Свръхестествените явления навярно са навсякъде около нас. Няма човек, който да не се е сблъскал с нещо необяснимо, нещо, което го е накарало да се замисли сериозно върху истинността на всеобщите природни закони. Но човешката природа е такава, че винаги търси разумно обяснение и дори и да не го намира е убеден, че то му е убегнало от погледа. Някои странни събития разтърсват психиката ни, други ни променят неузнаваемо, трети ни подчиняват на нещо безумно и нетленно, а четвърти... просто минават покрай нас без да бъдат забелязани! Всички те крият някаква неразрешима мистерия, водят към нещо тайнствено и загадъчно и ако не се стреснем, уплашим или избягаме от тях, а следваме логиката им бихме достигнали до ключа към тази загадка.

 Това събитие, което смятам да опиша, е толкова странно и тънко, че едва ли някой ще повярва така лесно в истинността му. Защото то може да бъде видяно само по пътя между Вършец и Лакатник и то при определени условия, освен това човек трябва да е пътувал многократно по този маршрут, за да забележи, че се случва нещо нередно! Явлението може да бъде видяно на завоя при „Орлова скала”, единствено по тъмно и само ако се пътува в посока от Вършец към Лакатник.

   За пръв път го видях, когато се прибирах с колата от моя град Вършец към София, където работех. Тогава то не ми направи особено впечатление и навярно никога нямаше да го забележа, ако не бях решил отсега нататък да минавам по този път, а не както досега през Петрохан.

  Тогава, в нощта на седми срещу осми декември, две хиляди и девета година, аз се прибирах с „Мазда”-та за столицата. Отдавна бях минал билото, служещо за граница между община Вършец и община Своге и се носех по гладкия, но заледен, тесен  и изпълнен с множество завои пътен участък. Хубавото бе, че нямаше никакви други автомобили, явно шофьорите избягваха този път!

  Когато наближих стръмна скалиста местност, намираща се малко преди село Миланово  и свих по острия, сто и осемдесет градусов завой, изведнъж срещу мен изскочи друг автомобил! Аз завъртях рязко волана и колата ми поднесе по скования лед върху платното, като спря в канавката. Избягнах удара с отсрещния автомобил, но видях, че е черен „Опел Астра”, модел 1994 година! Напсувах го наум и след това проклех късмета си, разминал ме в най-тежкия завой с единствения автомобил, който срещнах в този спокоен участък. Но след минута вече бях забравил тази остра среща с черния Опел  и отново се съсредоточих изцяло върху пътното платно.

  Този „инцидент” навярно щеше да остане скрит дълбоко в паметта ми, дори изцяло забравен след време, ако два месеца по-късно не се бе случило същото, отново на път от Вършец към София. По платното нямаше поледици и сняг, беше една топла и суха февруарска вечер, нетипична за този период от годината. Тогава, на същия този завой, аз отново се разминах с автомобил”. Този път обаче аз овладях колата и острото разминаване мина безпроблемно. Но когато видях, че и този път е черен „Опел Астра”, модел 1994 година,  спомените от онази нощ нахлуха в главата ми. Цветът със сигурност бе черен, бе прекалено тъмен, без дори и минимален нюанс на сивото, за да бъде оприличен на друг в тъмнината. Първото нещо, което си казах бе, че събитията са прекалено идентични, за да бъдат наречени случайни съвпадения.

  Но след около час разумът отново надделя и аз потърсих реално обяснение на ситуацията. Спомних си, че бях чел в един сайт толкова невероятни съвпадение, че чак не вярвах, че са действителни. Но какво пък толкова? Нима е невъзможно на едно и също място да се разминеш два пъти с една и съща кола по цвят и модел?  Въпреки реалистичното обяснение, аз не успях да забравя случката.

  Няколко пъти след това, когато пътувах от София за Вършец и обратно аз не срещнах черния „Опел”. Бях приел идеята, че онези събития са просто случайности и вече не мислех за тях, дори се присмивах над глупавите си предразсъдъци. Но тогава се прибирах по светло.

  Обаче в края на юли аз останах до късно в моя град и реших да се прибера в София през нощта. Когато бях близо до стръмните скали, някакво предчувствие се загнезди в съзнанието ми и аз опитах да го прогоня безуспешно. Но като завих по острия завой, с ужас видях две правоъгълни светлини да се движат срещу мен. Рязко завъртях волана, като автомобилът отново падна в канавката и спря в една отронена скала. Обърнах се към автомобила и с ужас видях, че това е същият черен „Опел Астра”, с който вече три пъти се разминах на този страховит участък.  

  Това вече бе прекалено! Дали всичко това беше някаква конспирация на някой маниак, решил да си прави експерименти на този скалист завой? Или бе едно изключително съвпадение, случващо се веднъж на милиард? Отхвърлих тези обяснения под предлог, че са абсурдни, но така и не намерих по-достоверни. Мистерията се задълбаваше все повече и аз бях убеден, че спомените за тези инциденти ще ме спохождат често. Дори една нощ сънувах, че отново съм на път. Тогава, на същото това място през една спокойна нощ аз бързах за някъде и се носех с голяма скорост. Но не карах лека кола, а някакъв тежкотоварен автомобил. Тогава на този завой изскочиха двете светлини, но скоростта ми бе толкова голяма, че аз не можах да реагирам и се блъснах в автомобила, който бе черен „Опел Астра”, модел 1994 година. Събудих се с вик и с радост установих, че съм в леглото си.

  На трети август, две хиляди и десета година, на път към Вършец аз се отбих в една лакатнишка кръчма да хапна шкембе чорба. Всички маси бяха заети и аз седнах до един възрастен мъж. Човекът се оказа много разговорлив и бързо намерихме общи теми на разговор. Накрая не се сдържах и го попитах следното:

   - Да си чул за инцидент с автомобил, случил се малко след Миланово?

   - Какъв инцидент?

   - Не знам, нещо да се е случило, може би преди години или... – не знаех как точно да му задам въпроса и спрях по средата на изречението.

   - На „Орлова скала” ли? – изненадващо попита той.

   - Не зная как се казва местността, но е на скалист завой.

   - На „Орлова скала” е. Сигурно се разминаваш с някаква кола, нали?

   - Да! И на теб ли ти се е случвало?

   - Не, аз не съм шофьор, но двама мои приятели, които често пътуват в онази посока, ми разказаха за тая кола. Казват, че се срещат само вечерта и то по път от Вършец към Миланово.

   - Да, така е! Знаят ли защо се случва това?

   - Не, нямат обяснение. Но знаят, че на „Орлова скала” трябва да се кара много внимателно.

   - А да се е случило нещо преди години?

   - Аз съм от Миланово и не съм чул да е станала катастрофа или произшествие на „Орлова скала” или където и да е по този път.

  С това разговорът ни приключи, защото аз се приготвих за път. Когато минавах през „Орлова скала”, аз се огледах добре, за да видя дали няма някой знак или белег за някое събитие, но не видях нищо особено.

  Странен е човешкият подтик към опознаване на ирационалното и разгадаване на мистичното. Психологията на най-висшия организъм на планетата земя, отличаваща го от всички останали живи същества, е стремежът да търси обяснение в необяснимото, да се изправя очи в очи с опасностите или да разкрива скритите и забулени в мрак загадки, само и единствено за да задоволи своето любопитство. Точно този подтик, да се изправя лице в лице с нереалното, ме накара да се върна на следващия ден по тъмно. Знаех,  че отново ще видя този злощастен автомобил, бях сигурен, че страхът ще ме грабне в своите лапи и ще ме обхване в своята ледена прегръдка. Но въпреки всичко аз избрах нощта!

  Карах бавно и старата „Мазда” спокойно се носеше по гладкия асфалт. Но сърцето ми биеше все по-силно, а когато на фона на обилната лунна светлина съзрях в далечината „Орлова скала”, имах чувството, че ще се пръсне. Вълна от напрежение скова тялото ми и аз потреперих. Знаех, че не трябва да изпадам в паника, вече се молех да не срещна призрачния автомобил (бях почти сигурен, че това не е обикновена лека кола), защото това навярно щеше да сложи край на моя страх (поне за момента). Видях, че пред мен се показа завоят. Напрежението вече се бе превърнало в безсилие! Завъртях волана и... двете светлини отново замрежиха погледа ми. Аз извиках, свих встрани и спрях! Погледнах инстинктивно към насрещния автомобил и ... макар че бях сигурен в това, което ще видя, аз изкрещях от ужас, когато различих тъмния силует на черен „Опел Астра”. Слязох от колата и погледнах нагоре, към завоя. Не се виждаше никакъв автомобил и не се чуваше друг мотор, освен този на „Маздата”. Сякаш странният Опел бе изчезнал безследно!   

  Едно нещо не ми даваше мира, а то бе, че трябва на всяка цена да разреша тази загадка. Не се считах за особено смел или решителен, нито пък бях търсач на приключения, но това странно събитие ме бе обсебило дотолкова, че не можех да се съсредоточа в работата или при срещите с познати и приятели. Почти всяка нощ сънувах черни опели, сякаш бяха част от някакво магическо проклятие. Често някакъв вътрешен глас ми шепнеше, че трябва да отида на мястото и да го огледам добре.

  И така в топлото утро на осми август, 2010 година аз направих едно необичайно пътуване до „Орлова скала”.

  Спрях колата на една отбивка малко след Миланово и на завоя при „Орлова скала” пристигнах пеш. Започнах да оглеждам всяка една част от мястото, всеки един периметър, за да видя макар и малък знак за случил се инцидент. Бях чел в една книга, че призрачните явления се появяват на мястото на неразкрити инциденти или престъпления. Бях сигурен, че с този черен „Опел Астра” се е случило нещастие преди време и аз трябваше да разбера какво бе станало!

  За един час претърсих целия завой от горе до долу, без да открия нищо уличаващо. Накрая си казах наум, че съм един глупак, търсещ игла в купа сено. Може би тук не е имало инцидент, може би тези странни появявания имат друга цел, възможно е също да е имало някакво произшествие, но следите да са напълно заличени!

  Когато накрая се изправих, за да поема към колата, изведнъж усетих тежест в гърдите и виене на свят. Олюлях се и почувствах как небето сякаш се стоварва върху мен. Тръгнах към мантинелата, за да седна и тогава...  не зная как да го определя това, може би като инстинкт или вътрешен импулс, но аз съзнавах, че трябва да погледна надолу, към скалната пропаст, започваща след края на шосето. Хванах се за мантинелата и надвесих глава.

  Височината бе огромна, остри скални зъбери се белееха като снежни върхове. В началото не виждах нищо, но когато се загледах по-подробно, съзрях част от ЧЕРЕН ПРЕДМЕТ, заседнал в някаква голяма дупка!  Гледах продължително към него,  за да различа отделни детайли и макар че обектът бе твърде далеч, аз видях, че това е задница на АВТОМОБИЛ. Взирах се дълго, за да се убедя окончателно, че това наистина е част от кола, след което станах и тръгнах обратно, към селото. С радост установих, че виенето на свят и тежестта в гърдите бяха отминали.

  След няколко часа отново бях на „Орлова скала”, само че придружаван от двама полицаи. Намерихме една просека между скалите и не след дълго се озовахме долу, на мястото на катастрофата. Автомобилът бе черен „Опел Астра”, модел 1994 година, същият като онзи, с когото се разминавах на няколко пъти! Но този тук бе смачкан до неузнаваемост, а ръждата почти бе изяла боята му.

  Полицаите отвориха капака на багажника, който по чудо не бе повреден и след малко извадиха части от човешки скелет, обвити в прогнили и мухлясали от влагата дрехи. Наоколо се носеше слаба, но противна миризма. Потръпнах от тази зловеща гледка и свърнах глава встрани, като не обръщах глава към ченгетата и разложения мъртвец. След двадесетина минути единият от полицаите ме хвана за ръка и ме поведе обратно по пътечката между скалите.  

  По обратния път ми каза, че намереното тяло е на Григор Костов Красинов от село Бов, човек, обявен преди девет години за безследно изчезнал. Съобщи още, че при първоначалния оглед на катастрофиралата кола установили, че преди падането в тази скална паст той е бил ударен челно от тежкотоварен автомобил. В този момент си спомних за онзи странен сън, в който с камион ударих същата тази кола. Дали тогава не бях сънувал същия инцидент?

   Оттогава страшните сънища и вътрешните гласове в главата ми спряха. Животът ми отново възвърна предишното си спокойствие и аз постепенно навлязох в обичайния си ритъм. Бях разкрил случка, станала преди девет години, бях открил нещо изгубено и се чувствах горд. Горд, но не и щастлив, защото това бе една човешка трагедия, едно не навреме разкрито престъпление, тежащо с огромна сила на мястото си.

  Оттогава започнах да избягвам този път, а предпочитах по-дългия, през Петрохан. Не знаех дали ако мина отново през „Орлова скала”, зловещите светлини на колата-призрак отново ще блеснат пред мен, но вече нямах и желание да го узная. Не исках пак да се сблъскам със свръхестественото, не исках кошмарните сънища да завземат нощите ми, исках единствено спокойствие и душевна хармония.  И може би така е най-добре.