми се случи, аз открих истинската същност на смъртта, и това което разбрах бе, че тя няма нищо общо с тези общоприети норми .
Няма да описвам как ракът изяде волята на баща ми, безсънните нощи прекарани в очакване на новини от болницата, стресът при всяко телефонно позвъняване. Той почина на пети юли в болницата в Биленд. На седми го погребахме.
Аз и сестра ми работехме в София. Аз бях чернокосо двадесет и четири годишно момче, на име Стефан, но всички ме наричаха Сафи. Сестра ми Катя беше на двадесет, красива, с руса коса и сини очи. Преди да се преместим в София живеехме и учехме в Биленд – малко градче в Плевенска област. Родителите живееха и работеха там.
Въпреки че разсъждавах често върху смъртта, моите разбирания и начин на мислене бяха праволинейни, реалистични, базирани на реални обяснения. Не приемах магиите, ясновидствата, духовете и т.н. Вярвах, че те са измислени от злонамерени хора за лични цели. И затова, когато майка ни каза, че има жена в близкото село Флигал, която разговаря с мъртвите, аз приех това скептично. Сестра ми беше на същото мнение.
И все пак решихме да посетим жената. Не упорствах, може би заради състоянието на майка – все още щ беше тежко от загубата, а и ако по някаква необяснима случайност тази жена наистина разговаря с мъртъвците (въпреки че бях сигурен в обратното), можех да науча някои неща за смъртта. Жената я наричаха Дана. Казваха, че била културна и добра жена, която вземала много малко пари и целта щ е била да помага на другите. Разбрахме се да отидем при нея когато и аз и сестра ми сме в Биленд. И този ден дойде!
Беше двадесети август, когато рано сутринта се събудихме и хванахме автобуса за селото. Беше хубав, слънчев летен ден, който ни предразположи към добро настроение. Това означаваше, че или ще приема с почитания тази ясновидка, или безмилостно ще я отрежа и затапя, доказвайки, че е лъжкиня. Аз просто бях човек, който не обича мошениците, чиито цели бяха печалба за сметка на чуждо нещастие. Бях доста строг и критичен към тези хора. Когато аз, Катя и майка пристигнахме във Флигал и попитахме за къщата на ясновидката Дана, всички я знаеха. Затова не беше трудно да я намерим. Представляваше една жълта къща на един етаж и с голям двор. Имаше няколко човека в двора, навярно и те като нас чакащи разговор с мъртви роднини или приятели.
- Трябва да си чакате реда. След мен сте! – каза един възрастен мъж, седнал на една пейка.
- Добре – отговори майка – а без предварителна резервация става ли?
- Никой не резервира предварително – ни каза старецът – идваш и чакаш. Всеки минава за около половин час.
След малко вече водехме разговор с няколко човека:
- Дали наистина Дана говори с мъртвите? На мен ми е трудно да повярвам. - каза Катя- И на мен ми беше трудно. Но тя говори. Говоря сега с двама починали роднини, дъщерята и мъжът ми. А преди това разговарях с майка и татко, но те изчезнаха – каза една много възрастна жена.
- Как така са изчезнали? – с любопитство попитах аз.- Преродили са се! - изрече някакъв човек, който изглеждаше на около петдесет - и там има смърт, само че смъртта отвъд означава живот на този свят!
Аз гледах с интерес към тези хора. Значи те говореха за живот в другия свят и за прераждане. Това означава (ако, разбира се, казваха истината или Дана Ясновидката не ги лъжеше), че смъртта не е края на съществуването! А от това по логика следва, че човекът се състои от душа и тяло, като душата напуска тялото след смъртта и отива някъде. Но къде? Може би има и други светове, паралелни и подобни на нашия?
Дойде и нашият ред. Аз се напрегнах! Можех да изживея нещо, което досега не бях изживявал, а можех да хвана някой мошеник в лъжа. Аз бях доста подозрителен, с което притъпявах до известна степен първоначалната воля на такъв тип хора. Обичах тръпката, която се получава, когато хващах лъжец и накрая му казвах истината в очите. Това ми напомняше на онази мнима ясновидка от улицата, която ми каза че имам магия за смърт от рус или от черен приятел и ми поиска пари, за да я развали. Аз щ казах, че нямам руси приятели, а черните не вярват в магии, след което тя изрече, че приятелката ми е вещица. Осведомих я, че нямам приятелка, приближих се до нея, взех цветята, които предлагаше, и ги разпилях на земята под смаяния щ поглед. Казах, че това се прави за здраве и против уроки и магии. Рекох щ също, че не е зле да си намери друга работа, че тук най-много да си изяде боя. Жената ме гледаше с отворена уста, без да каже нищо, а хората, които се събраха около нас, ме гледаха с интерес. Напомни ми също и за оня уличен търговец, който се опита да ми пробута някакъв скапан парфюм, за който казваше че е скъп и марков. Когато помирисах парфюма, му казах с насмешка, че по-добре ще е да пие всеки ден по един от тези парфюми, разреден с малко вода, защото в парфюмите се съдържа около осемдесет процента алкохол. Това предизвика бурен смях от околните минувачи, някои от които ръкопляскаха. Имах още много случаи с такива хора и тогава ми помагаше голямата уста. Така подхождах аз – с насмешка, ирония, сарказъм. Обичах да унижавам крадците и лъжците, да им показвам, че не съм глупак и няма смисъл да ме правят на такъв.
Тук, във Флигал, имах чувството, че пак ще пусна в действие моята голяма уста. Но точно сега не го исках. Хората отвън ми бяха дали надежда, че смъртта не е краят на живота, че тук се крие една от връзките между този и онзи свят. Исках да е така, надявах се. Надявах се отново да разговарям с баща ми, липсваше ми както на мен, така и на майка ми и сестра ми! А и можех да науча още нещо за тази мистерия, наречена смърт! Когато влизахме в къщата, аз попитах:
- Може ли и тримата да влезем? Ние сме заедно.
Очаквах да каже „не“ и да иска да ни вкара един по един – изтъркан номер на мнимите гадатели и ясновидци. Когато човекът е сам, той е по-благосклонен да повярва във всякакви лъжи, сервирани от гадателя. Но ясновидката ни каза спокойно, с приятен равнодушен тон:
- Щом сте заедно и искате да разговаряте с един мъртвец няма никакви проблеми. Влизайте!
Баба Дана изглеждаше добра и интелигентна, около шестдесетгодишна жена. Дали този приятен вид не беше някакъв номер, за да привлича повече клиенти, или просто си беше такава? След малко щях да разбера. Влязохме в нещо като коридор, в който имаше три врати. Тя отвори едната и ни покани с чаровна усмивка на лицето. Ние пристъпихме прага на стаята. Стаята беше средна като размери – около десет квадрата, а навсякъде по стените щ висяха амулети, накити, икони. В не голямото помещение имаше малка кръгла маса, а по средата на масата беше поставено стъклено кълбо с някаква прозрачна течност, която приличаше на вода.
- Само да се приготвя и ще започваме. И трябва да ви кажа следното, не го забравяйте – никога не споменавайте на мъртвите, че са мъртви! Те не знаят това, а ако им го кажете, може да ги загубите или да реагират бурно!
- Не знаят, че са мъртви, така ли? – попитах аз.
- Да, поне известно време след смъртта, първите години.
- Добре - каза майка – нека започваме.
Ясновидката седна на един стол до масата и хвана стъкленото кълбо с двете си ръце. После ни попита за името на починалия, мястото на неговата кончина, мястото, където се намира гроба му и датата на смъртта. След като щ отговорихме, тя ни рече:
- Сега ще изпадна в транс и ще го повикам. Не се плашете! Когато чуете, че гласът ми започва да прилича на неговия глас, започвате да говорите. Аз ще говоря от името на мъртвия.
След това започна да движи ръцете си около кълбото и да върти главата си рязко. От устата и излизаха някакви неразбираеми думи. Затваряше очите си и пак ги отваряше. Видях как Катя се хвана за майка, може би се страхуваше. Мен също ме хвана страх, не знаех какво да очаквам. След малко изражението на баба Дана доби особен строг вид. Това изражение напомняше на татковото. Каза с по-груб глас:
- Здравейте, как сте?
- Добре! Борис, ти ли си?
- Аз съм, кой да е? Сега с чичо Иван косим трева (чичо Иван е починал преди десетина години). После ще сготвим попара с ръж и ще оборим пясъка – това отново беше гласът на баща ми, но той вече говореше бързо и неясно. Последните думи не бях сигурен дали бяха точно такива – а вие как сте? Стефан взе ли дипломата?
- Добре сме, татко – казах аз – взех си дипломата и сега търся работа по специалността в някоя банка. Сега още работя в ресторанта.
- Браво! Браво! Сега излизам от водата и ще подготвим агнето. Най-сетне да завършиш! Майка ти какво казва?
- Доволна съм, откога го чакам този момент.
- Ще купя едно прасе и ще го опечем още днес. О, Ана – видях те преди време, не помня кога. Беше на светло, а аз в бараката. Бредих конци за въдицата...
Все още недоумявах какво говори татко. Гласът напомняше на татковия, но беше някак си отвеян, бърз, често неразбираем. Споменаването на чичо му Иван и за дипломата бяха достатъчно доказателство, че разговаряхме с него. Но някак си... всичко беше объркано.
- Катя, какво прави Пешо? Още ли си с него? - чу се отново гласът на баща ми.
Аз погледнах невярващо. Пешо беше първото гадже на сестра ми, когато тя беше още на петнадесет. Но тази любов отмина много бързо и след Пешо Катя имаше много приятели и гаджета.
- Аз... не... бях доскоро с Максим, но скъсахме.
- А... да, Максим, а ти влезе ли в университета?
- Да, вече съм втора година – смутено отвърна тя.
Той като че ли губеше представа за времето. Пренасяше се ту в близкото минало, ту в далечното, сякаш всичко беше вчера. Накрая обаче ми каза с малко по-различен, по-ясен тон:
- Сафи, утре си ходи с някой сутрешен влак, а не с обедния, защото ще има проблем и ще закъснееш за работа.
Утре трябваше да съм нощна смяна! Това негово изказване ме изуми най-силно. От неясен и бърз говор, сега това го спомена ясно и отчетливо! Дали по някакъв начин не предсказваше бъдещето?
Процедурата трая около половин час, след което се чу силен камбанен звън и ясновидката се пробуди. С леко уморено и запъхтяно изражение тя ни попита усмихнато:
- Успяхте ли да поговорите?
- Да – казах аз. Катя и майка също потвърдиха.
- Елате отново. Мъртвите ви помнят и отвъд. Най-лошото ще е ако вие ги забравите.
- Ще дойдем непременно – отвърна майка.
А на другия ден хванах ранния влак и се прибрах. Вечерта по телевизията казаха, че имало някакво свлачище между София и Мездра – по маршрута, по който аз пътувах. Значи татко бе отгатнал бъдещето!
Ние продължихме да посещаваме ясновидката. В повечето случаи бяхме или аз и майка, или Катя и майка, зависи кой е по това време в Биленд. Аз продължавах да си водя записки за смъртта, продължавах да чета книги в тази насока. Когато посещавахме татко, той всеки път беше на различни места. Дори когато казваше, че е на определено място, което го знаем, винаги го описваше по различен начин. Също така и рязко променяше местонахождението си, в смисъл в един миг е на едно място, а в следващия - на друго. Много често използваше непознати думи, а понякога и цели изрази. Настроението му беше ду добро, ту не чак толкова, но някак си отвеяно, неразбираемо. Рязко сменяше темите на разговор, като често се преливаха две различни теми. Понякога беше в компанията на някой починал роднина. Друг път пък казваше, че е с някой, който е жив, но когато другият заговореше, се оказва, че е съвсем различен човек, говорещ по други теми. Да – интересното беше, че понякога ни се включваха и други. Говорехме и с дядо, и с баба. Те се държаха като него – отнесено и неразбираемо. Най-странното обаче беше, че нито за миг не попита къде сме, защо не сме при него. Не каза, че му липсваме, въпреки че приживе толкова много ни обичаше! От време навреме споделяше, че е виждал някой от нас, но само това. А нали ни бяха предупредили, че мъртвите не знаят, че са мъртви. Някак си не се връзваше. Еди ден просто го попитах:
- Татко, все пак не виждаш ли, че от много време не сме при теб? Не ти ли липсваме? Не се ли питаш какво става с нас?
- Да... - изрече смутено ясновидката с гласа на баща ми – да... да, така е? Къде сте? Защо така? - майка стисна силно ръката ми, вероятно е помислила, че мога да му кажа, че е мъртъв. И затова бързо смених темата:
- И какво правиш сега в момента?
- Садя моркови с колата... - отговори той отвеяно, без никакъв спомен от смущението.
Понякога, макар и рядко, ни предупреждаваше да внимаваме с нещо, че няма да се получи. Такова нещо винаги го съобщаваше ясно и разбрано! От тези посещения при баба Дана разбирах, че има друг живот след смъртта, където също попадаш в някакъв свят. Но този свят е много по-странен, по-различен, по-неясен и по-мътен от нашия. Сякаш там всичко бе разбъркано до такава степен, че никой, дори и мъртвите не могат да разберат къде са, какво правят, какво става с тях. Те не могат да осъзнаят, че вече не са с близките си и мислят, че всичко е нормално. Вероятно и те са объркани по един или друг начин или... може би там, отвъд има съвсем различни закони, съвсем различни стереотипи, идеологии, начин на мислене. А и предсказването на бъдещето също е странно. Явно по един или друг начин мъртвите виждат или чувстват неща, които ние не можем.
Но всичко това ми беше познато отнякъде. Не знаех откъде, нито какво е, но имах чувството, че съм го преживявал. И то не веднъж или два пъти, а често, почти непрекъснато. Не е спомен от отминал живот или отпреди да се родя, знаех и вярвах, че това е ключът към загадката, липсващото звено на моите теории за смъртта. Просто вече си бях съставил теория за смъртта, но нещо много важно липсваше, някаква нишка свързваща тези аргументи бе скрита някъде в тъмното! И аз трябваше да открия точно тази нишка!
Открих я, и то съвсем случайно! Това, което помогна, бе едно интересно събитие, което преживяхме при поредното посещение при ясновидката. Бяхме само аз и майка, Катя си беше в София. Обаче този път разговорът с татко беше сравнително кратък и протече по следния начин:
- Здравей! Борис, ти ли си?
- Да – чу се гласът на татко от устата на баба Дана – какво правите?
- Ами... малко тук – отвърнах аз – а ти какво правиш?
- Тук сме с Катя, хващаме риба в пясъка – чу се неясният глас на татко – искате ли да говорите с нея?
- Д... да – малко неуверено отговорих аз.
С майка ми се спогледахме – истина ли беше, че трябваше да говорим с нея? Очаквах, че някой непознат, объркан глас ще излезе от устата на ясновидката. Но това, което чухме, ни шокира!
- Здравейте, майко, Сафи. Ние с татко тук се реем в полето. Много поздрави!
Това беше Катя!!! Гласът и бе неясен и объркан като на татко! Аз и майка хукнахме навън, оставяйки баба Дана в особеното състояние, в което се намираше. Когато излязохме навън, аз взех GSM-а и набрах номера на Катя!
Позвъняване... второ... трето...! Никой! Сърцето ми биеше лудо, майка ме гледаше втренчено, с израз на уплаха! Най сетне отсреща някой вдигна:
- Ало! - беше гласът на Катя! Аз въздъхнах успокоен.
- Катя, къде си?
- В квартирата, къде да съм!
- И какво правиш? - видях как и майка се успокои.
- Ами спах, допреди ти да ме събудиш с твоето звънене. Защо се обаждаш?
- Да те чуя. Но важното е, че си добре. Чао, ще се видим в София!
- Хм, добре. – Катя простена недоволно, не обичаше да я събуждат. Но важното беше, че тя е жива и здрава. Изведнъж през главата ми премина друга неприятна мисъл.
- Катя, пази се! - провикнах се по телефона, надявайки се да не затвори.
- От какво да с пазя? - чух отново гласа и, в който вече се усещаше слаба нотка напрежение.
- Не знам, просто се пази и бъди внимателна! – и натиснах червеното копче на телефона за край на разговора.
На следващия ден се върнах в София. Исках да видя Катя, мислех, че тя е в опасност. Тя се бе озовала в света на мъртвите по някакъв странен начин. Но беше жива? Дали скоро нямаше да се случи нещо с нея? По моята теория за смъртта, която създавах, живи хора няма как да бъдат в света на мъртвите, освен може би такива като баба Дана, но не просто пресъздават душите на умрелите без да присъстват там. А Катя беше жива, макар че гласът в стаята на ясновидката беше нейният.
Когато пристигнах в София, сестра ми си беше вкъщи. Чудех се как да щ кажа какво се беше случило, исках да я разпитам за дните, в които не бях при нея, но тя ме предвари:
- Вчера защо ми се обади? Не е типично за теб да ми се обаждаш по никое време, само за да ме питаш как съм и да ми казваш да се пазя? Да не се е случило нещо?
- Ами... да! - и аз щ разказах за посещението при Ясновидката. Тя ме погледна учудено, невярващо, дори леко се усмихна. След това ми рече:
- Знаеш ли, че сънувах, че съм с татко на някакво място! След това отнякъде се включихте вие и започнахте да говорите с нас. Не си спомням какво, дори мисля, че не ви виждах, но знам, че говорехме отнякъде!
Аз ахнах от удивление и възторг. Очите ми заблестяха, устните ми оформиха бляскава широка усмивка! АЗ БЯХ ОТКРИЛ ТАЙНАТА НА СМЪРТТА!!!!!
- 2-
Сънищата! Точно това е ключът, липсващото звено на загадката! Когато човек сънува, той се прехвърля на другия свят временно, за да се зареди с нужната му енергия. Затова след като се събудим сме по-бодри, по-ведри и отпочинали. Човек черпи енергия от два източника – храната и съня. Храната дава физическата енергия, а сънят – психическата. Правени са изследвания, които показват, че когато човек заспива или умира, олеква с около петнадесет грама, което не може да се обясни с теорията на Ломоносов. Единственото обяснение е в теорията за душата!
Когато човек сънува, тялото се намира в състояние на „автопилот“. Това е състоянието, в което човешката душа е напуснала тялото и се е пренесла някъде, може би в някой паралелен свят, но то продължава да работи и да осъществява обмяната на веществата чрез естествения биологичен процес дишане. След като душата се зареди с енергията, тя събужда тялото. Вероятно когато човек сънува, се пренася в същия този паралелен свят, в който се намират душите на мъртвите. Рядко човек сънува нещо, за което е мислил през деня. Повечето от сънищата са изненадващи, неочаквани, несвързани, образите са мимолетни, променящи се, недействителни. Дори и местностите, които мисли, че сънува, са нереални, имагинерни. Рядко някой сънува реален образ, а когато това се случи обикновено сънят е пророчески, или сънува вече умрял човек. Пророческият сън е знак, че оттатък се вижда бъдещето на нашия свят. Това, че повечето от сънищата не са действителни, може да се разбере от бълнуванията. Макар и редки почти винаги те са безсмислени, с неподредени, дори несъществуващи думи. Навярно човек се среща и с други сънуващи, или с вече мъртви, но никога не си спомня точно кой и какъв е сънувал, а може и да е бил някой непознат, когото е трансформирал като свой близък.
Точно такъв е другият, мъртвият свят – нереален и объркан. Такъв свят е принудена да обитава душата след смъртта на тялото. Живее в него, черпи енергия, докато намери друго тяло и се прероди. Прераждането е доказателство за съществуването на паралелния свят. Но какви доказателства има, че съществува прераждането? На първо време това е първичният инстинкт! Защо новороденото, въпреки че е сляпо, намира гърдата на майката и започва да бозае? Откъде знае как да бозае, как да гълта млякото, как да използва сетивата си? Друго доказателство е инстинктът за самосъхранение – това е бързата реакция на организма в опасни ситуации. Освен това доказателства са плачът, смехът, сексуалното привличане. По какъв начин тези неща доказват, че съществува прераждане? Ами ето така: Всяка душа има капацитет. Във всяка душа са запаметени тези инстинкти, които не изчезват след смъртта на тялото, а се предават и на следващото тяло. Почти всички останали спомени, привички, дейности, научени от живота и други, се записват в мозъка на тялото и автоматично се изтриват след смъртта му. Вероятно може да се случи и нещо силно преживяно да се запамети и в душата, и това ще се предава на следващите тела. Някои учени се опитваха да спекулират тезата, че първичните инстинкти са запаметени в ДНК-то, както наследствените гени. Това, както можете да се досетите, няма как да бъде истина! ДНК може да запамети само физическите характеристики, а в никакъв случай психическите и душевните!
Когато някой жизненоважен орган от тялото престане да работи, обмяната на веществата спира и тялото престава да функционира. То става ненужно, сбор от множество свързани химични елементи. Тогава душата просто се пренася в другия свят, без да може да се върне. Сексуалното усещане е това нещо, което отключва духът към бъдещото си тяло. Все още не зная, и не мога да определя по какъв начин, но съм сигурен че сексът е тясно свързан с прераждането. Новото тяло е малко, слабо и с малък мозъчен капацитет, подвластно единствено на инстинктите. С течение на живота и ако получава това, което е необходимо, тялото расте и се развивакакто физически така и умствено.
И така – може да бъдете сигурни, че смъртта не е край на всичко! Телата са временни явления, човешкият дух е един единствен! Но все пак има няколко въпроса, които будят съмнение.
Единият е следния: ""Защо светът се увеличава.?" В миналото са били няколко милиона, а сега са няколко милиарда. Ако тази теория е вярна, няма ли да се свършат някой ден тези души?"" Така е, но ако имаме впредвид само хората. Обаче на тази планета има и животни, които също носят души. Животинските души са с по-малък капацитет, по-малки възможности! Все пак светът се развива, капацитетите се увеличават с течение на много години, душите еволюират! Възможно е, понякога даже наложително душа, която е била на животно, да се прероди в човек. Ако сте забелязали, в най-силно увеличаващите се страни и нации процентът на неграмотните е най-голям, стандартът на живот – много нисък, а животните в такива райони намаляват като бройка. Това може да се потвърди от много изследвания. В такъв случай е възможно и човешка душа да се прероди на животно. Все пак има много умни и интелигентни животни. Това е по-малко вероятно от предходното, но в природата съществува около пет процента грешка.
Има и друг въпрос, който не е чак толкова сериозен, но хвърля в смут голяма част от хората. А това е дали в следващия живот мъжът ще си остане мъж, а жената – жена? Според мен това е почти сигурно! Душите се делят на мъжки и на женски. Мъжките имат мъжки инстинкти, а женските – женски. Примери за това са сексът и излъчването (по-грубо за мъжа и по-нежно за жената). Защо в света жените и мъжете винаги са били около петдесет на петдесет процента? Жените са повече, заради по-голямата средна продължителност на живота, но в света се раждат повече мъже. Това се обяснява с факта, че в паралелния свят мъжките души са малко повече от женските заради по-ранната им смърт. Тези факти не важат само за хората, а и за животните. Обаче те не са от толкова голямо значение. По-важно е, че статуквото жени – мъже не е нарушено. Разбира се, има и около пет процента грешка – някои мъжки души могат да се вселят в женски тела и обратно. Доказателство за това са гейовете и лесбийките.
И така, уважаеми читатели, можете да бъдете спокойни – смъртта не слага край на съществуването! Просто човек минава от едно състояние в друго, от един свят в друг. В следващия живот отново ще си ти, макар и чрез друго тяло да градиш наново същия характер. Едва ли ще се преродиш в някое насекомо, куче или човек от другия пол. И така, пиша ви това, за да се успокоят хората, че смъртта не е толкова страшна, но не и да ви подтикна да я изберете. Защото най-лошото на смъртта е, че тя слага край на любовта, приятелствата, роднините, децата, родителите, родното място, атмосферата, твоята собствена идентичност и т.н. А най-подтискащото нещо е неизвестността! Ето защо човек не трябва да избира смъртта самоволно. Макар и да не си доволен от живота, опитай да го промениш, да го направиш по-добър. Помни, че ЖИВОТЪТ Е ХУБАВ, СТИГА ДА ЗНАЕШ КАК ДА ГО ЖИВЕЕШ!!! А когато Бог реши, тогава нека ти го отнеме. Може би така е най-добре!
Ето защо кръстих този разказ ""Тайната на живота""!! Защото искам да апелирам към всички със следното: ""Живейте позитивно, гледайте на живота си от хубавата страна и не се страхувайте от смъртта""!!!!! ТАЗИ ТЕОРИЯ Е ВЯРНА!!!! Можете да бъдете сигурни! За това не са нужни доказателства, защото няма как и къде да ги намерите. Обърнете се към простата логика и ще стигнете дотук! Няма друг начин!!!
