Къщата на смъртта

разказ на ужасите - продължение

  През този ден Антон спа много спокойно и се събуди чак към шест и половина, когато навън се бе стъмнило. След малко осъзна, че чува някакви звуци, идващи отвън. Стана и без да светва лампата погледна през прозореца.
Откъм задната част на къщата, в далечния край на двора, се виждаха силуетите на трима души. Антон съсредоточи поглед и видя, че двама от тях бяха Николай и Мария, а третият беше мъж с шлифер и шапка. След малко забеляза, че оттатък двора, точно до храстите, бе спрял стар автомобил „Жигула“.
А тримата стояха до голям черен чувал, в който имаше нещо с форма и големина на на човешко тяло.
Антон прикри глава с пердето и продължи да наблюдава ставащото отвън с едно око, за да не бъде видян. След малко мъжът с шлифера прескочи телената ограда и излезе от двора, след което се качи в колата и я подкара със загасени фарове. Николай и Мария се наведоха, вдигнаха чувала с нещото и го понесоха към другия край на къщата.
Реши да не пали лампата в стаята, за да не разберат, че се е събудил. В този момент не искаше да ги вижда. Интуицията му показваше, че те вършат нередни неща. В този момент съжали, че прие предложението с Мария да живят тук. Имаше лошо предчувствие за това, което предстои да се случи.
Към седем часа ключалката на апартамента превъртя, вратата се отвори и след миг силната светлина на лампата го заслепи. Сърцето му сякаш избухна в гърдите.
- Защо си на тъмно? - извиси се гласът на Мария.
- Ох, ти ли си? - успокои се Антон, след което потърка очи и видя приятелката си да идва към него. Сърцето му лека полека навлизаше в обичайния си ритъм.
- Какво се е случило? - попита тя.
- Седни и ще ти разкажа.
И той накратко й разказа какво бе видял през прозореца. Мария изслуша внимателно приятеля си и след това каза:
- А аз сутринта пътувах с някакъв млад мъж, който каза че е съсед. И знаеш ли какво ми каза?
- Какво?
- Първо, изненадан е че в къщата живее някой. Казва, че откакто се помни, тя е необитаема. В квартала я наричат „Къщата на смъртта“.
- Ами то Николай и Неда не излизат от двора. Днес го разбрах.
- Но чуй това. Баща му му е разказвал, че някога, през седемдесетте години, тук са живеели двама странници – млад мъж и възрастна жена – на които им доставяли тела от моргата на Окръжна болница. По някое време милицията ги хванала и ги отвела някъде. След това никой не знае какво се е случило с тях, а къщата им започнала да опустява.
- Сериозно ли? - Антон изглеждаше озадачен.
- Сериозна съм, Тони.
- Навярно са престанали да излизат навън. А Николай и Неда са роднини на мъжа и жената и ревностно спазват фамилната традиция. Дали преди малко не им доставиха тяло? Не знам, но почват да ме побиват тръпки от това място.
- Мен също, скъпи.

***
В два през нощта кънтящият рев пак се възнесе из къщата. Антон бе буден - не можеше да заспи заради спането през деня, а също и заради чувала с нещото, който Николай и Неда бяха пренесли по-рано. Звукът отново се повтори и сега прозвуча като мучене на крава. Мария се размърда и отвори очи.
- Какво е това, мило?
- Не знам, скъпа. Но идва отгоре.
Тя стана и както беше по нощница тръгна към вратата.
ч- Къде отиваш?
- Да разбера какво става горе – в гласът й се долавяше ярост.
- А забраната?
- Майната им на скапаните забрани. Тия двамата не ми харесват и трябва да разбера какво крият. Иначе като нищо може да се окажем в опасност.
- Добре. Но в такъв случай тръгвам с теб.
Антон също стана, но преди да тръгне подир Мария, взе кухненското ножче от масата и го пъхна под ръкава на блузата си. След това излязоха в тъмното антре. Мученето продължаваше да кънти и да се отразява в старите, пропити с влага стени. Появи се и силна миризма на развалено месо. Бавно и с тихи крачки тръгнаха по стълбите за горните етажи. Колкото повече отиваха нагоре, толкова звукът ставаше по-силен и напорист, а миризмата – по-натрапчива. Трябваше да стиснат носовете си и да поемат лошия въздух с уста, за да не им прилошее. Достигнаха до полуетажа и продължиха към втория етаж. Там видяха отворена врата и тъмен коридор. Но звуците не идваха от тази посока.
Идваха отгоре. Откъм таванските помещения на третия етаж.
Миризмата ставаше непоносима, а по лицата и на двамата бе избила лепкава пот. Двамата тръгнаха по скърцащите стълби към тавана.
Дървената врата беше затворена, ала през широката ключалка се виждаше, че вътре свети. Сега, в паузите между мучащите вопли, се улавяха и човешки гласове. Някой говореше бързо, с непрекъснат брътвеж, а друг се обаждаше от време на време с бавен, груб глас. Навярно говорещият бързо бе Николай, а другият – Неда.
- Да си ходим. Вонята тук е ужасна – предложи Мария, която трепереше от страх.
- Нека само да надзърна – отговори Антон и се наведе да погледне в ключалката. Мученето започна да отслабва и човешките гласове вече се чуваха по-ясно. Антон напипа ножа в ръкава си и го бутна по-навътре.
- Какво виждаш – попита Мария, доближавайки се до него.
- Нищо. Някакви гадни жълти стени.
- Дай и аз да погледна – момичето нетърпеливо подмести главата на приятеля си и на свой ред погледна в малката дупка. Ревът вече се чуваше по-слабо от двата гласа, които сякаш изричаха някакви странни молитви.
- Видя ли нещо? – прошепна Антон в ухото й.
- Жълти стени и бели подови плочи – отвърна тя.
- В такъв случай по-добре да не стоим на тая смрад и да...
Антон не успя да довърши изречението, защото Мария внезапно се отблъсна от вратата и издаде пронизителен писък! Антон инстинктивно направи крачка назад и застана до нея. Тя изпищя още веднъж и се удари в задната стена.
- Какво има, скъпа? – прегърна я той. В това време дървената врата се отвори и пред тях застана Николай. В ръцете си държеше метален прът.
- Е чудесно. Никога не си бях представял такова стечение на обстоятелствата – задъхано се ухили той, след което зададе директния въпрос – Какво правите тук?
- Не можахме да заспим от откачените звуци – отговори Антон.
- Щом някой не може да заспи, взема преспивателно. Или успокоително. Но в никакъв случай не нарушава строги забрани – Очите на Николай бяха намръщени. Беше облякъл измачкана кафява риза и черен панталон, а около него се носеше свирепа воня.
- Какво се случва тук? - попита Мария. В това време зад Николай се появи Неда, която с разчорлената си коса и злобното си лице сега приличаше на вещица.
- Сигурни ли сте, че искате да знаете? - попита тя и се усмихна, оголвайки си кривите и почернели зъби.
- Да – плахо отвърна момичето.
- В такъв случай заповядайте – в гласът й имаше престорена любезност и това никак не се хареса на Антон. Той отново имаше лошо предчувствие. И това предчувствие бе особено силно. Николай отиде до тях, потупа ги по рамото и им даде знак да влязат в смрадливото помещение. Мария тръгна първа.
Влязоха в малко антре, където имаше три отворени врати за различни стаи. Вътре стените наистина бяха жълти, а подовите плочки – бели. Прозорците бяха отворени, за да влиза чист въздух, но той не можеше да прокуди зловещата миризма на мърша. В една от стаите – тази, срещу входната врата, в огромен квадратен съд се вареше нещо.
- Какво се случва тук? - зададе въпроса Антон и в това време почувства зверски удар в тила. Пред очите му притъмня и той се строполи на пода. До него падна и Мария и в миг всичко изчезна.

Събуди се със завързани ръце за метален пилон в помещението с големия съд. Главата го болеше неимоверно силно. Мария седеше до него, също завързана, и беше в безсъзнание. От съда вече не излизаше пара, въздухът бе малко по-чист, макар все още да миришеше лошо. Двата прозореца бяха широко отворени и през тях влизаше свеж леден въздух.
След малко вътре влезе Николай и отиде до другия край на стаята, за да вземе някакви предмети от един стол.
- Какво става? - с груб и провлачен глас попита Антон.
- Ами нищо. С Неда решихме да ви завържем.
- И каква е причината?
- Нарушаване на реда в къщата – в гласът на Николай имаше насмешка.
- Кога ще ни пуснете? - Антон продължи с въпросите.
- Това зависи изцяло от вас. Ако сте послушни, може още днес да си тръгнете.
Николай отиде до големия съд и взе... човешка ръка! Очите на Антон се разшириха от ужас. Ръката бе без кожа и се виждаха сварените мускули и сухожилия.
- Само да ги занеса в другата стая и идвам – каза с усмивка той.
Докато се мъчеше да отвърже здравата връв, Антон напипа кухненското ножче в десния си ръкав. Беше забравил за него. Странно как Николай и Неда не са го усетили, докато са го връзвали. Той изправи ръката си така, че ножа да падне надолу, обаче острието закачи гънката на ръкава му и спря.
Антон започна да тръска ръката, но ножът не помръдваше.
- Мамка му и ШИБАНА работа! - изпъшка силно. В това време Мария се размърда от мястото си и отвори очи.
- Главата ми – простена тя, след което се обърна към него - Какво става тук?
- Тия двамата са ни вързали - отговори Антон, шепнейки.
- Главата ми ще експлодира - Мария започна да мърда напористо.
- Знам скъпа. И мен ме боли адски. Николай ни удари с метален прът. Но аз имам нож и... - той спря, защото от другото помещение се чуха стъпки.
- По-тихо, по-тихо! - весело нареждаше Николай, докато влизаше в стаята. Къдравата му коса мазно се бе допряла до лицето.
- Пусни ни, моля те - изрече Мария.
- Ха ха, умници. Толкова време ми отне да ви вържа и сега искате да си ходите. Няма логика - той се наведе над нея и изкриви устата си в усмивка, от която излезе смрадлив дъх.
- Защо ни държиш?
- Първопричината е, че нарушихте правилата. А причината е, че може след време да станете донори на дядо.
- Донори?! Какво ще ни направиш бе, мизерник мръсен? Как така донори? - Антон надигна глава и го погледна с бесен поглед.
- Спокойно, няма да ви вадя органи докато сте живи.
Отвън се чуха други стъпки - бавни, провлечени. Николай се надигна изведнъж и се провикна:
- Бабо, не сега!
Стъпките приближаваха и след малко някой застана пред вратата. Антон и Мария не можеха да видят кой е, защото погледите им не достигаха до там. Николай хукна напред, застана плътно до човека с провлечените стъпки и му каза нещо тихо. В отговор изгрухтя слаб, бавен и гърлен глас. След това Николай отново се провикна:
- Вещице! Защо си го пуснала да излезе?
- Не съм го пуснала аз! - дойде противният глас на Неда.
- Мамка му! Мамка му! - Николай удари с всичка сила в дървената греда на вратата. Мария и Антон гледаха напред с уплашени погледи.
Изведнъж, избутвайки Николай, в стаята влезе нещо, което накара Антон и Мария едновременно да изкрещят!

Съществото донякъде наподобяваше човек, но имаше безброй кръпки по кожата и всяка имаше различен цвят - същински Франкенщайн, съживен и закърпен, досущ като героя от едноименния филм. На някои места, като дясната буза или лявата ръка, кожата му бе почти разложена и огромни черни дупки зееха по нея. На други пък бе бе бяла, или по-черна, но запазена... То бе облякло скъсани парцали, които провисваха от крайниците му. На мястото на очите имаше огромни черни кухини.
Мария затвори очи и заплака. Антон яростно тръсна ръката си и ножът отскочи нагоре, като се плъзна по кожата и се заби във въжето, с което бяха вързани ръцете му.
Николай хвана съществото и го поведе навън, крещейки към баба си.
- Ама к"во чакаш ма, кукувице? Идвай тука да помагаш! Ти си виновна!
Със сетни сили Антон напипа ножа и хвана острието с пръстите на дясната си ръка. Не трябваше да го изпуска в никакъв случай. До него Мария плачеше.
- Не се бой, скъпа, още малко и ще прережа въжето.
- Какво беше това? Какво беше това? - шепнеше тя, а в зачервените й очи се четеше силен страх.
- Не искам да мисля за него. Само искам да прережа въжето и да се освободим.
След малко Николай се появи пред тях, като изражението му беше силно напрегнато. С дясната си ръка държеше остър нож, а с другата пръта, който ги удари. Неда също дойде и застана до него. Беше облечена в черно.
Антон с мъка успя да хване ножа за дръжката, след което започна да реже въжето.
- Ситуацията е следната - каза Николай. - Това, което видяхте, не трябваше да го виждате. Но непоправимото се случи, така че ще прибегнем до други мерки.
- Чакай, чакай. Искам първо да ми кажеш какво беше това същество? - извика Антон към него, продължавайки да реже въжето.
- Това беше пра-дядо ми, бащата на тая вещица до мен. Той е умрял през петдесет и девета от проказа, която хвана в Африка, но семейството ни го поддържаме жив. Защото самият той някога е открил магията за Вечния живот. Защото той умее да предизвиква демоничните сили и да общува с тях. Защото той е Нашата връзка с демоните. Защото той е нашият Идол. За нас е жизнено необходимо да му служим и да го поддържаме жив - говореше Николай, а очите му бяха зверски, като на вампир.
Двамата с баба му бавно приближаваха. Антон режеше усърдно здравото въже.
- Събираме човешки тела и му пришиваме кожа на местата, където неговата изгнива. Храним го с човешка карантия, за да набавя веществата, с които да остава жив - добави Неда, като и нейното лице бе станало страшно.
- Вашият наем ни помагаше да набавяме трупове от моргата. Вие щяхте да си живеете добре с нас, но решихте да нарушите нашите правила. А прекаленото любопитство винаги се оказва фатално - с мрачен тон Николай, доближавайки се плътно до тях.
Антон разряза въжето в момента, в който Николай замахна, за да удари Мария, която бе изпаднала в шок. Той скокна, грабна ръката му и я стисна с всичка сила. Изненадан, Николай изпусна пръта и той издрънча на земята. В това време Неда скочи и се провисна на шията на Антон, а Николай понечи да забие ножа в корема му, ала Антон инстинктивно приклекна и подложи ръката си, и ножът се заби в трицепса му. Той не усети болка, но почувства топлата кръв по кожата си. Не можеше да поеме въздух заради здравите ръце на Неда, които бяха стиснали гушата му. Тогава със сетни сили се обърна към Николай, наведе рязко глава, като в същото време вдигна гърба си нагоре. Неда се прекатури, закачайки с крака главата на Николай, който тъкмо се бе навел напред и се канеше да забие за втори път ножа в тялото на Антон. Жената удари главата си в пода и рязко разхлаби хватката.
Антон използва момента на объркване у двамата и промуши с кухненското ножче гърдите на Николай. Той изрева и се хвана за нараненото място. Неда се изправи, но и тя получи удар с нож - само че по гърба. Накрая Антон взе пръта и, запъхтян, започна да налага двамата по главите.
- Отвържи ме и да се махаме! - Антон чу пищенето на Мария и това го извади от яростта. Хазяите лежаха на пода в безсъзнание, а от главите и телата им течеше гъста тъмна кръв. Той разряза с ножа въжето на Мария и й помогна да се изправи, сетне двамата тръгнаха бавно към изхода на стаята.
Само че там ги чакаше още един враг!

Звярът с кърпена кожа стоеше пред затворената външна врата. Когато ги съзря с огромните си кухини, започна да реве с оглушителен стон - същия, който чуха по-рано. Звукът бе толкова силен, че можеше да продъни тъпанчетата им.
Антон го удари с пръта по главата, но съществото не помръдна. Сетне заби ножа в корема му. И отново никаква реакция от негова страна.
По едно време "дядото" се раздвижи, тръгна към тях и удари Антон по лицето - ударът бе толкова силен, че главата му се заби в стената и пласт мазилка падна на пода. Младият мъж усети изключителна болка, от като отново му притъмня - само че този път запази равновесие и не падна. Мария застана пред него, готова да поеме следващия удар, но Антон я дръпна назад и те отново се озоваха в помещението с големия съд, където лежаха окървавени Николай и Неда.
Съществото тръгна към тях. Движеше се бавно и тромаво.
` - Аз ще му отвлека вниманието, ти се затичай напред и отвори вратата! - нареди Антон на Мария, след което отиде до него и го удари с пръта по главата. Звярът не помръдна, а грабна със здравите си ръце пръта, изтръгна го от ръцете на Антон и замахна да го удари. Младежът обаче приклекна и пръта мина над главата му. В това време Мария излезе в малкото помещение с жълтите стени и се помъчи да отвори вратата.
- Заключена е! - извика тя, продължавайки панически да натиска бравата.
През това време Антон избегна втори удар от тромавото чудовище, след което се затича към помещението и блъсна с рамо дървената врата, която се огъна от натиска. След това още веднъж - чу се звук от чупене на дърво. От голямата стая звярът идваше към тях, хванал здраво металния прът. Антон вдигна крак и удари с всичка сила бравата. Дървото се скърши и вратата се отвори.
- Бързо! - извика Мария и хукна навън. Антон тръгна по нея, затръшвайки вратата - секунда преди звярът да го удари с пръта.
Тичаха по стълбите, а откъм тавана звярът изрева с оглушителен рев. Не бе тръгнал да го гони, навярно не можеше да напуска таванските помещения. Антон и Мария хукнаха навън, без да се отбиват в апартамента за багажа.

***
Отидоха направо в РПУ-то и съобщиха за нападението. Казаха, че в къщата навярно има две жертви и луд, който ги е гонил с метален прът. В управлението дезинфекцираха раната и превързаха ръката на Антон, след което им препоръчаха да отидат до Пирогов, за да ги прегледат. Накрая Лейтенант Цветков, който също живеел в Горубляне, им каза, че никога не е виждал хора в този дом и искрено се учуди когато разбра, че все пак е обитаван.
- Ами те не са излизали от тоя дом - каза Антон.
В седем сутринта Антон и Мария, заедно с двама полицаи, влязоха в къщата. В таванската стая не откриха нито трупове, нито демоничен звяр, нито остатъци от кръв. Стените обаче бяха олющени, а плочките – разбити. Големият съд бе пълен със застояла вода, а лошата миризма бе слаба. В другите стаи също нямаше хора.
- Сигурни ли сте в това, което говорите? - попита ги един от полицаите.
- Сигурни сме. Нали виждате раните от нападението? - увери ги Антон и посочи синините по ръцете и лицето си.
- Ако видите нещо, ни се обадете - завършиха те и си тръгнаха.
Накрая Антон и Мария влязоха през разнебитената врата в къщата, след това и в апартамента, но от багажа им нямаше следа. Вместо това видяха пропукани стени, разбит под, пълен с парчета мазилка, паднал таван и много паяжини по ъглите. Прозорците бяха със счупени стъкла и первазите бяха покрити със сняг. Те се обърнаха и хукнаха навън.

- Здравейте - поздрави ги мъж на средна възраст с мустаци – Какво се е случило?
- Ще търсим нова квартира. Тук бяхме нападнати. Може би Николай и Неда са мъртви или сериозно ранени. Когато дойде полицията, те бяха изчезнали. Май са ни взели и багажа... или... не знам.... - говореше напрегнато Мария. Мъжът ги погледна учудено и каза:
- В „Къщата на смъртта“ от четиридесет години не живее никой. А Николай и Неда... хм... спомням си ги като дете. Бяха мръсни и затворени хора, а от къщата им се носеше лоша миризма. Милиционерите ги бяха хванали с трупове, доставени от моргата, след което никой повече не ги видя да излизат. Един комшия, Гошо се казваше, пусна слух, че те са имали квартиранти и един от тях ги е убил с нож. Но и досега никой не е открил телата им. А вие откъде знаете за тях?
- Ами... няма значение - отвърна Антон.
След това мъжът им махна за "довиждане" и продължи по пътя си. Двамата дълго гледаха след него.