Призракът от снимката

                разказ на ужасите


     Началото на тази страховита история бе дадено преди шест години, когато отидох за няколко дена в Крабово. Хубавото беше, че точно тогава брат ми си дойде от Варна, а да се засечем двамата на село беше толкова голяма рядкост, че в сравнение с нея слънчевите затъмнения биха били ежедневие. По стара наша традиция, след като си разопаковахме багажите, след като разказахме надълго и нашироко за живота в големите градове и след като хапнахме хубавата агнешка супа, приготвена от баба и леля, ние решихме да излезем на разходка.
    По пътя срещнахме и още един наш приятел Пешо, който дълго време работеше в Германия и който по още по-щастливо стечение на обстоятелствата, се бе върнал за няколко дена в родната бащина стряха. Носеше две плетени дамаджани и това отново ме върна в ранното детство, когато с брат ми и с други приятели непрекъснато ходехме за вода до някое от кладенчетата, тъй като в селото още нямаше водоснабдяване.
    - Хайде момци да идеме до Ферджанското кладенче. Искам да си налея малко хубава водица - помоли ни той.
    - До Ферджанското ли Пешо? Екстра! - това беше кладенчето, в което ходехме най-рядко - не заради това че бе далече, а най-вече заради легендите , които се носеха за него. Баба и дядо непрекъснато ни говореха, че там живеели самодиви и вещици. Освен това, когато минавахме от там или бяхме близо до мястото, винаги изпитвах някакво тежко чувство.
    Все пак тръгнах с бодри крачки, редом с брат ми и Пешо. Когато пресякохме моста и пред нас се появи усойната и потънала в зелени треви местност, аз едва не извиках от възторг. Тичайки се добрахме до кладенчето, Пешо наля вода, а аз и брат ми пихме от чучура. Водата беше вълшебна - такава, каквато я помнехме в миналото. Около нас дърветата и храстите зеленееха приятно, а въздухът  бе тежък, влажен, но чист и приятен. После решихме да се снимаме.
    И точно там, при една от снимките, която брат ми направи с моя фотоапарат, бе заснет призрак! Същият призрак, който ме накара да се върна няколко години по-късно и да изследвам подробно местността и който в последствие ме накара да изпитам най-големия страх в живота си!

    Снимката е качена тук: 
 

    Ако някой се усъмни, че образът е действителен, нека се допита до специалисти!
    Видях призрачния лик едва когато се прибрах в София и вкарах всичките фотографии в компютъра. Тогава, както ги разглеждах една по една,  на една от тях, изведнъж се мярна оня неясен образ. В началото сякаш не бях изненадан, защото си помислих, че е някаква паяжина или влага в обектива (а защо не шега на брат ми, имаща цел да провокира въображението ми), но в последствие осъзнах, че образът няма как да има случаен характер. Беше твърде... реален, отчетлив. Не приличаше на дим или на влага, приличаше единствено на... човек!
    Въпреки това едва миналата година се прибрах на село за по-дълго време. Не че не исках да изследвам местността по-рано, но тогава имах няколко почивни дни и удобен път до Крабово. А и понякога животът на човек се стича в други посоки и подобни "удоволствия" често остават на заден план.
    В този мрачен октомврийски ден на две хиляди и четиринадесета година аз си отидох в Крабово, като главната ми цел беше да разгадая мистерията на Ферджанското кладенче и да разбера кой е призрачния образ, заснет от моя фотоапарат.

    След като и дойдох с колата, първо се видях с леля ми и баба ми и ги попитах дали знаят някоя история за кладенчето.
    - Абе говори се, че нощно време има самодиви, ама я не вервам на такива глупости.  Оная Данка докато беше жива разправяше, че е видела разни духове, ама тая си беше малко откачена - отговори баба ми.
    - Какви духове е видяла, бабо?
    - Де да я знам. Я много много й не вервах, що си беше малко особена. Се е виждала духове, самодиви, ама май она си не беше наред.

    В ранния следобед аз облякох вълнена блуза и старо яке и излязох на разходка, по калните черни пътища на село Крабово. Взех със себе си фотоапарата, който правеше много добри снимки и видеоклипове. Беше студено и валеше ситен дъжд, а бяла чиста мъгла се бе разтлала като демон над цялата околност. Завих по тревясалата пътека, отиваща до кладенчето и тогава видях, че от една къща се показва главата на възрастен мъж. Това беше дядо Любен, приятел на семейството ми.
    - Ооо, ти май не си идвал скоро! - весело ме попита той и се усмихна с типичната си  щедра усмивка.
    - Така се стекоха нещата,че времето все не ми достига - отговорих.
    - Разбирам. Всеки така се оправдава, когато не му се идва тук.
    - Абе дядо Любене, какво знаеш за легендата за Ферджанското кладенче?
    - За Ферджанското кладенче ли? Що?
    - Питам. Искам да знам. Тръгнал съм натам на разходка, пък да знам какво ме чака.
    - Как какво? Бистра хубава водица. Ходи, напий се и ела пак.
    - Говорело се, че има призраци.
    - Оная Дана, ясновидката, викаше че некакъв мъж бил убит и заровен там. Ама това било много отдавна, когато я съм бил малък. И комшията Свилен го бил виждал. Само аз май не съм, ха-ха! Ама според мене са глупости. - Любен се замисли за момент, след което каза - Нема призраци у тоя свет.
    - Щом няма, значи нишо не ми пречи да се разходя. Нали? - рекох и му махнах да довиждане. Тръгвайки, усетих зад гърба си неговия странен поглед.
    После на бегом минах къщата на Маци Огняра, сетне и дървения мост, а когато закрачих по обраслата с жълти треви пътечка, пред мен се разкри мрачния силует на Ферджанското кладенче.

    Имаше нещо нереално, нещо мистично в цялата природа наоколо. Сега, когато идвах подготвен за евентуална среща със свръхестественото, тези усещания бяха изключително изострени. Стъпвах несигурно, боязливо, оглеждайки се непрекъснато и ослушвайки се за неведоми шумове.
    Приближих и застанах пред кладенеца, където слаба водна струя течеше от чучура. Извадих фотоапарата и започнах да снимам. Фотографиите бяха хубави, носещи типичното мрачно есенно очарование, но... призрак не се виждаше. Продължавах да снимам, надявайки се все някъде да се мерне онзи образ от онази снимка. Качих се в склона над кладенчето, след това слязох до малката река долу и продължавах да снимам. Нищо. Всъщност, казах си, навярно призраците не ни се разкриват когато ги търсиш, а идват ненадейно, изненадващо. Или пък се появяват през точно определено време. Лошото е, че хората все още не знаят природата на такива редки явления и не са ги проучили докрай. И все пак, ако някъде се появи призрак, то значи тук се е случило нещо, което той се опитва да съобщи чрез присъствието си.
    Вече се мръкваше и аз реших да си тръгна. Не знаех какво да правя още, не изпитвах страх, но имах чувството, че духът от снимката няма да се появи. Обърнах се и закрачих бавно по пътеката, отдалечавайки се от кладенчето
    По някое време, малко преди моста аз се обърнах назад и... до кладенчето имаше СИЛУЕТ!
    Беше онзи от снимката!
    Не приличаше на човек, приличаше по-скоро на  дим, който си стоеше на място и който бе придобил някакви бледи човешки черти. Беше по-тъмен там, където трябваше да са очите и по-светъл при главата и тялото, което по-долу изчезваше в нищото!
    Това бе истински призрак!
    Нямаше съмнение относно реалността на тази теория!
    Страхът ме обви с ледени вълни - тялото ми се разтрепери, космите ми се накострежиха! Исках да се обърна и да хукна към моста и към спасението! Но неведом глас ми подсказа да тръгна напред!
    Стъпвах плахо по пътечката, а призрачното същество си стоеше там. Колкото повече приближавах, толкова по-осезаемо съзрявах формите на лицето му, кривата му уста, черните му мъртви очи. Вече наподобяваше човешки образ - силно деформиран, грозен, страшен.
    Бече бях на няколко метра от него, когато призракът избледня и лека полека изчезна в сумрака. Тогава може би изпаднах в някакво особено състояние, защото застанах на мястото, където беше той и започнах да опипвам въздуха. Надявах се ръцете ми да докоснат нечие призрачно тяло, но освен студена празнота, нямаше нищо друго. Сетне започнах да крещя:
    - Ейййй! Ехоооо, къде си?
    Изведнъж някаква сила ме бутна! Не успях да запазя равновесие и тръгнах към дола. Ударих се в едно дърво и затова не паднах в реката, но въздухът ми секна. Погледнах нагоре и тогава видях за кратко някакво раздвижване на въздуха.
    Докато се усетя, летях отново към реката, тласнат от невидима свирепа енергия, като отново дърво ме спря, за да не бъда изхвърлен в течащата вода. Бях изпуснал фотоапарата и го затърсих по земята. Тъкмо го намерих върху някакви изгнили листа, прибрах го в джоба и силата пак се разрази - мощна, демонична, уродлива! Неусетно се оказах в реката с мокри панталон и блуза. Все още бях твърде изненадан, за да изпитам ужас от станалото. Понечи да стана и... ги видях!
    КОСТИ на човешка ръка се показваха изпод земята, в тинята над водата! Интуицията не ме бе подвела!
    Тук бе заровен мъртъв човек и призракът му блуждаеше наоколо!
    Същия призрак, който бях заснел с фотоапарата.

    Прибрах се на бегом и веднага съобщих на полицията. След няколко дена прочетох във вестника, че около реката в са намерени части от напълно разложено човешко тяло с неустановена самоличност и пол, което навярно е лежало тук дълги години.
    Надявам  се призракът от снимката да е намерил покой.