Постинг
09.05.2012 19:01 -
Гробището на демоните (5-та част)
Гробището на демоните (5-та част)
роман, ужаси
Планина. Стръмен склон. Аз тичам! Задъхвам се. Нещо ме гони! Но какво е то? Не е човек, а много по-страшно. Звяр? Демон? Не мога да си поема въздух. Тичам, но сякаш стоя на едно място. Нещото идва. Вече е зад гърба ми, не го виждам, но чувствам неговата близост. То протяга ръка да ме хване! Ръката е груба, космата, голяма! Усещам по себе си ледените нокти, опитващи се да пробият кожата ми! Аз крещя, обаче гласът ми като че ли се е изгубил! Опитвам се да кажа "Помощ", но думите звучат завалено, излизат с мъка от гърлото ми....
Събудих се целият облян в студена пот, дишането ми беше трудно, на пресекулки. Кошмарът постепенно отпусна хватката си, сърцето ми нормализира ритъма.
Погледнах часовника си - показваше пет и двадесет и пет.
Аз не успях (а и не исках) да заспя до края на тази нощ. Нямаше как да прогоня представите за Гробището, които отново дойдоха като неканени гости в ума ми. Опитах да им се противопоставя, да мисля за Нико, за другите позитивни моменти, но не се получаваше.
Бях в плен. Съзнавах го, колкото и налудничаво да звучеше. Демоните от гробището ме направляваха по някакъв начин, впиваха се в съня като кърлежи, замъгляваха разсъдъка ми. Трябваше да намеря начин да се избавя от това нещастие. Вече вярвах, че в намеците и разказите на местните за Гробището на демоните, има известна доза истина.
Дали да споделя с някой? Но..още помня как реагираха Едуард и Диана когато чуха от устата ми тези думи. Единственото което рекоха, е да не ходя там. А когато им казах, че вече съм бил на мястото те пожелаха да променят темата на разговора. И онзи ужас в погледите им.... Да, ужас, истински ужас - с вцепеняване на тялото, разширяване на очите, леко отваряне на устните! Не ми дадоха съвет, не казаха "пази се", или "внимавай". Сякаш в този некропол се е случило нещо необратимо.
А имало ли е други хора, изкачили хълма над Джебота? Навярно да. Тогава какво ли е станало с тях? Дали са живи и здрави? Дали са с ума си? Бях сигурен, че всички в Тианети и околността знаят какво се случва с този, който има дързостта и смелостта да отиде до Гробището.
Въртях се в леглото, гледах в очертанията на прозореца, които все повече и повече изсветляваха и даваха път на все по-напиращия ден.
Не желаех да ставам. Главата ме болеше, ставите също. Дали е заради пътуването? Или от противните мисли, загнездили е като червеи в главата ми. Разбрах, че трябва да си направя кафе. Станах с мъка и взех кафеварката. Напълних я и я включих.
След малко пред мен, върху масата стоеше чаша черно ароматно кафе. Аз го пиех на малки глътки, с наслада. Тежестта в главата и гърдите лека полека започна да разхлабва прегръдката си. Но лошите мисли като че ли нямаше намерение да напуснат съзнанието ми.
Навън беше мрачно, дъждовно, като в душата ми. Нямах желание да поглеждам към Джебота, може би трябваше да опитам да се отърва от тези предразсъдъци. Но как? Дали времето ще помогне? Дали след ден-два ще се чудя на акъла си?
Опитах да мисля за Нико. Знаех, че трябва да мисля за нея. Тя щеше да дойде след около два часа. А дали ще дойде? Или е поредната красавица, мислеща ден за ден? "Ако не дойде аз ще я потърся" - казах си аз. Е да - по-добрия вариант е тя да изпълни обещанието си, но все пак.... бих се борил за нея! Тя е невероятна девойка, която ме удостои с внимание, с целувки, с нежност. Не бива да я оставям да си отиде от мен. Да забегне в друга посока.
Усетих се, че спомените за "Гробището на демоните" вече ги няма в разсъдъка ми, а бяха изместени от тези за Нико. Това беше добре.
Времето минаваше бавно. Исках колкото се може по-бързо да дойде десет часа, за да зърна отново хубавицата. Представях си възможните варианти как да протече деня ни. Рекох си, че ако не ме повика, това също би могло да бъде добър вариант - поне пак ще мисля за Нико, макар и по по-друг начин (въпреки че няма как да съм сигурен в твърдението). Но по-добре в главата ми да е тя, отколкото гробището.
Бях пуснал телевизора и се бях унесъл, когато дочух, че телефонът ми звъни. Взех го и погледнах екрана - беше изписано името Нико. Затворих и хукнах през вратата навън. Пред двора стоеше момичето - беше облякла ефирна съблазнителна черна рокличка, а прическата й беше малко по-различна от вчера - с подчертани къдрици, разделени с път по средата. Изглеждаше дори по-добре от вчера. Аз й казах весело:
- Само набързо ще си сложа по-модерни дрехи и излизам. Ако искаш влез.
- Щом ще е бързо, бих изчакала и тук - мекият и гласец сякаш зазвъня в тишината. Прибрах се вътре и набързо надянах хубава риза и дънки. Чак сега се сетих, че всъщност дъждът е спрял и слънцето се беше показало.
След малко ние крачехме мълчаливо по плувналите в зеленина улички на Тианети. Времето беше много приятно - заради отминалия дъжд листата на дърветата бяха украсени със ситни капчици, а прахта по черните пътечките се бе превърнала в кал. Наоколо ухаеше на свежест, а слънцето уверено пускаше лъчите си и затопляше въздуха.
Бяхме се хванали за ръцете и ходехме бавно. По лицата ни грееха усмивки.
- Искаш ли първо да отидем до кметството, пък след това да се разходим в парка? - Нико наруши мълчанието.
- Ами да. Ще имаш ли търпение да ме изчакаш?
- Разбира се - отвърна тя.
В общинската служба се разделих с малка част от моите лари, но пък сега процедурата мина бързо - просто положих подписи на три места, дадох поисканата сума и всичко свърши. Вече не ми оставаха никакви задължения и трябваше да се отдам единствено на себе си.
След това с Нико отидохме до парка. Това бе бледо подобие на истински парк - алеите едва се виждаха заради избуялите треви, дърветата (предимно кестени и брези) разстилаха нашироко своите гъсти клонаци, които сякаш не бяха виждали човешки ръце от много години, а от пейките бяха останали единствено каменни ботуци. Хора нямаше и насекомите се рееха в противно количество.
Все пак в душата ми бушуваха весели емоции, настроението ми бе доста приповдигнато и главната причина за това беше момичето до мен.
Спряхме в едно малко пространство, заградено с ниски храсти и Нико ми предложи да седнем на земята. Тревата още не беше изсъхнала от дъжда, но в този момент и на двамата като че ли не ни пукаше от нищо. Аз я повалих долу и двамата лудо се запремятахме върху мокрия естествен килим.
Целувахме се и се прегръщахме. Постепенно се потаяхме във вълните на любовните игри. Бяхме като едно цяло - сякаш всеки от нас предугаждаше действията на другия и двамата се движехме според някакъв общ предначертан план. От всеки допир извираше нежност, като че ли ни е загърнала здрава обвивка от слабост и сладострастие.
Лежахме на земята и гледахме синьото небе, по което тук-там преминаваха малки бели облачета. Мълчахме, всеки от нас бе потънал в своите мечти. Насекомите жужаха над нас, но в нас се коренеше чувството, че по някаква неведома причина сме недосегаеми за тях. А появяващите се от време навреме пеперуди придаваха допълнително очарование на въздуха. Нямаше никакви хора и по всичко личеше, че няма и да има - явно тукашните отбягваха това зелено местенце.
С мъка се изправихме на крака. Аз усещах полепналите по мен мокри дрехи, по които имаше части от изсъхнала трева. С няколко тръскания я махнах и погледнах към моята партньорка, която също почистваше роклята си.
- Харесвам те - прошепнах й аз.
Нико се засмя и отвърна на свой ред.
- Аз също те харесвам.
Думите погалиха нежно сърцето ми, аз инстинктивно протегнах ръце и я погалих по челото:
- Искам да опитаме - казах аз без ни най малко смущение, все едно се познавах с нея отдавна. Вече дори не се притеснявах от евентуален отказ, защото интуитивно усещах, че този път тя ще приеме предложението. И не се бях лъгал: от устата и излязоха нежните слова, които дълго щяха да топлят сърцето ми:
- Съгласна съм, нека опитаме!
След това се разходихме из другите квартали, които не не се различаваха съществено от нашия - най-общо казано целия град се състоеше от малки черни пътечки, пресичани тук-там от по-големи асфалтирани улици, схлупени сиви къщи в големи дворове. Уличните лампи, доколкото ги имаше, бяха ръждясали или въобще липсваха. А често срещаната гледка на постройки с олющени фасади, разбити покриви и обрасли с храсталаци и бурени дворове, показваха красноречиво, че тук прираста е силно отрицателен.
Като свършихме с разходката ние хапнахме вкусни свински пържоли с печени картофи в един ресторант (единствения в Тианети), и накрая решихме да се приберем. Времето бе минало неусетно и аз с неудовлетворение установих, че часът е седем и половина. Когато на човек му е приятно, времето лети като свръхзвуков самолет - това е най-странният постулат на съзнанието. Когато достигнахме до къщите си, ние се целунахме продължително и си взехме довиждане с обещанието утре отново да прекараме целия ден заедно.
Прибирайки се вкъщи, аз легнах върху мекото легло и потънах в приятни спомени. Устата ми се разшири в приятна усмивчица, а също така чувствах, че в очите ми се появи отново онзи красив блясък на влюбения - блясъка на мечтателя, на естета, на художника. Мислите обаче бяха нарушени от един силен звук, идващ откъм спалнята!!!
Първоначално звукът ме стресна, след това мозъкът ми започна да обработва информация, получена от ушите! "Навярно нещо е тупнало" - казах си аз, макар че звукът бе прекалено силен и в същото време нямаше онзи грохот, появяващ се при падането на тежки предмети! Обаче подсъзнателно се сетих за една местност, която временно бе изчезнала от ума ми - "Гробището на демоните". Сърцето ми отново заби силно, аз отворих леко уста и напрегнах слуха си, очите ми се разтвориха заради неприятното очакване...
- Дуууум! - още един удар! О, Господи, само това не! Не бива отново да изпадам в мрачни мисли! Компанията на Нико ме бе извадила от тях, не трябва да ги допускам! Но...в другата стая може би нещо се е разместило..!
Нужно беше да проверя какво се случва оттатък! То би ме извадило от вцепенението, защото навярно ще намеря обяснение! А и ще е най-добре, ако се изправя очи в очи със страха! Станах и излязох в антрето, след това тръгнах с леки крачки към спалнята.
- Дуууум! - силния трясък ме накара да подскоча! Сърдечният ми орган сякаш стрелна със саблен удар вътрешността на гърдите! Чувствах, че светлината постепенно намалява, денят лека полека си отиваше и даваше път на тъмата. Нямах фенер, който до голяма степен би успокоил нервите ми (по някаква причина бях убеден, че светлината гони тъмните сили). Но все пак вървях към стаята.
Вече бях до нея. Допрях ухо до вратата и се заслушах. Тишината привидно бе превзела вътрешността на помещението, но като че ли се долавяше някакво неопределено присъствие, някаква лоша енергия! И изведнъж:
- ДУУУУУМММ! - заради изключителната стресова ситуация, аз неволно направих две-три крачки назад и се строполих върху мръсния килим. Дишах тежко. В главата ми беше пълна бъркотия, но все пак съзнавах ясно положението си. Един импулс ме накара да се изправя и да тръгна към вратата. Доближих се, хванах рязко бравата и отворих вратата!
Едва ли ще мога така лесно да опиша какво видях или по-точно какво ми се случи, тъй като моят мозък, който се оказа в плен на внезапния страх нямаше време и възможност да прецеди напълно видяното от очите ми.
В първия момент не съзрях нищо особено, но след това с периферното зрение забелязах, че до гардероба стои някой. Обърнах се и го видях! Страхът нахлу мощно в съзнанието ми, а сърцето ми захлопа толкова силно, че имах чувството, че чувам ударите му.Не зная как да го опиша - дали като призрак, дали като обикновен човек, дали като зомби, дали като демон - като че ли всеки един образ би бил едновременно подходящ и неподходящ. В полумрака съществото изглеждаше горе-долу така: бледо изпито лице, огромни черни кръгове покрай очите му, злобно изражение..и само това. Около главата му имаше някаква мъгла, скриваща косата и ушите му, под гърдите също имаше мъгла, която забулваше долната част от тялото му. Въпреки че се взирах до болка в него, не можех да определя дали прозира - в даден миг ми се струваше че виждам ивиците на старите тапети, в следващия илюзията изчезваше....
Дали бях изпаднал в някакво нелепо умопомрачение, или пък предишните истории за демоните се бяха врязали твърде дълбоко в паметта ми, но интуицията ми говореше, че човекът срещу мен не е обикновен жив човек. Даже бях сигурен в тази теория - тя ми изглеждаше толкова реалистична, колкото например идването на нощта, или пък редуването на сезоните. И за момент не си помислих, че нещото пред погледа ми е крадец, или съсед - просто цялата обстановка беше някак си неестествена, уродлива, сякаш във въздуха витаеше осезаемо призрачно присъствие.
Не можех да извикам! Нямах глас - той се бе изгубил заради шока! Единственото което исках бе да дишам, да дишам, да дишам. Но и там не се получаваше - задъхвах се, задушавах се, въздухът ставаше все по-малко и по-малко.
С последни усилия тръшнах вратата, хукнах към кухнята, където светнах лампата, подпрях се на стената и поех дълбоко въздух. Потта обливаше горещото ми лице и се стичаше на ивици към брадата и шията ми. В ума ми беше настъпила какофония - появяваха се разпокъсани спомени, които веднага бяха заменяни с други - като импулси в краткотраен сън. Знаех само едно - ужасът бе наблизо, кошмарите ми тепърва предстояха.
Масата се РАЗЛЮЛЯ!! Падна с трясък и се ОБЪРНА с краката нагоре!! Открехнатият прозорец се затвори силно!!! Лампата изгасна!!!
- Аааааааааа! - изкрещях аз, втурнах се към антрето, отворих външната врата и излязох от къщата! Подпрях се на телената мрежа и затворих очи.
Станалото току-що бе абсолютно необяснимо! Вече го разбирах напълно! Всичките страшни слухове са истина - не плод на човешки фантазии или остарели предразсъдъци, не местни легенди и неизкоренени суеверия! Единствено и само ИСТИНА! Истина за Гробището на демоните! Истина за свръхестествените сили! Истина за неизмеримото им въздействие! И тази истина е страшна, зловеща!
О, всемогъщи Боже, какво ли ще става оттук на сетне? Как ли ще протече живота ми? Защо, по дяволите се забърках в тая афера? Защо, подмамен от свръх голямото си любопитство, аз хукнах тъй смело към неизвестното? Защо не послушах предупрежденията на спътника ми в автобуса, намеците на другите?
........следва продължение........
Планина. Стръмен склон. Аз тичам! Задъхвам се. Нещо ме гони! Но какво е то? Не е човек, а много по-страшно. Звяр? Демон? Не мога да си поема въздух. Тичам, но сякаш стоя на едно място. Нещото идва. Вече е зад гърба ми, не го виждам, но чувствам неговата близост. То протяга ръка да ме хване! Ръката е груба, космата, голяма! Усещам по себе си ледените нокти, опитващи се да пробият кожата ми! Аз крещя, обаче гласът ми като че ли се е изгубил! Опитвам се да кажа "Помощ", но думите звучат завалено, излизат с мъка от гърлото ми....
Събудих се целият облян в студена пот, дишането ми беше трудно, на пресекулки. Кошмарът постепенно отпусна хватката си, сърцето ми нормализира ритъма.
Погледнах часовника си - показваше пет и двадесет и пет.
Аз не успях (а и не исках) да заспя до края на тази нощ. Нямаше как да прогоня представите за Гробището, които отново дойдоха като неканени гости в ума ми. Опитах да им се противопоставя, да мисля за Нико, за другите позитивни моменти, но не се получаваше.
Бях в плен. Съзнавах го, колкото и налудничаво да звучеше. Демоните от гробището ме направляваха по някакъв начин, впиваха се в съня като кърлежи, замъгляваха разсъдъка ми. Трябваше да намеря начин да се избавя от това нещастие. Вече вярвах, че в намеците и разказите на местните за Гробището на демоните, има известна доза истина.
Дали да споделя с някой? Но..още помня как реагираха Едуард и Диана когато чуха от устата ми тези думи. Единственото което рекоха, е да не ходя там. А когато им казах, че вече съм бил на мястото те пожелаха да променят темата на разговора. И онзи ужас в погледите им.... Да, ужас, истински ужас - с вцепеняване на тялото, разширяване на очите, леко отваряне на устните! Не ми дадоха съвет, не казаха "пази се", или "внимавай". Сякаш в този некропол се е случило нещо необратимо.
А имало ли е други хора, изкачили хълма над Джебота? Навярно да. Тогава какво ли е станало с тях? Дали са живи и здрави? Дали са с ума си? Бях сигурен, че всички в Тианети и околността знаят какво се случва с този, който има дързостта и смелостта да отиде до Гробището.
Въртях се в леглото, гледах в очертанията на прозореца, които все повече и повече изсветляваха и даваха път на все по-напиращия ден.
Не желаех да ставам. Главата ме болеше, ставите също. Дали е заради пътуването? Или от противните мисли, загнездили е като червеи в главата ми. Разбрах, че трябва да си направя кафе. Станах с мъка и взех кафеварката. Напълних я и я включих.
След малко пред мен, върху масата стоеше чаша черно ароматно кафе. Аз го пиех на малки глътки, с наслада. Тежестта в главата и гърдите лека полека започна да разхлабва прегръдката си. Но лошите мисли като че ли нямаше намерение да напуснат съзнанието ми.
Навън беше мрачно, дъждовно, като в душата ми. Нямах желание да поглеждам към Джебота, може би трябваше да опитам да се отърва от тези предразсъдъци. Но как? Дали времето ще помогне? Дали след ден-два ще се чудя на акъла си?
Опитах да мисля за Нико. Знаех, че трябва да мисля за нея. Тя щеше да дойде след около два часа. А дали ще дойде? Или е поредната красавица, мислеща ден за ден? "Ако не дойде аз ще я потърся" - казах си аз. Е да - по-добрия вариант е тя да изпълни обещанието си, но все пак.... бих се борил за нея! Тя е невероятна девойка, която ме удостои с внимание, с целувки, с нежност. Не бива да я оставям да си отиде от мен. Да забегне в друга посока.
Усетих се, че спомените за "Гробището на демоните" вече ги няма в разсъдъка ми, а бяха изместени от тези за Нико. Това беше добре.
Времето минаваше бавно. Исках колкото се може по-бързо да дойде десет часа, за да зърна отново хубавицата. Представях си възможните варианти как да протече деня ни. Рекох си, че ако не ме повика, това също би могло да бъде добър вариант - поне пак ще мисля за Нико, макар и по по-друг начин (въпреки че няма как да съм сигурен в твърдението). Но по-добре в главата ми да е тя, отколкото гробището.
Бях пуснал телевизора и се бях унесъл, когато дочух, че телефонът ми звъни. Взех го и погледнах екрана - беше изписано името Нико. Затворих и хукнах през вратата навън. Пред двора стоеше момичето - беше облякла ефирна съблазнителна черна рокличка, а прическата й беше малко по-различна от вчера - с подчертани къдрици, разделени с път по средата. Изглеждаше дори по-добре от вчера. Аз й казах весело:
- Само набързо ще си сложа по-модерни дрехи и излизам. Ако искаш влез.
- Щом ще е бързо, бих изчакала и тук - мекият и гласец сякаш зазвъня в тишината. Прибрах се вътре и набързо надянах хубава риза и дънки. Чак сега се сетих, че всъщност дъждът е спрял и слънцето се беше показало.
След малко ние крачехме мълчаливо по плувналите в зеленина улички на Тианети. Времето беше много приятно - заради отминалия дъжд листата на дърветата бяха украсени със ситни капчици, а прахта по черните пътечките се бе превърнала в кал. Наоколо ухаеше на свежест, а слънцето уверено пускаше лъчите си и затопляше въздуха.
Бяхме се хванали за ръцете и ходехме бавно. По лицата ни грееха усмивки.
- Искаш ли първо да отидем до кметството, пък след това да се разходим в парка? - Нико наруши мълчанието.
- Ами да. Ще имаш ли търпение да ме изчакаш?
- Разбира се - отвърна тя.
В общинската служба се разделих с малка част от моите лари, но пък сега процедурата мина бързо - просто положих подписи на три места, дадох поисканата сума и всичко свърши. Вече не ми оставаха никакви задължения и трябваше да се отдам единствено на себе си.
След това с Нико отидохме до парка. Това бе бледо подобие на истински парк - алеите едва се виждаха заради избуялите треви, дърветата (предимно кестени и брези) разстилаха нашироко своите гъсти клонаци, които сякаш не бяха виждали човешки ръце от много години, а от пейките бяха останали единствено каменни ботуци. Хора нямаше и насекомите се рееха в противно количество.
Все пак в душата ми бушуваха весели емоции, настроението ми бе доста приповдигнато и главната причина за това беше момичето до мен.
Спряхме в едно малко пространство, заградено с ниски храсти и Нико ми предложи да седнем на земята. Тревата още не беше изсъхнала от дъжда, но в този момент и на двамата като че ли не ни пукаше от нищо. Аз я повалих долу и двамата лудо се запремятахме върху мокрия естествен килим.
Целувахме се и се прегръщахме. Постепенно се потаяхме във вълните на любовните игри. Бяхме като едно цяло - сякаш всеки от нас предугаждаше действията на другия и двамата се движехме според някакъв общ предначертан план. От всеки допир извираше нежност, като че ли ни е загърнала здрава обвивка от слабост и сладострастие.
Лежахме на земята и гледахме синьото небе, по което тук-там преминаваха малки бели облачета. Мълчахме, всеки от нас бе потънал в своите мечти. Насекомите жужаха над нас, но в нас се коренеше чувството, че по някаква неведома причина сме недосегаеми за тях. А появяващите се от време навреме пеперуди придаваха допълнително очарование на въздуха. Нямаше никакви хора и по всичко личеше, че няма и да има - явно тукашните отбягваха това зелено местенце.
С мъка се изправихме на крака. Аз усещах полепналите по мен мокри дрехи, по които имаше части от изсъхнала трева. С няколко тръскания я махнах и погледнах към моята партньорка, която също почистваше роклята си.
- Харесвам те - прошепнах й аз.
Нико се засмя и отвърна на свой ред.
- Аз също те харесвам.
Думите погалиха нежно сърцето ми, аз инстинктивно протегнах ръце и я погалих по челото:
- Искам да опитаме - казах аз без ни най малко смущение, все едно се познавах с нея отдавна. Вече дори не се притеснявах от евентуален отказ, защото интуитивно усещах, че този път тя ще приеме предложението. И не се бях лъгал: от устата и излязоха нежните слова, които дълго щяха да топлят сърцето ми:
- Съгласна съм, нека опитаме!
След това се разходихме из другите квартали, които не не се различаваха съществено от нашия - най-общо казано целия град се състоеше от малки черни пътечки, пресичани тук-там от по-големи асфалтирани улици, схлупени сиви къщи в големи дворове. Уличните лампи, доколкото ги имаше, бяха ръждясали или въобще липсваха. А често срещаната гледка на постройки с олющени фасади, разбити покриви и обрасли с храсталаци и бурени дворове, показваха красноречиво, че тук прираста е силно отрицателен.
Като свършихме с разходката ние хапнахме вкусни свински пържоли с печени картофи в един ресторант (единствения в Тианети), и накрая решихме да се приберем. Времето бе минало неусетно и аз с неудовлетворение установих, че часът е седем и половина. Когато на човек му е приятно, времето лети като свръхзвуков самолет - това е най-странният постулат на съзнанието. Когато достигнахме до къщите си, ние се целунахме продължително и си взехме довиждане с обещанието утре отново да прекараме целия ден заедно.
Прибирайки се вкъщи, аз легнах върху мекото легло и потънах в приятни спомени. Устата ми се разшири в приятна усмивчица, а също така чувствах, че в очите ми се появи отново онзи красив блясък на влюбения - блясъка на мечтателя, на естета, на художника. Мислите обаче бяха нарушени от един силен звук, идващ откъм спалнята!!!
Първоначално звукът ме стресна, след това мозъкът ми започна да обработва информация, получена от ушите! "Навярно нещо е тупнало" - казах си аз, макар че звукът бе прекалено силен и в същото време нямаше онзи грохот, появяващ се при падането на тежки предмети! Обаче подсъзнателно се сетих за една местност, която временно бе изчезнала от ума ми - "Гробището на демоните". Сърцето ми отново заби силно, аз отворих леко уста и напрегнах слуха си, очите ми се разтвориха заради неприятното очакване...
- Дуууум! - още един удар! О, Господи, само това не! Не бива отново да изпадам в мрачни мисли! Компанията на Нико ме бе извадила от тях, не трябва да ги допускам! Но...в другата стая може би нещо се е разместило..!
Нужно беше да проверя какво се случва оттатък! То би ме извадило от вцепенението, защото навярно ще намеря обяснение! А и ще е най-добре, ако се изправя очи в очи със страха! Станах и излязох в антрето, след това тръгнах с леки крачки към спалнята.
- Дуууум! - силния трясък ме накара да подскоча! Сърдечният ми орган сякаш стрелна със саблен удар вътрешността на гърдите! Чувствах, че светлината постепенно намалява, денят лека полека си отиваше и даваше път на тъмата. Нямах фенер, който до голяма степен би успокоил нервите ми (по някаква причина бях убеден, че светлината гони тъмните сили). Но все пак вървях към стаята.
Вече бях до нея. Допрях ухо до вратата и се заслушах. Тишината привидно бе превзела вътрешността на помещението, но като че ли се долавяше някакво неопределено присъствие, някаква лоша енергия! И изведнъж:
- ДУУУУУМММ! - заради изключителната стресова ситуация, аз неволно направих две-три крачки назад и се строполих върху мръсния килим. Дишах тежко. В главата ми беше пълна бъркотия, но все пак съзнавах ясно положението си. Един импулс ме накара да се изправя и да тръгна към вратата. Доближих се, хванах рязко бравата и отворих вратата!
Едва ли ще мога така лесно да опиша какво видях или по-точно какво ми се случи, тъй като моят мозък, който се оказа в плен на внезапния страх нямаше време и възможност да прецеди напълно видяното от очите ми.
В първия момент не съзрях нищо особено, но след това с периферното зрение забелязах, че до гардероба стои някой. Обърнах се и го видях! Страхът нахлу мощно в съзнанието ми, а сърцето ми захлопа толкова силно, че имах чувството, че чувам ударите му.Не зная как да го опиша - дали като призрак, дали като обикновен човек, дали като зомби, дали като демон - като че ли всеки един образ би бил едновременно подходящ и неподходящ. В полумрака съществото изглеждаше горе-долу така: бледо изпито лице, огромни черни кръгове покрай очите му, злобно изражение..и само това. Около главата му имаше някаква мъгла, скриваща косата и ушите му, под гърдите също имаше мъгла, която забулваше долната част от тялото му. Въпреки че се взирах до болка в него, не можех да определя дали прозира - в даден миг ми се струваше че виждам ивиците на старите тапети, в следващия илюзията изчезваше....
Дали бях изпаднал в някакво нелепо умопомрачение, или пък предишните истории за демоните се бяха врязали твърде дълбоко в паметта ми, но интуицията ми говореше, че човекът срещу мен не е обикновен жив човек. Даже бях сигурен в тази теория - тя ми изглеждаше толкова реалистична, колкото например идването на нощта, или пък редуването на сезоните. И за момент не си помислих, че нещото пред погледа ми е крадец, или съсед - просто цялата обстановка беше някак си неестествена, уродлива, сякаш във въздуха витаеше осезаемо призрачно присъствие.
Не можех да извикам! Нямах глас - той се бе изгубил заради шока! Единственото което исках бе да дишам, да дишам, да дишам. Но и там не се получаваше - задъхвах се, задушавах се, въздухът ставаше все по-малко и по-малко.
С последни усилия тръшнах вратата, хукнах към кухнята, където светнах лампата, подпрях се на стената и поех дълбоко въздух. Потта обливаше горещото ми лице и се стичаше на ивици към брадата и шията ми. В ума ми беше настъпила какофония - появяваха се разпокъсани спомени, които веднага бяха заменяни с други - като импулси в краткотраен сън. Знаех само едно - ужасът бе наблизо, кошмарите ми тепърва предстояха.
Масата се РАЗЛЮЛЯ!! Падна с трясък и се ОБЪРНА с краката нагоре!! Открехнатият прозорец се затвори силно!!! Лампата изгасна!!!
- Аааааааааа! - изкрещях аз, втурнах се към антрето, отворих външната врата и излязох от къщата! Подпрях се на телената мрежа и затворих очи.
Станалото току-що бе абсолютно необяснимо! Вече го разбирах напълно! Всичките страшни слухове са истина - не плод на човешки фантазии или остарели предразсъдъци, не местни легенди и неизкоренени суеверия! Единствено и само ИСТИНА! Истина за Гробището на демоните! Истина за свръхестествените сили! Истина за неизмеримото им въздействие! И тази истина е страшна, зловеща!
О, всемогъщи Боже, какво ли ще става оттук на сетне? Как ли ще протече живота ми? Защо, по дяволите се забърках в тая афера? Защо, подмамен от свръх голямото си любопитство, аз хукнах тъй смело към неизвестното? Защо не послушах предупрежденията на спътника ми в автобуса, намеците на другите?
........следва продължение........
Вълнообразно
Гробището на демоните (1-ва част)
Гробището на демоните (2-ра част)
Гробището на демоните (3-та част)
Гробището на демоните (2-ра част)
Гробището на демоните (3-та част)
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
