ужаси, да не се чете от лица под 18 години!

                                                   I


  Когато слязох от прашния автобус и почувствах онези тръпки, които усещах като малък, усмивката отново озари лицето ми. Стари къщи и градини, обрасли с тучна зеленина се скриваха в тъмните гъсти храсталаци, красиви разцъфнали дървета и треви зеленееха около малките, покрити с чакъл улици, а бистри поточета румоляха наоколо, приветствайки с мек клокочещ звук идването на течащата вода. Чистият въздух нежно погали белите ми дробове и аз почувствах отново онова блажено вдъхновение, което изпитвах като дете. Село Крабово отново ме посрещна с типичното си магнетично спокойствие и присъщата си уравновесена природна хармония и аз усетих как скритите дълбоко в съзнанието ми споменени от миналото нахлуват в главата ми като приливни вълни.
  Животът в огромния град и работата ми като програмист бяха урбанизирали начина ми на мислене до такава степен, че усещах как се постепенно се превръщам в зомби, отдадено изцяло на работата и семейството. Разбира се радвам се ,че имам красива съпруга и две прекрасни момчета, радвам се на семейния уют и обичта на любимите си хора, на прелестната къща в която живея, но забързаният и напрегнат начин на живот непрекъснато натоварва психиката ми в гигантски размери.
Жителите на един голям град често мечтаят за някое тихо и спокойно място сред зеленина и природа. Такъв град има много зелени оазиси, които приличат на зелени килими върху огромен бетонен под, но и в тези оазиси всеки ден търсят спасение стотици хиляди хора, задушени и отегчени от гигантския автомобилен трафик,  от бълващата многообразие от отрови индустрия и от прашните и пълни с магазини, бутици и заведения улици.  И точно за това по тези красиви паркове не може да се намери истинския чист душевен мир.
              Но ето ме сега тук, в моето родно село, на мястото където премина голяма част от младостта ми. Отново чувствах точно това блажено спокойствие, което винаги съм чувствал на това място и въпреки че си дадохме дума повече да не стъпваме тук аз се появих отново. Носталгични мисли се вливаха в мен когато крачех по пустия и разбит от ударите на времето път. Ето я къщата на добрата и гостоприемна баба Дорка, онази красива къща, в която прекарахме последната нощ в селото. Сега тя беше изоставена, олющена и скрита от  многобройните храсталаци, а на вратата беше закачен некролог с името и снимката на собственичката и. Отсреща е домът на Ачо Торлака, който също едва се виждаше заради високите треви пред него. Тръгнах обаче към нашата къща.
  По „моето време“ тук беше доста по-оживено, пълно с деца и младежи, идващи от градовете и другите села и възраждащи с весели звънливи приказки позаспалата селска идилия. Имах чувството че този младежки звън е някъде наоколо, имах чувството че го чувам пред мен, но идващ не от околността, а откъм обладаното от  красиви спомени съзнание. Но по пътя не минаваха нито хора нито автомобили. Тук там от някоя къща се подаде главата на някой отчаян старец само за да види кой минава и после с трепет да разкаже на малкото останали съселяни на какво са били свидетели очите му.
   В това село прекарах голяма част от моето детство. Всички лета, когато бях ваканция като ученик, всяка събота и неделя аз бях тук. Тогава нямаше компютри, нямаше мобилни телефони или интернет, връзките ни със света бяха силно ограничени. И въпреки, че всичко беше доста примитивно в сравнение със сегашния начин на живот мисля, че тогава бях наистина щастлив! Защото човек може да бъде истински щастлив само когато живее в хармония със себе си и околността!
  Всеки пришълец в големия град знае как се чувства човек, прекрачил прага на родната си къща. В този момент той има чувството, че се връща в миналото си, но погледнато под друг, по-сериозен и изстрадал ъгъл. Красивите поляни, кристално-чистият въздух и мистичните гори, изисяващи се над старите къщи изпълниха отново съзнанието както преди години. Тогава, точно в този момент  осъзнах - това място просто ми липсва. Липсва ми онова безгрижие, което се излъчваше от мен, от щастливите в своята душевна простота хора наоколо, липсваха ми моментите, когато тичах по голямата поляна докато ходех в гората, когато правех пакости и се криех по шубраците.
Липсваха ми птиците, насекомите, домашните животни, жабите по блатата.

   Вратата на двора беше отворена. Не очаквах да е по друг начин след като така я бяхме оставили. Знаех, че двата входа към къщата са отключени, знаех че оставихме доста ценни за времето си вещи като телевизор, радио и пари, но едва ли някой би се осмелил да влезе!
   На горния етаж всичко си беше на мястото, както го помним за последно. Дори леглата ни не бяха оправени. Но сега всичко беше обвито с дебел слой прах, въздухът беше застоял, миришеше на гнило, и на старо, а от стените лъхаше студенина. Къщата имаше мъртъв, изоставен вид.
    Долу положението беше същото - покрити с прах бяха печката, телевизора и леглото, а прозорците тъмнееха заради гъстите сивкави паяжини по тях. Отвън между плочките бяха поникнали огромни зелени треви.
 Тръгнах към животинския двор. Вратата му беше широко отворена, както я оставихме последния път. Преди дванадесет години този двор беше пълен с всякакви твари – свине, патици, кокошки, куче. Сега той беше пуст и мъртъв. Навсякъде  се търкаляха прогорели части от греди, летви, дъски, части от керемиди, камъни. Между тях бяха пораснали бурени, символ на отдавна изоставено от човешко присъствие място.

    Първата кошара беше най-малко засегната, но все пак забелязах няколко счупени керемиди и тук-таме сажди и цепнатини по гредите. Втората обаче беше с почернели греди и покрив, който по чудо не бе рухнал. Всичко си стоеше на място с изключение на сеното на втория етаж, което беше изгоряло до шушка.
   Погледнах към разрушената постройка, която ни служеше за гараж, както и избухналия автомобил, който сега приличаше на черен ковчег, затрупан с останките от гаража. До тях се виждаше и избушената северна стена на третата кошара.
  Навесът бе напълно съборен. Части от покрив и подпорни греди бяха разпилени по цялата земя. Тръгнах да прескачам гредите и керемидите, за да стигна до малкото дворче. Колкото повече приближавах към него толкова повече усещах страх, безсилие, напрежение. Блаженото душевно спокойствие бавно се изпаряваше от мен и даваше път на уродливите и покварени мисли. Имах чувството, че малко по малко се връщам в онези кошмарни спомени от миналото, имах чувството че те ще оживеят тук, пред мен! Чувах злокобните сатанински звуци, зловещото биене и чупене на дъските, невероятната паника на животните. Стиснах главата с ръце за да прогоня страховитите спомени, казах си наум: ""Това е  само минало, това повече не може да се случи, всичко е свършило и ти си тук само за да разбереш причината"".
   Ето я и оградата на малкото дворче, която беше затисната от остатъците на навеса. Пристъпих напред, обърнах се надясно и видях разрушения вход на третата кошара както и сринатата външна тоалетна. Бавно извръщах глава за да погледна наляво! Сърцето ми биеше като лудо! В ляво от мен трябваше да се намират останките на двете свински кочини, едната от които беше ЕПИЦЕНТЪРА на всичките ужасяващи и злощастни събития, станали през лятото на хиляда деветстотин деветдесет и седма. Обърнах се! Очаквах някое зловещо, сатанинско създание да ме връхлети, но видях само голям куп изгорели подпорни греди, дъски и летви. Между тях се рееха почернели камъни, пръст и части от керемидите на разрушения навес. Огромните бурени се подаваха злокобно от изгорелите руини.

II

   Крабово се намира в северозападната част на нашата родина, на двадесет километра от град Белоградчик. Ниската раждаемост и постоянното намаляване на населението на Крабово бяха довели нещата дотам, че осемдесет процента от населението бяха възрастни хора над петдесет и пет години. Селото се състоеше от около двеста къщи и приблизително сто и седемдесет души.
  В нашия двор имаше три къщи, като две от тях бяха наши, а третата - на леля и чичо. Това "имение" е построено през хиляда деветстотин и тридесета година от моя прадядо - Недко малко след раждането на синовете му Асен, Иван и Петър. Асен е бил най-големият от тримата братя, съответно баща на баща ми и мой дядо. Иван е по средата, а най-малък е Петър.  Леля Тина и чичо Сотир са съответно дъщеря и зет на Петър.
  Дворът беше разделен на три части, което означаваше,че на всяка къща се падаше по една  трета. Ние бяхме премахнали преградите между двете наши къщи и сега притежавахме две трети от цялата площ( Иван завеща неговия дял на нас). Нашата част се състоеше от няколко части - вътрешен двор, в който се намираха двете къщи както и две малки градина. Имахме голям навес, в който се събирахме на празниците през лятото. Следваше животинският двор. Той имаше площ около един декар и се състоеше от три големи кошари, хамбар, зайчарник, още един навес и гараж. При влизане в двора отляво се пада първата кошара, която се състои от кокошарник (в който са патиците и кокошките), дърварник и работилница, а отдясно са зайчарника, който тогава беше празен и хамбара, където съхранявахме житото. Насреща се падаше втората кошара. Първото жилище в нея от ляво надясно беше на кобилата. Следваше малък преход, водещ до третата част от двора – градините, които имаха голяма площ - около двадесет декара. След този преход в се намираха два килера - единия беше другия кокошарник, а в другия събирахме подпалки. На втория етаж на кошарата държахме сено.
  По-нататък имаше голям навес, който ние наричахме "сушината"" и който свързваше втората с третата кошара. Третата кошара беше на два етажа, като долу бяха козите и овцете, а горе слагахме сухата царевица. Гаража беше свързан с третата кошара и в него държахме автомобила връзвахме кучето.
 Накрая на навеса, свързващ втората и третата кошара имаше врата, която водеше към малкото дворче. То беше много по-малко от животинския и имаше площ едва пет-шест квадратни метра. Вдясно беше входа за третата кошара, насреща имаше външна тоалетна, а вляво се намираха двете кочини за свинете.
   От двете къщи сега живеехме в по-новата – тази, наследена от дядо Иван, а  другата я използвахме за склад.

 Майка работеше като счетоводител в града, името и беше Ваня и представляваше слаба и средна на ръст жена. Татко, чието име беше Андрей пък беше едър , също среден на ръст и с добре оформено бирено шкембе. Той си живееше на село и гледаше животните и градините. До преди две години работеше като инженер по електрически инсталации, но предпочете да напусне и да се занимава с фермерство. Ние разбира се му помагахме с каквото и когато можем.  Той беше строг по характер и беше сигурен, че ако ни налага дисциплина ще станем хора на място.                  Аз и брат ми бяхме еднакви на ръст - около метър и осемдесет, но моето тяло беше по-развито. Аз бях с три години по-голям от него, с руса коса и сини очи, а той имаше черна коса и кафяви очи. Това е горе-долу описанието на обстановката, в която живеехме. С няколко думи – може да се каже че бяхме едно щастливо семейство.
 Аз имах много приятели в селото. Почти всяка вечер се събирахме, имаше момчета, момичета. Аз бях весело момче, имах някои успехи с момичета. Най-много от всичко обичах да разказвам кошмарни и страховити истории с призраци, вампири и други чудовища. Аз, разбира се си ги измислях, имах доста богато въображение, но ги разказвах толкова реалистично и надъхано, че всички ме слушаха с интерес и искаха още. Бях запален по филмите и книгите на ужасите, което не се харесваше на моите родители, но другарите ме харесваха. С мен и с моите истории винаги беше интересно и забавно. Понякога дори водех някой приятел до гробището да търсим интриги и ужаси. Истината е, че дотогава не бях преживявал нищо такова, но ми беше интересно да видя някое пара-нормално явление.
 
                ......

  Историята започна в края на септември, хиляда деветстотин деветдесет и шеста, в един мъглив и студен есенен ден. Помня че аз и баща ми донесохме в чували две прасенца, които баща ми купи от някакъв човек. Едното беше мъжко, а другото женско. В последствие им дадохме имена - женското кръстихме Сара, а мъжкото Порки.
  Ние нямахме други прасета, затова ги сложихме в двете кочини - в първата женското, а във втората - мъжкото. Те растяха с голяма скорост, ядоха абсолютно всичко, което можеше да се яде от прасе. За четири месеца женското стана деветдесет, а мъжкото - сто и двадесет килограма, а в осмия месц осем мъжкаря беше станал двеста и тридесет, а женската - сто и осемдесет. В края на април женската забременя, а на двадесет и четвърти май се сдобихме с четиринадесет малки прасенца.
  А шопарът пълнееше все повече и повече и колкото повече пълнееше толкова по-мързелив и тромав ставаше. По цял ден лежеше и почти не напускаше кочината, въпреки че през голяма част от деня тя беше отворена. Просто се беше превърнал в един добродушен великан, който едва ли мислеше за нещо друго освен да сложи нещо в устата си.

   Обаче на петнадесети юни нещата претърпяха коренна промяна. Може да се каже, че на този ден започнаха нещастията за нашето семейство.
 Беше един топъл слънчев летен ден, типичен за тази част от годината. В един часа следобед се приготвяхме за обяд. Аз тъкмо бях изкарал козите на следобедна паша и се гласих да хапна кавърма, която майка беше сготвила (лятото имахме удоволствието да се храним навън под навеса). Изведнъж откъм животинския двор се чуха няколко силни трясъка, като последния беше придружен със звук от чупене на дъски. Последва оглушителен протяжен рев, идващ от същата посока. Ние се обърнахме стреснати. Кокошките и патиците хвърчаха на посоки, кучето лаеше бясно, чухме и кобилата да цвили, а свинята майка и прасенцата грухтяха истерично! В двора на животните ставаше нещо страшно! Изведнъж отнякъде изригна Порки! Той се движеше бясно, напосоки като се блъскаше в гредите на кошарите, удряше всичко, което ми се изпречи на пътя, газеше кокошките и патиците, които в някаква луда паника често му препречваха пътя. Аз и татко тръгнахме веднага към двора, но само приближихме вратата без да влизаме. Прасето вилнееше бясно! Лицето му имаше зверски вид, сякаш се готвеше да разкъса нещо грамадно! Но най-страшни бяха звуците, които издаваше - гърлени, свирепи сатанински стонове, които имах чувството, че идваха от дълбините на ада! Цялата тази церемония траеше вероятно петнадесетина минути, които ни се сториха цял час. След това прасето млъкна изведнъж, след това бавно, отмерено и спокойно се запъти към жилището си, сякаш нищо не се бе случило.
  Аз и татко се втурнахме в двора да видим щетите.
    - Една умряла кокошка - каза татко.
    - Три кокошки и една патица куцат - обобщих аз след като обиколих около кокошарника. В това време се зададоха майка и Иво.
    - Няколко дърва са преместени, една варела с жито е съборена - каза майка, - Какво му стана на това животно? – допълни с риторичен въпрос тя.
         - Татко, виж кучето - каза Иво и посочи към гаража. Погледнахме към него, а то се беше свило в къщурката си и скимтеше тихо и уплашено.

След това отидохме и при  Порки, който се беше прибрал в кочината си. Той лежеше спокойно, даже бих казал почти обездвижено, а по цялата му козина имаше пот и драскотини. Вратата на кочината беше разбита.
             - Може да е някакъв бяс. Трябва да извикаме Гори Ветеринаря да го прегледа - завърши татко.
Но не го извикахме. Поне не веднага, а чак след следващия пристъп. След два дена - на седемнадесети юни цялото това зрелище се повтори. Тогава отново с гръм и трясък шопара разби кочината си, влетя в двора и завилня като ураган. Дяволските стонове отново заглушиха всичко наоколо, а някъде между тях се чуваха и параноичните ревове на останалите животни. Порки вилнееше бясно около половин час и след това рязко спря.

  Гори ветеринарят дойде, прегледа го и ни каза следното:
    - Поне според мен всичко е наред. Не откривам нищо. Тези пристъпи не може да са от бяс, защото бяса е постоянен и не прекъсва. А досега не съм срещал един или друг вид  шизофрения при животните.
Все пак го ваксинира срещу бяс. Каза, че ще се консултира с някой ветеринар от града и ще ни се обади.
Гори ни звънна след два дена и ни съобщи, че никой от неговите колеги досега не се е сблъсквал с нещо подобно!

   В периода от деветнадесети до тридесети юни пристъпите на Порки се повтаряха през два до три дена и траеха от петнадесет до тридесет минути. Тук обаче те се ограничаваха само до размерите на кочината, защото след втория пристъп татко и чичо направиха много здрава дървена врата, която залостихме със желязно мандало. След всяко буйстване на шопара проверявахме вратата, която се оказа доста издръжлива и успешно се противопоставяше на силните удари на които бе подложена .
  В същия този период броихме пет такива случая. Накрая дори и не обръщахме кой знае колко внимание на това - вече бяхме свикнали с тях,  все едно бяха част от ежедневието. Видяхме, че не е толкова опасно - просто някакви пристъпи на лудост у едно животно, което бе здраво залостено в кочината си и които минаваха бързо. За мен като че ли най-страшни бяха сатанинските звуци,  защото те приличаха на злокобен рев, издаван сякаш от множество побеснели хищници. Но какво пък толкова - това бяха просто звуци, идващи от нашето прасе, от нашето домашно живтно. Бяхме решили, че накрая на юли Порки ще "намаже ножа"" и само трябваше да изтърпим дотогава. Ветеринарът ни увери, че няма да има никакви проблеми ако го изядем.

   Обаче на тридесети юни нещата поеха по друга посока и ние се принудихме да заколим прасето час по-скоро!
   Сутринта на този ден предвещаваше, че той ще бъде студен и дъждовен. Плътни облаци се бяха спуснали над селото и образуваха плътна мъглива пелена. След малко капките дъжд започнаха да падат отгоре,  давайки плод на цялата тази сива и мрачна атмосфера. През целия ден валя студен и влажен дъжд, който ту се усилваше, ту отслабваше, цялата тази обстановка бе пълен противовес на предишните слънчеви дни.
   В два следобяд пристъпите отново започнаха, но този път ударите по дървената врата се чуваха по-силно от преди. В това време майка беше в двора и даваше трева на кокошките, аз седях на една пейка под навеса и поправях някакъв стол, а татко и Иво се спотайваха вътре в къщата. Изведнъж се чу звук от счупване на дърво! Злокобните стонове, издавани от полудялото прасе започнаха да приближават към нас! Видях разярения Порки да излиза и да се втурва към майка! Тя стоеше като парализирана! Аз скочих и се втурнах към двора, но през това време звярът блъсна майка с такава сила, че тя отскочи на около два метра назад. Въпреки зловещият вой, издаван от шопара чух безпомощния писък на майка, която лежеше в калта, заела неестествена поза. Аз влетях в двора и се хвърлих върху прасето тъкмо когато се готвеше да нанесе втори удар на майка ми. То се обърна, завъртя се рязко и ме отхвърли доста надалеч и аз паднах в калта. Видях че от къщата се стекоха Иво и татко, а по тях тях тичаха леля и чичо. Започваше ожесточена, варварска борба за оцеляване!
  Аз взех едно дърво, а татко хвана някаква овчарска гега и започнахме да налагаме врага. Обаче той изобщо не се предаваше, сякаш не усещаше ударите по себе си, а вилнееше и ни блъскаше един по един. В очите му се четеше нещо като бясна и дива омраза, а сатанинските ревове, които сега ми се струваха просто оглушителни допълнително респектираха всички участници в безмилостния бой. Имах чувството, че се борехме със самия дявол. Видях, че и татко с гегата, и чичо, който беше взел едно дебело дърво налагаха шопара по главата. Той пък от своя страна се обърна и така блъсна татко, че той полетя назад и се удари силно в зайчарника. След това се обърна, захапа леля за горната дреха  и замята в калта. Аз го посрещнах с дървото, но в отговор получих страхотен ответен удар по коляното, като се преметнах акробатически над подивелия враг... Битката беше люта и жестока!
   Всичко спря изведнъж! Чуваха се само уплашените писъци на леля и на майка, както и звуците, издавани от другите животни в двора. Целият в кал видях как Порки се прибира много бавно и накуцвайки към кочината. Видях, че всички бяхме целите в кал. Аз имах няколко драскотини по ръцете и бях с навехнато ляво коляно, по калната глава на Иво червенееше прясна кръв, татко имаше следи от зъби и по двете ръце, леля и чичо също се бяха сдобили с няколко драскотини. Най-пострадала беше майка - прасето я беше удряло и хапало почти навсякъде, десния крак и лявата ръка бяха навехнати, а по бузата й имаше голям прорез.

 Към пет часа аз, татко, чичо и Иво отидохме в кочината и заклахме Порки! Мислехме, че ще имаме големи трудности с това лудо прасе, но тази тягостна процедура мина изненадващо леко, не по-различно от предишните свине, които бяхме клали.
 Традицията при нас бе такава - татко и чичо колят и дерат животното, а аз и Иво помагахме и пренасяхме месото в къщата, където го поемаха майка и леля. Клането на животно, особено на прасе тачехме като някакво празнично събитие, особено след като знаехме, че известно време щяхме да ядем свинско в комбинация с хай-различни гозби. Вечерта след събитието майка винаги правеше свинско със зеле, а на другия ден всички - нашето семейство, леля, чичо и съседите, се събирахме под навеса, ядяхме мръвки и пиехме вино до късно.
 А тук насладата от това трябваше да бъде по-голяма, имайки предвид събитията през деня. Радвахме се, че се отървавахме от това лудо прасе, от бесните му пристъпи и от сатанинските му звуци, макар че все още не можехме да се оттърсим от страховитите спомени. Бяхме убедени, че след заколването на шопара всички лоши неща ще свършат, вярвахме че отново ще се възцарят спокойствието и хармонията, както е било до преди тези събития. Но за огромно съжаление не бяхме прави! За съжаление страшните събития не свършваха дотук, дори напротив -  те тепърва ЗАПОЧВАХА! В сравнение с това, което ни предстоеше да преживеем предишните случаи бяха като леки удари с кокоши перца!

Още по време на клането забелязах нещо странно. Кокошките, които обикновено щъкат нахално около нас и пият кръвта, която се стича от закланото животно този път е бяха изгубили някъде и изобщо не се вясваха. Кучето, въпреки че бе пуснато се беше свило до къщурката и по изражението на лицето му се четеше апатия и меланхолия. Когато аз му хвърлих малко месо то дори не го помириса а заскимтя жално и влезе в къщурката си. В съседната кочина свинята и прасенцата грухтяха напрегнато и неспокойно!
Дадохме няколко къса месо на Иво и го пратихме при ветеринара за изследвания. След като се върна каза:
  - Гори тъкмо беше тръгнал за града. Каза ми че ще се обади след като станат готови изследванията.
Бяхме разфасовали месото и чакахме. В седем часа ветеринара се обади и ни съобщи, че не са открили никакви зарази и че месото е напълно годно за ядене!
Това означаваше, че трябва да се започва с приготовленията.
Към девет вечерта вече бяхме вътре в къщата. Бяхме сложили да се вари свинско със зеле в тенджерата под налягане, а ние бяхме в другата стая и гледахме филм. Филмът беше много интересен и бързо се пренесохме в действието му. Изведнъж от антрето се чу страхотен ГРЪМ, от който къщата буквално се разтресе!!!  Когато отворихме вратата към антрето ахнахме от изумление - навсякъде по стените на стаята, по шкафовете, по мивката и по телевизора имаше пръски и остатъци от месо и зеле. А на котлона тенджерата под налягане се беше разцепила до такава степен, че приличаше на голямо метално цвете. Над нея таванът се беше пропукал леко, а по пода се търкаляше капакът. Първа заговори майка:
  - Леле, ако бяхме в тази стая какво щеше да стане!! Андрей, какво ще правим сега?
  - Тенджерата е стара, време и е вече. Не знам какви са тия изработки, могат да убият човек - с типичният си строг тон изрече татко.
   - Още ми бие сърцето! Така се стреснах само - каза Иво.
  - Аз ще започвам да почиствам. Тази вечер няма да се яде зеле! - заяви майка.
 Тогава и аз се намесих:
    - Не зная, но работата е странна. В това месо има нещо. Защо кучето не го яде и кокошките не пиеха кръвта? По-добре да не го ядем изобщо - посъветвах аз, макар че много обичах свинското.
    - Росене, престани с твоите глупости. Сега не е времето да говориш така – укори ме майка се зае с почистването.

   В следващите няколко дни аз наблюдавах с интерес животните в двора. Дали заради странностите, които се случваха с месото на Порки или просто исках да видя нещо свръхестествено, което да задоволи интереса ми към ужасите, но аз прекарвах почти цялото си ежедневие на това място. Тук, в този двор ставаше нещо странно, нещо неестествено, и това го показаха моите наблюдения!
   Кокошките и патиците обикаляха главно около кокошарника, което е доста нетипично за тях, обикновено тях можеш да ги видиш навсякъде в двора, както и в малкото дворче. Кучето, което връзвахме за ъгъла на третата кошара до тези дни беше винаги в движения, ограничаващи се от дължината на въжето и показващи желанието му за свобода. Но през последните дни то лежеше напрегнато до стената, сякаш очакваше всеки момент към него да приближи някой силен враг. В кочините свинята и малките като че всеки момент бяха в движение, а по очите им се четеше страх и напрежение. Другата кочина беше празна, но кръвта на шопара зловещо се беше разстлала по пода, недокосвана от никой, дори от многобройните мушици и насекоми.
   Нещо много интересно се случи, когато се опитах да вкарам козите в третата кошара,  входът на която беше вътре в малкото дворче. Когато ги подкарах към дворчето и те наближиха навеса изведнъж се обърнаха рязко и забягнаха в обратната посока! Аз взех гегата и започнах да бутам едната. Тя ми оказа яростно съпротивление, но аз все пак бях по-силният и я изтласках към дворчето, чиято врата бях отворил предварително. Бях отворил и входа на кочината, надявайки се че агнетата и яретата няма да излязат. Когато избутах козата към дворчето, тя изведнъж се отскубна и влетя набързо в кошарата. Същото нещо се повтори и с другата коза. След това, при излизането от кошарата погледнах уплашено към празната кочина. Имах чувството, че някакво зло се носи във въздуха. Атмосферата на това място беше някак си... ЗЛОКОБНА!
След това взех една кокошка и тръгнах към малкото дворче. С приближаването тя ставаше все по-напрегната, а когато доближихме навеса и се видя кочината, кокошката изведнъж скочи и хукна по посока на кокошарника. Тогава отидох при кучето и го хванах. То обичаше да го нося и затова не оказа съпротивление когато го взех, но когато тръгнах напред с него то започна да мърда и да скимти, като искаше да се отскубне от ръцете ми. Като наближих ъгъла на кошарата и се видяха кочините то изведнъж се обърна, накострежи се и започна да лае бясно в онази посока! Аз се стреснах и го изпуснах, но кучето продължи да лае свирепо!
   В ранния следобед аз повиках брат ми в двора. Все още не исках да споделя това с родителите, поне не сега, защото знаех че ще ми отговорят да не се занимавам с глупости. А Иво беше по-малък и с него можех да си кажа всичко. Привиках го малко преди да изкарам козите към козарника за следобедна паша. Направих му експериментите с една кокошка и с кучето. Той само ахна:
    - Това е много странно! Не може да бъде! Какво казаха майка и татко?
    - Не съм им казал още. Ела да видиш свинята и прасенцата.
Отидохме боязливо до кочината и погледнахме - майката и прасетата се бяха скупчили в един от ъглите, но не от стената към кочината на Порки, а от другата.  Всички грухтяха слабо, сякаш се бяха предали или бяха свикнали на някакво нещастие, а по широко отворените им очи се четеше уплаха. Странно е, че дори такова животно като прасето може да издава различни чувства.
    - Сега ще видиш какво ще стане когато изкарам козите.
    - Абе ти правиш нещо. Познавам те добре. Това не може да е истина!
  - Какво мога да направя? Освен да кажа на животните да не доближават дворчето, ха, ха, - със сарказъм отговорих аз.
    - Хайде да изкараме козите и да видим какво ще стане!
  Когато ги подкарахме да вървят те не искаха да излязат от кошарата и отново се наложи да използваме сила. След като излязоха от кошарата те се втурнаха напред и излетяха с такава сила в животинския двор, че след тях остана да се рее във въздуха голяма прашна диря. Чух брат ми да издава някакъв звук, подобен на "Ауууу"", което показваше, че беше доста стреснат! А аз бях донякъде доволен, задето му показах че съм прав.
   По пътя към козарника ние размишлявахме за тези събития.
    - Мислиш ли че призракът на прасето е тук, в кочината - попита Иво - хайде, чел си това онова, знам че си чел за духове и вампири.
   - Възможно е, но не съм сигурен. Досега сме заклали толкова много животни, но не е имало такива явления.
    - Може всичко да е свързано с тези избухвания на прасето. Нали ветеринара каза, че не е виждал подобно нещо. Оня ветеринар от града е казал същото.
    - И в месото има нещо странно. Виж кучето, кокошките. А и тенджерата...!! Не може тенджера под налягане да избухне току така.
    - Не само в месото - изрече Иво - цялото настроение в двора е някак си... ТЕГАВО. Става ми кофти когато приближавам онази кочина.
    - И аз го усетих! Атмосферата е злокобна, зловеща.
    - Трябва да кажем на майка и татко. Те може да направят нещо.
    - Няма да ни повярват. Трябва да им покажем какво става тук . Не знам брат ми, но започва да ме хваща страх - казах аз.
    - Мен също - завърши разговора Иво.

Когато се върнахме, Иво побърза да сподели ситуацията с родителите. Те както винаги реагираха скептично. Дори когато им демонстрирахме номерата с кучето и кокошките те  ни изгледаха недоверчиво и татко измънка:
    - Кой знае какво е. Може да бъде всичко.
Явно родителите ни не можеха или не искаха да повярват. Те просто бяха праволинейни хора, всичко според тях може да бъде обяснено с нормалните неща от живота. Те не мислеха как да обяснят необяснимото защото знаеха, че винаги може да се намери отговор на всичко. Дори видими странни явления като тези, които описах преди малко не представляваха за тях особена тема за разсъждения. А такива истории за пара нормално, свръхестествено или за духове и чудовища бяха за тях само "глупости"".
             Но на седми юли се случи нещо, което накара и майка и татко да повярват в тези "глупости""!

 Досега случващото се беше странно, неестествено, но то все пак можеше да се обясни по един или друг начин. Фактът, че животните не обичаха свинската кочина може да бъде обяснен с някакъв страх от заколването на прасето или от самото прасе, което вилнееше в двора и което може да е предизвикало у тях някакви комплекси. Можеше да се обясни и с лошото дъждовно време, което бе пълна противоположност на предишните топли дни и това да е причината животните да изберат да се скрият на сухо. Това беше малко вероятно, но все пак обяснимо до една или друга степен. Обаче онова, което се случи на седми юли НЕ МОЖЕШЕ да се обясни по никакъв нормален начин! Това разстрои психическото ни равновесие и ни накара да търсим други,  нестандартни методи за решаване на огромния проблем.

                      .............

  Денят беше горещ и слънчев, а вечерта – топла и задушлива, типична за разгара на лятото . Комарите свиреха безкомпромисно в ушите ни, а множеството мухи жужаха из стаята, издавайки монотонен бръмчащ звук. В тази топла вечер всички отново се бяхме събрали на раздумки и сладки приказки. Чичо и леля си тръгнаха към осем и ние останахме сами. В осем и половина приключихме с вечерята и вече се стягахме за лягане, когато чухме ПОЗНАТИТЕ ЗВУЦИ - силни сатанински ревове, удари по дърво, паникьосани звуци, издавани от другите животни, бесен лай на куче, цвилене на кобила!!!!  Една минута слушахме без да мърдаме и без да издаваме звуци. Пръв се обади татко:
   - Свинята!! Онова прасе я заразило! - и се приготви да излиза. Но това предположение не издържа. Много ясно и отчетливо, между дяволските звуци и паникьосаните крясъци на животните се чуваше отчаяното грухтене на свинята майка. Чуваха се дори и прасенцата, които скимтяха диво с пискливите си гласове. След малко татко влезе, придружаван от леля и чичо. Ние гледахме през прозореца, озадачени и невярващи на ставащото. Аз чувствах как космите ми настръхват, как косата ми се изправя, как кожата ми се стяга. Все пак някъде някоя врата издържаше на напорите, защото звуците се чуваха само откъм кочините, а там ние им бяхме сложили доста здрави порти и ги бяхме залостили. Залостихме дори кочината на шопара, въпреки че беше празна. Паниката траеше около тридесет минути, после всичко изведнъж стихна! Дворът отново бе тих както преди, чуваха се остатъчните стонове на животните, единствено кучето продължаваше да лае бясно!
  Заредиха се всякакви възможни варианти на случката. Предположихме, че или свинята майка е полудяла, или някое от прасенцата. Също така може някоя коза, яре или агне да се е заразило с този бяс. Всички избягвахме най-лошата хипотеза, тя дори не беше спомената. Но аз знаех, даже бях сигурен, че това нещо, което се ставаше тук се случваше в кочината на Порки! И бе СВЪРЗАНО със самия Порки!!
   Спах неспокойно. Представях си разни истории с духове, чудовища, вампири или таластми. Въпреки че донякъде исках да се сблъскам с някакъв ужас все пак съзнавах, че страхът ми бе по-силен от това желание!
  На сутринта се затвърдиха моите зловещи очаквания и  теориите на останалите се разбиха на пух и прах. Когато отидохме до кочината на шопара видяхме, че някои дъски от вратата бяха скършени. Желязното мандало дори беше леко изкривено. Нещо отвътре е удряло със страхотна сила по вратата от вътрешната и страна, мъчейки се да излезе и да се освободи. Кръвта беше почерняла от времето и така  изглеждаше още по-зловещо, приличаше на някаква дяволска черга.

                                ......

     Ние мълчаливо изковахме една много здрава врата с два реда дебели дъски и я сложихме на мястото на повредената, след това решихме да преместим свинята майка и прасенцата при кобилата. Когато отворихме вратата на кочината им те се втурнаха с бяг към двора и трябваше да ги гоним едно по едно. После, на обяд всички се събрахме в навеса на къщата и започнахме да разсъждаваме върху станалото:
   - Колкото и да не искаме трябва да приемем теорията на Росен. Аз не мога да обясня случващото се по никакъв начин - започна леля. Татко изрече следното:
   - Не зная, объркан съм. Никога не ми се е случвало подобно нещо, не знам какво да направя, откъде да започна..!!
   - Да отидем при баба Денка. Тя се занимава с такива неща - разваля магии, гледа бъдещето. Поне така знам - заяви чичо.
Майка тогава се намеси като ми каза:
   - Ти четеш такива книги, гледаш филми! Кажи какво да направим!
   В този момент бях убеден, че те бяха изпаднали в отчаяние. Те вече осъзнаваха, че са безсилни и не могат да направят нищо. При обикновени обстоятелства майка никога нямаше да ми зададе този въпрос, но сега тя вярваше, че тук се случва нещо необикновено. Мълчанието на другите показваше, че и те мислят по този начин. Това нещо определено не ме радваше, но ми стана приятно, че в случая трябваше да разчитат на мен. Аз казах следното:
   - Не зная дали може да се говори за дух на умряло животно, защото в двора са минали под ножа много животни и никакъв призрак не се е появявал досега! Всичко е свързано с пристъпите. Може някой дух да се е вселил в прасето и да го кара да върши тези зловещи неща. И след като го заклахме той да се е освободил!
   След такива думи обикновено получавах гневни погледи или просто ме прекъсваха да не говоря повече безсмислици. Този път обаче всички ме гледаха втренчено и слушаха всяка моя дума.
   - Но чий дух може да се е вселил в нашето прасе? - попита ме Иво.
   - Нямам и най-малка представа. Най добре да посетим баба Денка, да видим тя какво ще ни каже.

  В четири следобяд аз, чичо и майка отидохме при баба Денка. Никога досега не сме действали толкова експедитивно и бързо. Но сега малко след разговора или по-точно след като изкарахме козите веднага се запътихме натам. Баба Денка ни посрещна подобаващо за една гостоприемна старица и след като и зададохме въпросът,  който ни тревожеше ни каза следното:
   - Не мога да ви помогна с нищо, но съм чувала, че много отдавна във вашата къща е станало нещо зловещо. Това е било някъде пет години преди да се родя. А аз съм на седемдесет. Трябва да попитате по-старите хора в селото. Лошото е че никой  не иска да говори за това. Носеха се само слухове и хората до преди време отбягваха вашата къща, но така и не разбрах защо го правят и какво е станало. Само това мога да ви кажа.
  Тя говори кратко, но това бе достатъчно краката ми да се подкосят! Какво ли ужасно може да е станало в миналото и защо това минало така гръмко се стоварва върху нас? Решихме на другия ден сутринта да разпитаме по-възрастните хора и се надявахме да измъкнем нещо от тях.
  Вечерта на татко му дойде и друга идея. Той беше много добър приятел с кмета. Той можеше да поговори с него, защото кметовете обикновено знаят много неща за селото. А и кметът можеше да го допусне до архива на кметството, където се съхраняват всички броеве на местните вестници. Но утре най-добре би било да започнем от съседите. Те ни познаваха, бяха добронамерени към нас и ако знаят нещо щяха да ни го кажат, въпреки че най-възрастната жена около нас беше на седемдесет и пет. Ние трябваше да търсим хора около деветдесет, защото вероятно по време на събитията в миналото са били на около петнадесет години. Селото беше малко и хората над осемдесет се брояха на пръстите на едната ръка. Най-възрастният крабовчанин - дядо Наско бе на деветдесет и шест.

  На другия ден се разделихме на две групи. Първата бяхме аз, майка, Иво и леля. Ние трябваше да разпитваме хората. Останалите - татко и чичо като приятели с кмета трябваше да разговарят с него.
  Никой от съседите не знаеше нищо (или не искаше да ни каже какво знае). Никой не беше чувал нищо освен може би някои мимолетни слухове, които не помни. Първият възрастен у когото отидохме да разговаряме беше дядо Наско. Той, въпреки че не беше добре със здравето, ни прие. Обаче когато му зададохме въпроса за странните случаи ни каза, че не помни нищо за никакъв странен случай. При втория - дядо Огнян се получи нещо подобно. Той също не можеше да си спомни и като че ли побърза да ни изгони. Тъкмо си мислехме, че удряме на камък, когато отидохме при дядо Бочо. Той по принцип беше много добронамерен и едва ли би ни отказал разговор или гостуване. Беше на осемдесет и девет, но не му личаха годините. Той ни покани и веднага извади една бутилка ракия:
   - Седем годишна домашарка. Ще съжалявате ако не я опитате.
   - Не, ние само набързо, да те питаме нещо - изрече майка.
   - Ами като седнете, тогава ще питате - настояваше той
Ние седнахме. Говорихме отначало за обикновените теми от живота. Но когато поехме нашата тема, се случи следното:
   - Дядо Бочо - да знаеш да е ставало нещо странно в нашата къща, когато си бил още дете.
   - Какво странно нещо при вас?
   - Ами нещо ужасно в двора на къщата? - запита леля.
   - Не помня да... - изведнъж лицето му се промени, очите му се ококориха! - За какво говорите по дяволите?
   - Ако може си спомнете, че това е много важно за нас - помоли го майка.
   - Нищо не помня! - извика той - а сега ме оставете, че имам работа.
   - Но...
   - Оставете ме! Махайте се! Не мога да ви кажа нищо! - викаше Бочо - не мога да ви помогна!
   - Моля ви, знам, че си спомнихте. В двора ни се случват ужасни неща. Трябва да знаем какво е станало.
  Очите на дядо Бочо се разшириха още повече. Лицето му се изкриви под маската на страха и ужаса. Той отвърна само:
   - Нищо не помня! Не мога да ви помогна! Извинявайте! - а след това ни поведе към вратата и я тръшна след нас. Ние стояхме пред къщата му около минута застинали, изумени и объркани!
  Сигурен бях, че знае нещо, но поради не знам си каква причина не го казва. Сигурни бяха и майка, и Иво и леля!
  И при другите четирима възрастни, които посетихме, не научихме нищо. Дядо Свилен и дядо Асен Пешака ни отговориха най-любезно, че нищо не знаят, а когато попитахме дядо Георги и дядо Иван Бакърджията те просто тръшнаха вратите си под носа ни без да дадат никакви обяснения.
  Явно никой не искаше да говори за това. Вероятно случилото се е било в особено големи и опасни размери, щом като не искаха да го споменават.
  Какво ли е било това страшно нещо, че никой дори не иска и да го споменава? Кое ли е това събитие, което и до днес предизвиква потрес и ужас у  възрастните жители? Мистерията се разрастваше главоломно!

  През това време татко и чичо посетили кмета, поговорили с него и той ги пуснал само за около час в архива, защото след това трябвало да ходи до София за някакви дела. Кметът Тодор Искренов , беше на петдесет и една, едър, с големи ръце и добродушни очи.  За краткото време в архива е все пак претърсили една не малка част от вестниците.
  Сега беше хиляда деветстотин деветдесет и седма. Преди седемдесет и пет години се е падало хиляда деветстотин двадесет и втора. Преровили повечето броеве на тогавашния вестник "Крабовско лято"", но не открили да се споменава нищо особено. А и трябвало да четат бързо, защото все пак имали на разположение  само един час. После казали на кмета, че от утре ще идват често да гледат вестниците.
  Всички си бяхме вкъщи за обяд си разказахме това, което имаше за разказване. След това се захванахме за домакинската работа, като решихме, че на другия ден ще прекараме голяма част от деня в архива.
  В четири часа след обед събитието се повтори. Ние отново стояхме вцепенени, чакахме и се молехме да свърши по-скоро. Този път то трая само десетина минути. След като спря ние отново продължихме ежедневните си дейности. Беше девети юли.

                                        ..............

  В дните между десети и двадесет и първи юли се случиха много интересни събития, които ни помогнаха да открием някои неща, но от друга страна задълбаха още повече надвисналата като черен облак злокобна тайна. Първо трябва да кажа, че в този период ужасните случаи  бяха пет.
  Няма да описвам всеки един поотделно, само ще спомена, че и в петте случая бяхме сковани от напрежение и страх. Най-ужасното от всичко си оставаха сатанинските звуци, които издаваше съществото. Имах чувството, че от ден на ден те ставаха все по-силни и по-злокобни. Имах и чувството, че между тях улавям и други звуци, издавани от същия източник, но не можех да определя какви. Хубавото беше, че здравата врата издържа на всичките тези гигантски напрежения.
  Кучето изчезна ненадейно! Когато го отвързахме да потича то се отскубна, побягна и никога повече не се върна. Изчезнаха още три кокошки и две патици. Явно са намерили някъде пролука и са изфирясали безвъзвратно в неизвестна посока. За по-голямо улеснение преместихме яретата и агнетата в първата кошара. Там  прибирахме и козите. Вече почти не стъпвахме в малкото дворче.

  В първия ден аз, брат ми и майка отидохме в архива и прелистихме всички броеве на седмичникът "Крабовско лято"" от хиляда деветстотин двадесет и втора, но не намерихме интересни неща. Започнахме да търсим през двадесет и първа. На другия ден вече бяхме свършили с броевете от двадесет и първа и започнахме тези от двадесет и трета. Дотогава не открихме нищо особено. Но при прелистването на вестниците от двадесет и трета забелязах, че броевете от пети август до дванадесети септември липсваха!
   - Елате да видите - им казах аз - шест броя липсват! Дали тук не е писало нещо интересно?
   - Трябва да намерим на всяка цена тези броеве - каза майка - ще отида да поговоря с кмета.
  Но кметът и казал, че нищо не знае по въпроса. Имало и вероятност тези броеве изобщо да не са излизали. Тогава се сетих да потърся околийският всекидневник "Белоградчишко слово"".
  И в този вестник не се споменаваше нищо за Крабово през този период. Въпреки това ние продължавахме да разлистваме броевете на двата вестника преди и след периода.

  Натъкнахме се на много интересни статии. Например в броя от двадесет и първи ноември, двадесет и трета на "Крабовско лято"" пише, че крабовчани масово започнали да си продават свинете от страх и суеверие. Хората се страхували заради "странните дни"", случили се на семейството на Недко и Таня Данчови през месец август.
  В друга статия от петнадесети март, хиляда деветстотин двадесет и четвърта  бе написано следното: "В понеделник сутринта в полето, не далеч от местността „Върли дол“ е намерена Таня Данчова (моята прабаба) мъртва. Лекарят констатира, че става въпрос за сърдечен удар. Таня Данчова се смята за най-малко ВИНОВНАТА от фамилията Недкови за ""странните дни"". Това може и да е една от причините за този сърдечния удар"".
   Видяхме, че липсват още два броя - от двадесет и пети октомври, двадесет и трета и от шести декември същата година. За три дена прегледахме всички броеве от двадесет и трета, двадесет и четвърта и двадесет и пета, но не открихме нищо друго.  
   Мистерията беше пълна! Вече знаехме, че става въпрос за един период, наречен ""странните дни"", в който се е случило нещо страшно с фамилията ни, и може би те имат някаква вина за това. Но все още не знаехме каква вина може да имат прадедите ни! Какво е станало тук, през август, двадесет и втора? Защо са унищожени ценните броеве на „Крабовско лято? Сигурни бяхме, че там е писало за странните дни, но поради една или друга причина някой е решил, че това не трябва да се знае от следващите поколения! Това бяха въпроси, на които непременно трябваше да намерим отговорите!

  Двамата с татко намерихме и нещо друго! Ние бяхме решили да преровим старата къща и някои скринове в новата. Търсихме стари снимки, стари писания и някои други неща, които са се запазили от миналото. Бяхме намерили множество снимки, както и една история на фамилията, написана от дядо Иван. В нея е на двадесетина листа е написано подробно животът на всички от хиляда осемстотин осемдесет и пета до хиляда деветстотин осемдесет и осма.
  Прочетохме я с интерес, но не попаднахме на никаква зловеща история, на кикакво странно и нереално събитие. Може би ""странните дни"" просто са били подминати. Постоянно изникваха нови и нови въпроси без да можем да им дадем отговори! Историята бе написана с много подробни описания, с реални събития без значение дали бяха хубави или лоши. Обаче никъде в историята не пишеше за никакви "странни дни"! Отново бяхме в безизходица!
   И в снимките, които разглеждахме не открихме нищо. Имаше много стари, по-нови, но нищо конкретно, което да ни даде и малък тласък за разгадаване на загадката. Тогава аз видях ЗАКЛЮЧЕНИЯ ШКАФ!

  Баща ми ме погледна, явно беше разгадал моят поглед, защото и той се обърна в оная посока. Шкафът се намираше в най-долния ред на старата секция. Лъч надежда премина през лицата на двама ни! Дали тук не беше скрито нещо интересно? Майката на татко е загубила ключа на шкафа още, когато татко е бил студент, десетина години преди аз да се родя. Тя му казала, че тук са скрити някакви стари черги и нямало смисъл да се търси ключа. И повече не са го търсили. Аз зададох въпроса на татко дали баба ми не му е споменавала за нещо странно, но той каза, че не помни да е казвала нищо интересно.
   С една отвертка разбихме шкафа. Вътре имаше стари черги, юргани и дрехи, които бяха покрити с дебел слой прах, натрупвал се с течение на годините. Започнахме да изваждаме едно по едно нещата. В дъното на шкафа, под всичките тези парцали намерихме предмет, опакован с парцали и завързан с много въжета.
   Върху него имаше парче хартия с надпис ""не пипай"". Ние срязахме въжетата с една ножица и разкъсахме парцалите, с което беше увит предмета. Той се оказа един стар АЛБУМ СЪС СНИМКИ! Албум, опакован, здраво завързан и скрит в дъното на заключен шкаф!
   Аз бързо взех албума и започнах да го разлиствам. В него имаше около шестдесет снимки. Отначало не забелязахме нищо особено - стари снимки на хора, повечето от които от нашата фамилия, снимани в едни или други интересни пози. Но по едно време аз забелязах, че на всяка снимка присъства някакъв МЪЖ, който не сме го виждали досега в нито един от другите албуми. Той на всяка снимка беше облечен с черно сако, на всяка снимка беше усмихнат и сияещ, имаше извити мустаци и носеше бомбе.
   Първите две снимки в албума бяха от хиляда деветстотин и осемнадесета, от сватбата на прадядо и прабаба. И на двете присъстваха Недко, Таня и този човек, който по това време изглеждал на около тридесет. След това се е снимал с всички членове на фамилията - дядо Асен, Петър, дядо Иван по много пъти, видяхме и няколко общи снимки на цялата фамилия Недко и Таня, тримата им сина тогава юноши и .. той!! Най-интересно, че досега в нито една от снимките, с които разполагахме членовете на фамилията не са снимани заедно, а в този албум имаше осем фамилни, в които обаче присъстваше непознатия!! По-нататък снимките показваха сватбата на дядо Асен - бащата на татко, като на всички тях мяркахме това лице, сякаш той беше част от фамилията, но татко изобщо не можеше да си спомни кой е той, просто защото не знаеше. А и на на никоя снимка отзад нямаше конкретни надписи или имаше някои общи като ""Фамилия Недкови"".
  Най-странна обаче се оказа последната!  На нея бяха дядо Асен, баба Жана, татко като току-що новородено бебе и... този човек, вече значително поостарял с прошарени мустаци! Тримата се бяха прегърнали като много близки хора и се бяха събрали до количката с татко. Най-интересното в тази снимка беше, че непознатият държеше един гоблен, на който е изобразена СВИНЯ!! На гърба на снимката пишеше следното:
"Щастливото семейство Недкови с малкия Андрейчо, юни, четиридесет и пета".

   Ние веднага показахме снимките на леля и чичо. Леля също се зачуди какъв е този човек, след което ни каза, че според нея ако открием кой е той, можем да намерим отговора, който търсим!
  На една снимка той се беше снимал с една съседка и с още няколко непознати хора. Тази съседка беше баба Дорка. Ние отидохме при нея.  Когато ни видя тя ни попита какъв е този рев, който се носи от двора. Излъгахме я, че свинята на моменти полудява. След това и показахме снимките, но тя ни рече, че изобщо не помни такъв човек! Въпреки че дълго гледаше снимката с нейното собствено изображение не можа да си спомни нищо!!!
   И така мистерията вместо да се разплита, лека-полека ставаше все по-заплетена. Сега въпросът беше какъв е този човек и дали има нещо общо със ""странните дни""? Имах чувството, че той е пряко свързан със станалото през август, двадесет и трета. Но по какъв начин? Защо следите му се губят през четиридесет и пета и след това никой не си спомня или не иска да си спомни за него? Защо снимките му бяха така здраво опаковани, завързани и скрити под дебели черги в заключен шкаф, на който ключа е изгубен? Какъв беше той на цялата фамилия, че му отдаваха такова внимание и близост? Имаше малка вероятност човекът да е жив, но ако е така, той би бил на около деветдесет и няколко.

  Атмосферата в къщата ставаше все по-тягостна. Виждах татко и майка все по-замислени, а Иво също не беше в настроение. Напълно ги разбирах, защото и аз се чувствах точно така – стресиран и уплашен. Когато излизах с приятелите обикновено седях замислен, с концнтриран в  една точка поглед. Те усещаха, че нещо не е наред, опитваха да ме развеселят, искаха обяснение от странното ми държане напоследък!. А когато ме подканваха да разкажа някоя ужасна история аз само отговарях: "Сега не се сещам за такава"". Някой би казал: "Ето ти истинска история, разкажи я, няма нужда да си измисляш"".  Но в трудния период, в който се намирах  беше невъзможно да разкажа за странните събития, дори и да прозвучат като измислица! Много по-лесно е на някой да измисли кошмарен разказ, отколкото да разкаже за случило се и случващо се събитие. Това е все едно да преживее всичко отново.


  Ето че дойде и този съдбовен ден - двадесет и втори юли. Тогава разбрахме, че случващото се не засяга само психиката, а засяга здравето и живота ни. Това, което преживяхме този ден, беше причината да си съберем багажа и да решим да напуснем прокълнатата къща завинаги!
  В осем без десет, когато вече бяхме седнали на долния етаж да вечеряме, паниката в двора започна отново. Ние трепнахме и замълчахме, като всеки път досега. Отново чувахме парализиращите дяволски стонове, мощни удари по вратата на кочината, обърканите звуци на другите животни. Вече бяхме привикнали с тези неща, знаехме, че всичко ще спре след около половин час. Но противно на очакванията след половин час какафонията не престана. Не престана и след един час! А в девет и половина трябваше аз и брат ми да се качим горе, за да си лягаме, защото утре сутринта аз трябваше да ходя овчар, а брат ми и майка мислеха да разпитват хората от селото за ""странните дни"" и за непознатия.
   - Спокойно, все някога ще спре. Качете се и спете спокойно - майка се опита да ни успокои, макар че едва ли тя беше спокойна.
   - Добре - казахме ние - лека нощ!
  Зловещото събитие не спираше, този път продължаваше неестествено дълго! Аз не можех да заспя, не можех да концентрирам мислите си! Тези уродливи звуци, идващи от дъното на ада сякаш се впираха в мозъка ми и не ме оставяха на мира. Мърдането и неритмичното дишане в съседното легло показваше, че и на Иво сънят му убягва!
   Беше около десет и половина, когато чухме страховити звуци, доста по-различни от дяволската епопея, обладала задната част на двора! Това бяха ЗВУЦИ ОТ ЧУПЕНЕ НА ДЪСКИ!! Аз се надигнах рязко и се заслушах! Чух как вратата на кочината се разби!!! След нея с лекота се счупи вратата на малкото дворче!!! Демоничните звуци приближаваха към нас!!! Съществото вече се намираше пред портата, водеща към вътрешния двор!!!
  ... дум... дум... дум... тряссс
  И тази врата се разби! Сатанинският рев вече заглушаваше до болка ушите ми, паниката и отчаянието се промъкваха смело в дебрите на съзнанието ми! Почувствах как краката ми се подкосяват, как косата ми настръхва! Видях с периферията, че и брат ми е застанал неподвижно в трескаво очакване, сякаш се готвеше понесе най-кошмарните удари на злощастната съдба!
... дум... дум... дум... - нещото вече биеше по вратата на долния етаж, където бяха майка и татко! Аз панически излетях към коридора, хванах слушалката на телефонния апарат и започнах да натискам яростно комутатора. Отдолу, от дуплекса някой вдигна! Беше майка:
   - Не се бойте! С татко ви сме затиснали вратата с миндера. Ще се справим! Затварям, че трябва да помагам на баща ви.
  Аз треснах слушалката и се прибрах отново в стаята при брат ми! Сърцето ми обстрелваше със саблени удари вътрешната част на гърдите, сякаш искаше да се изстреля в пространството!
... дум... дум... дум - всеки удар пронизваше мозъкът ми като остра стрела! Иво скимтеше като бито куче!. Аз се усетих, че също издавам слаб, но отчаян писък.
... дум... дум... дум - вратата все още не поддаваше на силните удари, които звучаха неимоверно силно! Тези непоносими стонове, издавани от чудовището вече наподобяваха изригващ вулкан!
   Ударите по вратата спряха, но звуците не престанаха. Чувах как тежките стъпки на звяра потропаха по каменната пътечка, като се насочваха към входа на втория етаж, където бяхме ние!
   - Нееее...!! - извика брат ми и се втурна към външната врата! Аз тръгнах след него!
  Тъкмо когато брат ми успя да притисне вратата нещо отвън я блъсна с такава сила, че той изхвърча назад и падна върху мекия килим на антрето. Аз минах покрай него и я затиснах на свой ред!
  ... дууум... - бях изтласкан така, че се сгромолясах на пода до Иво. Успях да се провикна:
   - Масата...!!!!
  Брат ми хвана масата, избута я напред и притисна вратата с нея. Аз станах и също поех масата, заставайки до Иво. Тогава успях да погледна през малкото кръгло прозорче, намиращо се на средата на вратата. Очаквах да зърна в тъмнината една зловеща, разлагаща се свиня или някой огромен хищен звяр! Но това, което видях през това малко прозорче ме порази с вледеняващ ужас, по-силен от всичко преживяно досега! ТАМ НЯМАШЕ НИЩО!!! Стълбището оттатък вратата бе абсолютно ПРАЗНО! И все пак, противно на всички природни закони някаква огромна, свирепа и уродлива сила биеше по вратата!
... дуум... дуум... дуум - сега ударите бяха толкова силни и мощни, че всеки един ни изтласкваше с двадесетина сантиметра назад. За щастие тази дървена врата беше доста здрава и всячески удържаше ударите. А зверският рев, издаван от изчадието на ада, вече бе станал яростен и непоносим, той кънтеше във всяка педя от тялото ми, вибрираше във всяка гънка от мозъка ми. Дори сега, в състоянието на абсолютна паника аз различавах и други, по-слаби звуци, изгубени някъде навътре в дебрите на оглушителния дяволски вой! Чувах грапавото грачене на гарга,  хълцащия магарешки рев, чувах дори и звук, наподобяващ човешки говор!
  В една такава ситуация на смъртна опасност паниката доминира над всичко, а сетивата и възприятията са притъпени. Човек се оставя единствено на инстинкта за самосъхранение - този верен спътник, който нерядко се е оказвал последната надежда пред прага на смъртта. В такива ситуации тялото отказва да се подчинява на мозъка и вместо човек да изпадне в нивата на абсолютния стрес, той се намира в някакво отпуснато, апатично състояние, готов да понесе всичките удари на съдбата. В такова състояние се намирах аз в този кошмарен момент - подпрял масата към вратата и бутащ със всички сили и съпротивляващ се ответните удари от другата страна на вратата. Не чувствах болката, дори не усещах, че крещя с всичка сила нещо като ""ааааоооо"", а само чувах собствения си глас, изтънял от огромния стрес, отдалечен на милиони километри и губещ се в сатанинската звучна феерия от другата страна на вратата. А нещото отвън биеше, биеше, биеше, биеше, биеше...!!!!
  Не зная колко време сме стояли така, в това състояние, но когато постепенно навлязох в реалността осъзнах, че вече ги няма силните удари по вратата и злокобните ревове, а на тяхно място чувах чукане по вратата и познат глас. Беше майка:
   - Росен, Иво, отворете, вече всичко е наред.
   - Успокойте се, момчета – чух и татковия глас - това нещо спря. Отключете ни да влезем.
   Ние спряхме и се спогледахме. Очите на Иво бяха широко отворени и му придаваха уплашен, уморен и състарен вид. Лицето му изглеждаше изкривено като на човек, който изпитва непрекъсната болка. Аз издърпах масата и отключих вратата.
  Родителите ни влязоха при нас и ни прегърнаха:
   - Радваме се, че сте добре! Ох, толкова много се изплашихме - занарежда майка.
   - Ние също. Бяхме поставили масата и подпирахме с всичка сила - отговори Иво.
В това време дойдоха няколко съседи които изглеждаха слисани и изненадани, вероятно чули врявата.
   - Какво става, да не ви нападнаха крадци?
   - Всичко е наред, изгонихме ги - изрече татко. Той не желаеше да каже истината, вероятно да не го сметнат за луд.
    - Накъде отидоха? Ще ги догоним и ще ги спрем! - попита Ачо Торлака -  едър, грамаден човек на около шестдесет и виден бунтар в селото - кои бяха, някои от Крабово ли?
   - Не - отвърна майка - не ги познаваме. Отидоха към реката.
   - А взеха ли нещо? - поинтересува се Ачо?
   - Не - нищо не взеха. Ние ги изгонихме.
   -Добре тогава. Ще ви оставим. Ако има нещо, веднага ни повикайте. Знаете ми телефона! - завърши Ачо Торлака и след малко съседите тръгнаха видимо успокоени. Единствено баба Дорка се обръщаше и ни поглеждаше със странен и недоверчив поглед.
–    
  На другия ден аз бях овчар. Спомнях си, че през целия ден бях разсеян, на няколко пъти щях да изгубя животните. Исках да се разведря сред полето, но страшните спомени от снощи не можеха да излязат от главата ми, преследваха ме като див хищник, впиваха се като кърлеж в разцентрованите и разпокъсани мисли.
  Нима това е светът, в който живеем? Какво се крие под красивата маска на видимото - тъмни, злокобни и богохулни същества или духове на мъртви, търсещи неполучено приживе възмездие? Къде се крие истината, защо не се показва наяве тъмната страна на света? Защото въпреки че повечето хора не вярват, съмняват се или не искат да повярват ИСТИНАТА Е САМО ЕДНА -  ПРИЗРАЦИТЕ СЪЩЕСТВУВАТ!!!! Съществуват така както съществува БОГ, така както съществуват хората, животните и растенията...!! Светът трябва да се дели на видим и невидим, на материален и духовен!! Начинът не е да игнорираме реалното, а да го проучим и озаптим. Така биха могли да се спасят много хора, станали жертви на необуздан дух или на сатанинско чудовище търсещо отмъщение! А няма кой да търси отговорност за такива жертви?
  В такива коварни мисли мина цялото дежурство. Страх и лоши предчувствия  разяждаха душата ми, изпиваха силите ми и погубваха волята ми. Тялом бях на полето, но духом не можех да изляза от къщата, непрекъснато се питах дали демоничната твар ще се прояви отново, по-брутална и по-безкомпромисна от всякога!
....................