"Нощ в гората" 

(Вики Димитрова и Донко Найденов)



  Беше сребриста лунна вечер. Вятърът леко подухваше клоните на близките дървета, а топлото му дихание събуждаше приятни душевни усещания. Гората сякаш бе покрита с белезникава светлина. Наоколо беше толкова чисто, сякаш не природа, а шедьовър на художник разтваряше красотата си и подканваше сетивата.
  Той вървеше към гората, вперил очи в нейните дебри, стараейки се да не поглежда луната. Стъпките му бяха бързи, но същевременно плахи - озърташе се, бореше се със себе си, но продължаваше пътя си. Спря пред гората и се загледа в тъмнината между дърветата.
  Какво ли очакваше да намери там?
  Той бе убеден за истинността на страшните легенди, витаещи по тези места, за бродещите духове, които най-чето се явявали при пълнолуние. И беше нетърпелив да разкрие загадката, да докаже на всички глупаци, присмивали му се без свян, че грешат и че онзи свят съществува. Бе тръгнал с огромен ентусиазъм, с някаква дива нагласа да покаже смелост пред всички.
  Но сега, застанал пред ширналия се мрак, стойността на ентусиазма му бе спаднала до нула. Спрял хода си за секунда, той нервно потропваше с крак, а ситни капки пот избиваха по челото му. Горската тъмнина стоеше пред него - примамваща, магическа, опияняваща, но и плашеща.
  Най-сетне се реши - пое дъх, издиша силно и влезе в гората. Хладината се усети почти веднага - потта по лицето и тениската стана студена.

  Вървеше покрай стърчащите дъбове и букове, оглеждайки се във всички посоки. Вътрешно очакваше атака всеки момент и беше подготвен. Знаеше, че излага себе си на невероятна опасност - не само от божествата, на които се кланяше, но и пред всички горски хищници. И все пак някакво неведомо чувство се бе загнездило в съзнанието му, че тази опасност няма да дойде от познато животно.
  Пътечката покрай дърветата ставаше все по-тясна, а накрая съвсем се изгуби в тъмата.
  А сега накъде? Не познаваше местността, нито имаше карта - трябваше да се довери на инстинктите си и да си проправи път през гъстаците. Докато минаваше покрай един изсъхнал шипков храст, без да иска одра лактите си, които започнаха да кървят.
 "По дявлите!" - извика тихо, но ядосано. Черна ивица кръв бавно се стичаше към дланите. Той, стараейки се да не обръща внимание на раната, продължи напред.
Но падналите капки кръв не останаха незабелязани. Нещо го следеше с поглед в тъмнината и попиваше аромата на прясната кръв.

  Той интуитивно усещаше, че е наблюдаван, това чувство го правеше неспокоен, нервен и плах. Спря, огледа се бавно на всички страни и след като не видя нищо, продължи по пътя си. Но успокоението не дойде, дори напротив - страхът ставаше все по-силен.
  Не направил няколко крачки, той усети ледена стрела в сърцето - някъде назад нещо в храстите се надигна, чу се пукот от съчки, търкаляне на малки камъни и шумолена на листа - нещо тичаше към него! Обърна се инстинктивно и ....... това което видя пред себе си, го порази с исполинска мощ!
  Пред него стоеше същество, което бегло приличаше на човек, но лицето му бе прекалено бяло, на мястото на очите зееха огромни черни дупки, устата му изглеждаше голяма, грубовата, мъртвешка!

  "Намерих го!" и "Мамка му!"" се смесиха в главата му и той онемя. Съществото също беше спряло и се взираше в него с тъмните си бездни. И двамата стояха на място.
Пулсът в гърдите се усили и достигна титанични стойности, но всички негови мускули бяха изпаднали във вцепенение и той не помръдваше. Усети смрад - заради шока тя се чувстваше далечна и слаба, но все пак дразнеше мозъка му - той усещаше, че в белите му дробове не идва достатъчно количество кислород, той се задушаваше....
  Шокът ли беше виновен или създанието имаше нечовешки сили и без дори да се докосваше до него, изтръгваше живота от вените му? И той ли щеше да стане поредната жертва, завлечена в леговището и разкъсана като другите? Цената, която щеше да плати за знанието си, беше твърде висока - трябваше да действа сега. Разтресе главата си, хвърли няколко погледа на заобикалящата го среда и впрегна цялата си сила и мощ в един последен бяг.

  Тичаше и крещеше като полудял! Не се обръщаше назад да види дали съществото го следва, а задъхано и стремглаво бягаше към спасението. Блъскаше се в ниските храсти или в дебелите стволове на дърветата, изправяше се и продължаваше да тича....
  Прескачаше камъни и неравности по горската пътека, хлъзгаше се на листата, но бързо се окопитваше и не спираше да се движи. Знаеше, че бяга за живота си.
  Когато се освободи от тъмната сянка на гората и почувства лунните лъчи върху себе си, той спря и задиша тежко.

  "Успях..Боже, успях, спасих се!" мина като утеха мисълта през ума му, но секунди след това разбра колко много греши. Усети неразположение и студенина в гърдите, а после и се почувства мокър от кръвта, която бързо започна да шурти по тялото му. Болката дойде по-късно, а с нея и истината - преследвачът му нито се беше отказал, нито беше надхитрен. С адска сила съществото беше забило кокалестите си пръсти в тялото му и бе направило неголяма дупка над корема! А блестящата кръв идваше на вълни и течеше безвъзвратно .

  Той умираше. Огромният ентусиазъм и прекаленото любопитство го доведоха до тук. Сега съзнаваше, че старите приказки наистина са верни, но вече бе твърде късно. Понечи да продума нещо, но кръв задушаваше гърлото му и не му позволяваше да произнесе последните си думи.
  И чернотата го обгърна завинаги.