Къщата на смъртта

 разказ на ужасите

                             
***
Антон и Мария излязоха от малката улица и достигнаха до края на квартала. Къщата беше малко по-нагоре, в началото на огромна поляна. Дворът й беше голям, но запустял и кален, имаше телена мрежа в лошо състояние, а дворната врата беше полуръждясала. Самата къща бе на два етажа, без тераси, сива на цвят и със стара мазилка. Покривът й бе скосен, с потъмнели от времето керемиди.
- Изглежда гадна - констатира Мария.
- Може вътре да е добре. А и цял етаж да ползваме за сто и петдесет лева си е готино.
- На края на Горубляне, на хиляди километри от автобусната спирка.
- Ако не ни харесва, ще откажем. Няма проблем.
- Ето, излиза някой - Антон посочи към двора на къщата.
Към тях идваха слаб и висок младеж с дълга сплъстена коса и възрастна слаба жена с бледа кожа и черна забрадка на главата си.
- Здравейте. Сигурно вие сте Антон и ... Мария, нали така беше? - попита младежът. Жената до него стоеше безмълвна и ги гледаше строго.
- Да, ние сме.
- Така. Последвайте ни - той им махна с ръка да тръгнат след тях.
Минаха обраслия в бурени двор и влязоха през стара скърцаща врата в малко антре. От дясно имаше стълбище за нагоре, а другият край на антрето завършваше с врата. Вътре миришеше на нещо старо и вкиснало. Мария избърса носа си.
- Вие сте на първия етаж - младежът им посочи вратата, след което двамата тръгнаха към нея.
- Момент! - бяха прекъснати от възрастната жена със забрадката. Те спряха пред вратата и се обърнаха.
- Трябва да знаете някои правила...
- Ее, бабо, чакай да се настанят - прекъсна я младият мъж със сплъстената коса, но жената вдигна ръце и продължи.
- Искам да сте наясно, че това е НАШАТА къща, а вие сте просто наематели! Никога и за нищо на света не се качвайте на другите етажи! Знайте, че забраната е категорична! Пред вас е вашия етаж и вие можете да крачите единствено тук! Общо взето това е най-важното. Когато стане време за наема, ще се срещаме в антрето. Ако имате проблеми, може просто да се провикнете от антрето. Но никога не се качвайте горе!
- Добре - смутено отвърна Антон.
- Освен това, искам да се подържа чисто, да не се слуша силна музика, да не се канят гости.
- Да - отговори и Мария.
- Е, момчета и момичета, съгласни ли сте? - намеси се и младежът, който вкара по-ведър тон в разговора. От устата се възнесе особена миризма, също лоша, малко по-различна от тази в помещението.
- Ами... не знам - двоумеше се момичето.
- Тук е странно, но наемът е нисък. Ще можем да си позволим много други неща - отговори Антон.
- Между другото забравих да Ви се представя. Казвам се Николай, а това е баба ми Неда.
- Аз съм Антон, а това е приятелката ми Мария. И все пак, преди да приемем, искаме да видим апартамента.
- Оо да, разбира се. Заповядайте - Николай отвори вратата и ги поведе вътре.
Беше чисто и подредено, но мебелите и оборудването бяха стари, може би още от комунистическия период. Самият апартамент имаше три стаи - кухня, спалня и хол. Имаше и баня и тоалетна на едно. Очевидно скоро е правено освежаване, но не и ремонт. Въпреки това апартаментът изглеждаше добре. А и я нямаше неприятната миризма от антрето.
- Ще го наемем - рече Мария.
- Чудесно! - възкликна Николай - Сега ли ще платите?
- Ами да. Наем и депозит. Нали?
- Да. Общо двеста лева. Сто и петдесет за наема и петдесет за депозита.
Антон извади пари и му даде. Николай ги преброи, след което се усмихна идиотски и каза:
- Честито ви ново жилище, уважаеми дами и господа.
Отвън отново се възнесе гласът на Неда:
- И да знаете. Не е препоръчително да говорите със съседите. Тук има много предразсъдъци, защото хората са с все още селски маниер.
- Е, сега пък да не говорим със съседите. К"ви са тия правила, мама му стара? -запротестира Антон.
- Ако не Ви харесва, господине, връщаме ви парите и... чао. Така става ли?
Той понечи да вземе парите от ръката на Николай, но се отказа. Накрая четиримата си стиснаха ръцете, след което Николай и Неда напуснаха апартамента.

***
- Хайде да тръгваме за багажа - предложи Антон, след като разгледаха обстойно всяка една част от апартамента.
- Добре Тони - отговори Мария и двамата излязоха.
- Къде отивате? - викна след тях Неда.
- Да си пренесем багажа от старата квартира. Защо?
- Трябва да знам къде ходите – отговори троснато тя.
- Да си пренесем багажа от старата квартира - повтори Антон в същия тон.
- Добре. Тръгвайте.

- Абе к"ви са тия, че ще ни питат къде отиваме? Където си искаме, там ще ходим. И "Не говорете със съседите.", или там, какво беше, "Къщата е наша, а вие сте само наематели". Да, ама ние си плащаме. Щом си плащаме, трябва да си имаме лична свобода, а не някакви да ни се месят в живота - изкоментира Мария поведението на новите хазяи, докато двамата се возеха в един от автобусите за Люлин.
- Спокойно мила. Ще поседим един, два месеца, докато съберем пари, и ще потърсим нова квартира.
- Знам те какъв търсач си. Ако разчитаме на теб, по-добре да живеем на улицата.
- Тогава щом не ти харесва, купуваш вестник и търсиш. Няма само да се занимавам с глупости. Имам и други неща на главата.
- Добре, добре Тони. Извинявай, нервна съм. Ама и тия ме издразниха много. Наистина.
- Дай да не говорим за това. Квартирата е по-голяма, по-евтина и по-удобна от оная люлинска дупка. Съгласна ли си?
-Съгласна съм. Само да ги нямаше тъпите хазяи.
- Ще свикнем и с тях. Всички хазяи отначало са странни. После ги опознаваме, свикваме с тях и разбираме, че не са точно такива. Ще видиш, че и с тези ще е така. Освен това, те ще са горе, а ние долу.
- Хайде да сменим темата - завърши Мария и се обърна към прозореца.
Прибраха се в старата люлинска квартира, поздравиха бившата хазяйка, която ги дари с лукава усмивка и започнаха да събират багажа си.
- Намерихте ли? - попита ги тя.
- Да – отговориха те и продължиха да пъхат нещата в саковете си.
- Ще ми липсвате, мили мои – завърши тя. Но и двамата знаеха, че ще й липсват само парите им. Решиха да не отговарят на алчната кранта.
След това, когато трите сака бяха пълни и две-трети от багажа им събран, те тръгнаха към автобуса. По пътя им се обадиха приятелите Деси и Стоян - двойка момиче и момче на същата възраст като тях, - с които се разбраха да се видят в едно заведение.
Преди това купиха за вечеря по две кебапчета и руска салата. След това в заведението мъжете изпиха по две бири, а жените се задоволиха с по чаша мартини. Отначало говореха по обичайните теми, после Антон и Мария с насмешка им разказаха за странните нови хазяи.
- Абе тия ни казват да не говорим със съседите, да не се качваме при тях, да им казваме къде отиваме. Кой знае още какви глупости ще измислят – говореше Антон.
- Ама и вие имате късмет с хазяи... - усмихна се Деси
Прибраха се в Горубляне към десет и половина вечерта, нарамили трите тежки сака. На вратата ги посрещна Неда с ядосано изражение.
- Къде бяхте?
- За багажа - отговори Мария.
- Нали ви казахме, че отиваме да си пренесем багажа? - каза и Антон.
- Е колко часа пренасяте тоя багаж? - възропта хазяйката.
- Видяхме се и с приятели в едно заведение. Защо?
- Е добре де, това не можахте ли да ми го кажете?
- Защо пък да ви го казваме? То си е наша работа с кой да се виждаме.
- Говорехте ли за нас?
- За вас ли? Не.
- Лъжете!
- Защо да лъжем?
- И какви са ви тези приятели?
- Наши приятели. Приятели, които познаваме и които уважаваме. Приятели, с които ще продължим да се виждаме със или без вашето съгласие - с остър тон говореше Антон. Около тях сякаш на талази се носеше лоша миризма.
- Госпожо, не ни е приятно да се бъркате в живота ни. Ако така ще бъде занапред, най-добре е да ни върнете парите и да се разделим - скастри я и Мария.
- Щом така искате, няма да ви се бъркам. Но нямаше нужда да ме лъжете, нали?
Отгоре се появи и Николай.
- Какво става тук? - попита той със странен глас. Сега не се усмихваше както сутринта.
- Те излъгаха, че отиват само за багажа. Оказа се, че са се видели и с някакви техни приятели.
- Добре де, какво като сме се видели с приятели? Да не би да ни забранявате и това?
- Не, не разбира се. Но баба ми просто не обича да я лъжат. Това е. Приберете се в апартамента и нека забравим за станалото. И от сега нататък просто й казвайте истината. Каквато и да е тя. Става ли?
- Става - омърлушено отвърна момичето и двамата с Антон тръгнаха към апартамента. Николай приближи към тях и им прошепна:
- Простете за тези неразбории. Ще се постараем занапред да изгладим нещата. Старата в последно време е малко превъзбудена. Хванала я е критическата, но ще й мине.
- Добре, добре, няма проблеми - каза Мария и побърза да влезе вътре. От младият мъж се носеше нещо лепкаво и гнусно, а самият той бе неестествено жълт и с мазна коса, като смърдеше на стара пот. След нея влезе Антон и заключи вратата.

- Егати смотаните хора. Нещастници - негодуваше девойката.
- Да бе, направо не е истина. Тая ми идеше да я цапардосам по мутрата.
- Хайде да хапнем нещо и да лягаме, че тоя ден ми се запали главата. А утре съм на работа
- И аз, само че следобед. Тая седмица съм хубавата смяна.
- Блазе ти.
- Е поне се видяхме с Деси и Стоян.
- Поне това беше хубаво. Най-хубавото през тоя ден.

Антон се събуди към един и половина след полунощ от далечен виещ звук. Той се обърна и видя, че и Мария е отворила очи. Някой ревеше от горните етажи, освен това се чуваше и слаб говор.
- Какво става? Да не би... - започна девойката.
- Тихо - прекъсна я Антон, след малко продължи - Сигурно Николай реве, а оная му говори нещо.
- Не е Николай.
- Е тогава кой е? Не ми се вярва това да е гласът на тая... Неда.
- Егати кретените - обобщи Мария.
- Чакай! Май чувам трети глас!
- Да. Говори и още някой - заслуша се тя.
- Леле, какъв гаден рев! Все едно вие вълк или чакал. Или свиня пред заколение.
- Скъпа, завий се презглава и не обръщай внимание на тия. Аз ще направя същото.
- Добре бебчо. Лека нощ.
Врявата продължи десетина минути и спря рязко. Малко по-късно Антон и Мария заспаха и се събудиха в шест сутринта от алармата на телефона на Мария.
Тя стана, целуна Антон, който се размърда и се обърна на другата страна, след това отиде до банята, изкъпа се набързо, преоблече се в кухнята и излезе от апартамента. Минавайки през антрето, тя отново усети зловонната смрад и погледна към стълбите. Чуваха се слаби тропащи звуци. Девойката си помисли, че старицата отново ще изскочи отнякъде и ще я попита къде отива, но нямаше никой и тя тихо отключи външната врата и излезе от къщата.
Антон се събуди в осем и половина от тропания по вратата на апартамента. Както си беше с пижама, той излезе от спалнята и извика:
- Кой е?
- Аз съм - чу се гласът на Николай - хайде на кафе.
- На кафе ли?
- Не искам да си пия сам кафето си.
- Добре - Антон влезе във вонящото помещение и видя грозната физиономия на Николай. Все пак реши да го дари с уважение и се съгласи да му прави компания.
- Ето там, на масата. Направих две кафета.
- А жената? Неда?
- Старата ли? Ха-ха, тя не обича кафе. А и става по-късно.
- Добре - Антон седна на единия стол. На масата пред него имаше кафе в мръсна чаша, от която излизаше не особено приятен аромат. Кафето на Николай беше в голяма алуминиева кана. По средата бе поставена спукана захарница с голяма лъжица. Антон сбърчи нос, сипа си захар, разбърка с лъжицата и отпи. Николай го наблюдаваше с интерес.
- Къщата е странна, нали? - попита Николай.
- Ами... - Антон се изненада от въпроса - не знам. Може би малко. По-точно не е къщата, а са онези забрани и въпроси.
- Старицата си е такава. Целия ни род е странен. Какво да се прави, мнителни сме и сме загрижени за квартирантите ни. И затова изглеждаме така. Не ни харесват комшиите, ама и ние не ги харесваме - младежът се усмихна широко и от устата му сe показаха кривите му жълти зъби. Впрочем, в цялата му същност имаше нещо жълто и гнусно. И това отвращаваше неимоверно много Антон. Ако ситуацията не го изискваше, никога не би пил кафе с човек като него.
- Харесва ли ти кафето?
- Моля? - сепна се Антон.
- Харесва ли ти кафето?
- Да, защо? - кафето имаше аромат на мухъл, но Антон не искаше да го засяга засяга.
- Правил съм го по специална технология. Имам кубинска кафеварка. Много е добра.
- Да, разбира се.
- Откъде сте, ако не е тайна? - рязко смени темата Николай.
- Аз съм от Пирдоп, а Мария е от Бургас.
- Странна смес. Пирдопски шоп с бургаска русалка. Иначе сте готина двойка - Николай отново се засмя и Антон усети осезаемо лошия му дъх. След това двамата замълчаха за няколко минути. Антон сведе глава към чашата с мухлясалото кафе, а Николай продължаваше да го гледа втренчено.
Изведнъж Антон надигна глава и попита:
- Какво има горе?
- При нас ли?
- Да. Горе, при вас, където е забранено да се качваме.
- Нищо особено. На втория етаж са стаи като тук. А третия етаж е тавански. Защо?
- Ами стана ми интересно.
- Нищо интересно няма горе. Нито горе, нито в таванската стая. Каза ви го, защото няма смисъл да си губите времето.
- Добре, а през нощта отгоре чух някакъв странен писък. Все едно някой виеше. Отделно, като че ли други хора говореха.
Николай се вторачи още повече в него. Сега в погледа му имаше нескрита злоба. По едно време отвърна:
- Баба често вика на сън. Има някакъв вид шизофрения. Аз й говоря, за да я успокоявам. Това е.
- О, Извинявай.
- Ти май си любопитен човек. Знам, че ти стана интересно, когато старата ви каза да не се качвате горе. Но ти казвам, че наистина няма нищо интересно. Горе не е по-различно от долу.
- Разбирам. Просто попитах. Нямаме никакво намерение да се качваме.
- Благодаря ви. А вие често ли си ходите в Пирдоп и Бургас? - Николай навярно зададе този въпрос колкото да даде свежест на напрегнатия разговор.
- Аз по-често, защото съм близо. Но и Мария си ходи от време на време.
- Много добре. И аз много искам да посетя Пирдоп и Бургас.
В това време Антон изпи последната глътка кафе, след което стана и каза:
- Ще се прибера, защото мисля да ходя до някой магазин да си купя храна, след това да поспя преди работа.
- Добре, приятелю - младежът отново го гледаше втренчено.
- Хайде, чао засега. До после.
- До после.

След това Антон отиде до близък супермаркет, купи сандвичи, върна се се и ги изяде. Спа няколко часа и към пет тръгна на работа. В осем и двадесет Мария се прибра, като мина тичешком през смрадливото антре, за да не срещне някой от хазяите, и влезе в апартамента. Тъкмо остави багажа си на раклата и се отпусна върху леглото, когато на входната врата се почука. Мария стана и отвори вратата.
- Добър вечер момиче - Неда се хилеше лудешки, а лицето й приличаше на лицето на баба Яга. Откъм антрето се промъкваше лоша миризма.
- Добър вечер - отвърна несигурно младата жена.
- Би ли ми правила компания за вечерното питие?
- Ами... не знам. Аз по принцип не пия.
- Нищо де. Една малка чаша уиски няма да ти навреди.
- Трябва да лягам рано, защото утре трябва пак да ставам за работя.
- Спокойно девойче. Няма да ти говоря за правила или забрани. Обещавам. Просто искам компания. Това е - баба Неда изглеждаше неестествено мила и у Мария се загнезди особена мисъл, че тук нещо не е наред. Все пак момичето излезе от апартамента и последва старата госпожа до масата, където имаше две празни стъклени чаши и една бутилка с уиски.
Когато Неда наля уиски в чашата на Мария, противната миризма на помещението като че ли се неутрализира от миризмата на алкохолното питие - тъкмо навреме, защото девойката усещаше как нещо иска да излезе от стомаха през устата й, и това нещо се успокои при приятното ухание на уискито.
- Моят внук е много доволен от вас. Най-вече от теб. Нали мога да говоря на "ти"?
- Може, разбира се. Радвам се за това, но как за толкова кратко време си е създал впечатления?
- Ти си красива и умна, а това прави впечатление. Пий си уискито, да не изветрее - последните думи бяха изказани в привидно шеговит тон и старата жена изкриви устни в усмивка.
- Става ми приятно като зная, че правя добро впечатление.
- Сигурно ни имате за странници, нали? - попита изведнъж Неда и в очите й се появи любопитен пламък.
- Ами, да си кажа правичката, да. Мястото е странно и вие се вписвате чудесно в хармонията... особено с тези правила и забрани.
Жената се засмя и каза:
- Искам още в началото да се знае какво не бива да се прави тук. Тези правила са за ваше и за наше добро. Иначе мястото наистина е странно заради някои неща, които по-добре да не знаете. Хайде наздраве.
- Наздраве.
Двете си чукнаха чашите и отпиха. Настроението на хазяйката тутакси се промени и тя рече уморено:
- Доспа ми се и мисля да лягам. Прощавай.
- Няма нищо. На мен също ми се спи.

Тази нощ сънят на Мария беше прекъснат от странни звуци, идващи от горните етажи. Отначало бяха дращения по дървени предмети, след което бяха заменени с кратки, периодични, но доста силни писъци, наподобяващи ревове на свиня. Часовникът на шкафчето показваше два часа и петдесет и три минути. Накрая се чуха човешки гласове, два от които на Николай и Неда, а останалите - гърлени, странни, грозни - по всяка вероятност на други хора, дошли в къщата. Не се разбираха думи, а само нечленоразделни заваляни речи - но това не попречи Мария да се скове от ужас. Имаше нещо призрачно в тези гласове и в цялото това среднощно представление. Сякаш горе извършваха някакъв ритуал, помисли си момичето.
Точно в три часа всички гласове и звуци се сляха в един общ хоров вик. Той се възнесе из къщата, толкова зловещ и смразяващ, че Мария инстинктивно наддаде слаб писък, като се зави презглава и запуши ушите си.

Когато на сутринта тя се събуди, главата я болеше силно, а сърцето й биеше забързано в гърдите. Стана, облече се набързо и тръгна на работа.
Антон се върна в девет и половина, два часа и половина след като Мария отиде на работа. Те нямаше как да се чуят по телефона, защото Мария започваше смяната точно когато той предаваше дежурството си, a и тя нямаше право да говори по GSM-а когато е на работа; щяха да се чуят и видят едва вечерта. Закуси набързо баничката със сирене, купена от близката закусвалня и легна да спи. Тъкмо се понасяше по пътечката на съня и мощно чукане по входната дървена врата го върна рязко в реалността.
- Кой е? - извика от леглото той. Сърцето му биеше лудо.
- Човече, защо не казваш, че си се прибрал? - Антон позна гласа на Николай. В него имаше някаква особена, странна нотка.
- Ами аз винаги по това време се прибирам.
- Веднага излизай! Баба Неда ни е приготвила чай. Днес е станала рано.
- Виж, цяла нощ съм бил на работа и трябва да поспя малко. Хайде по-късно да пием чай, примерно около обяд.
- Е кой ще те чака до обяд, бе? Чаят ще изстине и трябва да го хвърлим.
- Оххх - Антон се изправи мързеливо, отиде както бе по пижама и отключи входната врата. Николай го гледаше с лудешки поглед. Косата му беше разрошена, кожата му - жълтеникава, а от тялото му се разнасяше познатата миризма на развалено сирене.
- Ще пийнем чая за половин час и ще се прибереш да спиш - увери го Николай. Очите му се взираха присмехулно в него.
- Добре, става. Ама най-много за половин час, защото умирам за сън.
Неда мълчаливо разля горещата течност в двете чаши на масата и отиде нагоре по стълбите. Чаят имаше червен цвят и беше със странен, възкисел аромат и вкус. Добре поне че не миришеше на мухъл, като кафето вчера.
- От какво е? - попита Антон.
- Кое?
- Чаят.
- Ааа, от коприва, каркаде и риган.
- Интересна смес.
- Как мина работния ден?
- Добре. Като всеки ден.
- О, това е чудесно.
- И аз искам да работя. Ама тая не ми дава. Не трябвало да излизаме навън, било опасно. Бабешки глупости! – Николай сърдито погледна към баба си, която мълчеше в ъгъла на помещението с чаша в ръка.
- „Тая” ли?! Я по-кротко, момче! – заговори намръщено се Неда – Знаеш много добре защо не можем да излизаме..
- Марш ма, дъртофелнице проклета! Когато пия чай, не ми се пречкай в краката, щото ще кажа всичко! - внезапно изригна Николай и тропна яростно с крак.
Възрастната жена го стрелна с остър поглед, след което се обърна и тръгна по стълбите на горния етаж.
- Не обръщай внимание на старата кранта. От време на време болтчетата й мърдат.
- А какво щеше да кажеш ако тя не се бе махнала? - запита след малко Антон.
- Няма как да ти го кажа, след като тя се махна. Нали така? - Николай му намигна закачливо, след което отпи голяма глътка от чая си.