Постинг
12.10.2011 21:52 -
Дългото пътуване (3-та част)
Дългото пътуване ( 3-та част)
1
Разделиха се на няколко групи. Филип и Стоуни поеха към апартамента на Филип. Той наистина имаше нужда от една такава разходка, имаше нужда да се разрови в миналото и да го види такова, каквото е. Той познаваше много добре улиците, по които вървяха, въпреки че сега ги усещаше много далечни. Той бе вървял оттук хиляди пъти, но нито веднъж не се бе чувствал така странно. Между къщите се показа блокът в който живееше. Той изглеждаше по-бял, по-чист и по-красив от този който познаваше, без познатата безвкусна санировка на някои от апартаментите или грубата алуминиева дограма. По стълбовете или магазините липсваха реклами, по пътя нямаше боклуци, а хората с които се разминаваха имаха "ретро" прически и облекла.
- Ебаси якото! - въздъхна Стоуни, но Филип не му отговори. Той вървеше бързо, явно устремен към нещо. Искаше да види жилището си, да види хората, които живееха там и главно един човек. Този човек бе майка му. Сега разбра колко жизненоважна беше точно тази разходка за него и може би не само за него.
Майката на Филип загина при катастрофа когато той бе на две години или по-точно през хиляда деветстотин осемдесет и пета. Тя била единствената загинала в злополучния автомобил, който откарваше нея и част от колегите и в завода на някакъв банкет.Филип си я спомняше смътно, беше много красива и грижовна. Но когато стана инцидента баща му го криеше в стаята му и не позволяваше да излиза от там. След това той повече не видя майка си. Поне до петата или шестата година питаше къде е майка му, но получаваше винаги различни уклончиви отговори. А как копнееше да я зърне, да я види. Гледаше майките на връстниците си как ги водят на детска градина и училище, прибират ги. Сънуваше я често и се радваше,че най-сетне пак е до него, но когато се събуждаше с мъка установяваше че това е било сън. А когато стана ученик разбра какво е смърт и какво означава да отидеш на небето. Разбра че никога повече нямаше да види майка си, тя никога нямаше да го милва и гали както правеше като беше жива. Единственото останало от нея бяха снимките и, дрехите и някои предмети. Покрусата бе голяма за него и той за известно време бе станал мълчалив и потаен и въпреки неимоверните грижи, които получаваше от страхотния си баща една част от него бе останала свързана с майка му.
А сега той имаше шанс да я види - нещо което в последните години не си бе представял че може да стане в действителност. През седемдесет и четвърта тя трябваше да е още ученичка и да живее с родителите си или по-точно бабата и дядото му. Дядо му почина преди седем години, а баба му бе все още жива и здрава въпреки че бе на осемдесет и три. А сега, в това време те вероятно изглеждат млади и жизнени. Те завиха към детската площадка пред блока му и Филип спря изведнъж:
- Какво ти е сега? - попита го приятелят му
- Хах.. сега ако си отида у нас никой няма да ме познае - с лека ирония отговори той, след което тръгна бавно напред. Стоуни го последва.
На площадката, която изглеждаше доста добре играеха много деца. Родителите им бяха седнали на пейките и ги наблюдаваха. В неговото време тази площадка се бе превърнала в нещо като сметище, а деца почти нямаше.
- Ела! - подвикна Филип на Стоуни - Хайде да влезем!
- Сигурен ли си?
- Да! Знам какво правя!
Те влязоха във входа и се изкачиха до третия етаж, където живееше Филип. Вратата на апартамента бе дървена и сива на цвят с голяма камбана в средата, която в последствие бе сменена на звънец.
- Ето тук трябва да живея аз. - каза той, след което доближи ухото до вратата и се заслуша. Дочу слаб разговор, говореха мъж и жена.
- Какво ще правим? - попита го Стоуни. В този момент видяха една жена, която идваше от горе и се отдръпнаха. Тя мина покрай тях и ги загледа странно, след което продължи. Филип не разпозна тази жена.
- Да почакаме малко.
Филип погледна през прозореца който гледаше към площадката отвън и видя някакъв младеж, който идваше към блока и който му бе познат от някои снимки. Той не беше баща му, а Чичо Асен Златарския, приятелят на майка му от ученическите години. Сега този човек живееше във Варна, работеше на кораб и имаше щастливо семейство там. Младежът се качваше нагоре и с всяка стъпка пулсът на Филип се ускоряваше.
- Ела! - той подкани Стоуни да се качат нагоре, до горната площадка.
- Добре човече - приятелят му се подчини без да задава излишни въпроси. След малко силната камбана на входната врата заби. Отвътре се показа една чернокоса жена, която се прибра и след миг на вратата се появи красива девойка:
- Изчакай само да се облека и излизаме. Ако искаш влез - каза със приятен звънлив глас тя.
- Добре, ще те почакам в коридора - и след малко вратата се затвори.
Филип даде знак на Стоуни да слизат и след миг вече бяха пред входа на сградата. Филип все още не проумяваше видяното, струваше му се нереално, може би бе сън. Но дори и да бе така той трябваше да постигне целта си.
Те се отдалечиха от блока и застанаха до една алея. След миг се показаха момчето и момичето, което бе всъщност майка му. Той беше спретнат, с бяла риза и сини панталони, типичен представител на комсомола, а тя бе със сивкава риза и бежова ученическа пола. Косата и бе кестенява и вързана с фиби, които я правеха къса. Имаше много красиво ученическо лице. Филип тръгна към тях. Той застана на пътя на младежите и погледите им се срещнаха:
- Мамо! - измънка Филип, но в същият момент се прокле заради неподготвеното си изказване. И двамата го гледаха с недоумение.
- Не трябва да ходиш на банкета през осемдесет и пета година! Ще се случи нещастие! - каза и той.
- К..кой с..сте вие Господине! Познаваме ли се? - попита объркано тя. В този момент Филип усети ръката на Стоуни върху рамото си и това донякъде го извади от странното състояние в което се намираше.
- Не зная, станала е грешка! Извинявайте! - Филип вече осъзнаваше че не може да промени миналото. Каквото и да каже в този момент нещастието бе факт, майка му бе отишла на този банкет и бе загинала и това с нищо не може да се промени.
Двамата продължиха да го гледат смаяно, но в очите на момичето за миг се появи някакъв по-различен блясък, някакви мигновени пламъчета. Дали го бе разпознала или бе вникнала в бъдещето в този миг или само му се бе сторило това той никога не можа да определи. Влюбените го гледаха още няколко секунди, след което извърнаха глава и продължиха напред. Известно време Филип стоеше неподвижен, но подканващият глас на Стоуни го събуди. Двамата поеха към центъра на Исперих.
2
Маргарита този път остави Тодор до автобуса и пое заедно с Катя, Павел, Дарвин и Пешо в посоката, която водеше към училището. Георги, който в началото на странното пътуване бе много активен, сега бе останал до автобуса заедно със Светла, Тодор и Моника.
По това време Пешо трябваше да е двегодишно бебе, Катя трябваше да е втори клас в село Самуил. В момента можеха да видят само Маргарита и Дарвин, както и Тодор, който по това време бе в реанимацията в болницата с единия крак в гроба. А Маргарита бе решила да даде малко почивка на братовчед си, защото тези вълнения му бяха дошли в повече.
Те вървяха бавно като ученият Димитър-Демир-Дарвин разясняваше теорията си:
- Дупки във времето има навсякъде. Когато бях на служба във БАН бях попаднал в една къща, в която се бе появила някаква черна материя в един от ъглите. Всъщност това не бе материя, не бе и предмет. Бе нищо, просто нищо, оцветяване на въздуха. Когато хвърлихме някакъв предмет в нея той изчезна безследно без да се чуе никакъв звук. След това вкарах някакво въже и когато го извадих си остана същото. После потопих ръката си, като я вкарах до рамото, като не усетих нито пода, нито стената на къщата, а само хлад, все едно ръката ми се спускаше в някаква пещера. После започнаха да излизат предмети, да се подават други. От черната материя се появи и книжка написана на английски.
- И какво се оказа? - любопитно попита Павел
- Дупка в пространството. От единия край бе тази къща, а от другия - някаква вила в Австралия.
- Интересно - каза Маргарита - Но не е като тази, нали? Тази е във времето!
- Кой знае! - отговори Дарвин.
Групи от ученици се разминаваха с тях и ги оглеждаха. Вече бяха свикнали с това че са странници и вече не им правеха впечатление тези погледи. Изведнъж маргарита извика:
- Ето ме! ето, онова дете! - и посочи едно чернокосо момиче с бяла риза и червена връзка. То бе в компанията на други две момичета и трите весело припкаха. Маргарита се приближи към тяхната групичка и и щипна момиченцето по бузата. То я дари с чаровна усмивка!
- Как си, момиченце?
- Добре съм госпожо!
- Хайде - другите деца подканиха детето и трите отново продължиха пътя си. И В ТОЗИ МОМЕНТ ТЯ СИ СПОМНИ ВСИЧКО ТОВА!!!!! Спомни си като малка как се бе връщала от училище с Ваня и Метие и някаква странна жена която бе от странните хора които бяха дошли в градчето. Всичко това изникна отново в съзнанието, само че през погледа на малкото момиче.
- Спомних си го! Сега си спомних за това което току що направих! - говореше тя на леко недоумяващият Дарвин. Тя разказа как по това време в града дошли някакви особени хора, които някои мислили за извънземни.
- И какво е станало с тези хора? Спомняш ли си?
- Не си спомням, но мисля че не са направили нещо кой знае какво. Иначе да бяха вдигнали голям шум!
Дарвин се чешеше по челото но не защото го сърби, а защото всичко това се бе оказало много по-странно и изопачено отколкото го бе мислил.
- А вие, господин Дарвин, няма ли да се потърсите начин да се видите като дете.
- Защо? Че аз се помня като малък. А и кой знае накъде съм тръгнал сега, бях доста палав.
- Но е някак невероятно човек да докосва собственото си тяло, което е било такова... - тя се обърка в мислите си заради вълненията които изпитваше.
- Да, наистина е невероятно. - потвърди той, но остана все така умислен.
После се разходиха по парка като обсъждаха станалото, след което се запътиха към автобуса.
3
Двете групи се добраха до автобуса по едно и също време. Тогава някъде дойде и кмета, който има донесе по една купа домашно направена мусака. От два сандъка, намиращи се в багажното помещение си направиха импровизирана маса. Филип и Стоуни си спомниха че бяха купили хляб и наденица за скара, а Катя в багажа си носеше два буркана зелен фасул. Нахраниха се добре, след което седнаха на тревата близо до паркинга.
- Смяташ ли, че Бермудският триъгълник е дупка във времето? - Стоуни попита Дарвин.
- В Бермудският триъгълник ИМА дупка във времето. Може би има няколко дупки! Няма друг начин да се обяснят тези изчезвания на кораби, самолети, дори и хора.
- Като екипажът на "Мария Селеста? - намеси се Филип.
- Точно така, но в случая част от този кораб е минала през дупката. По този начин самият кораб се е спасил. Много странен случай, не може да се обясни как не са изчезнали приборите, лулите на хората, масата, с която са седели а само те и спасителните лодки и някои други вещи. Аз предполагам че са забелязали нещо странно и са тръгнали към него когато..
- Така е, но къде се появяват?
- Кой знае! Обикновено с тези неща се занимават военните. Но преди няколко години в една оживена улица в Маями се появява странен човек със старинни дрехи, които могат да се видят в някои музеи. Този човек бил толкова дезориентиран, че започнал да пресича натоварената улица без да се оглежда и го блъснала кола. Спасили го и го попитали откъде идва, а той казал че е от Маями и искал да се прибере там. И единственото което си спомня е че е държан от някакъв непознат в тъмна стая. На следващия ден избягал от болницата като го намерили на същия път отново прегазен от някакъв бус. Този път не могли да го спасят.
Малко по малко всички погледи се обърнаха към неугледния учен.
- А това какво общо има с нашия случай - попита Катя - онзи човек може просто да е бил луд.
- Възможно е и това, възможно е с години да е държан от някой друг луд и това да му пречи да се ориентира. Но все пак случаят е странен нали. Колкото и странни са например ЧЕРНИТЕ ДУПКИ В КОСМОСА.
- Черните дупки не са дупки във времето и дова е доказано. Това е супер-плътна материя, която има така гравитация, че привлича всичко наоколо, дори светлината..
- ХА,ХА,ХА!!!!!!! - прекъсна го Дарвин с такъв силен и презрителен смях, че всички се ококориха - Супер-плътна материя, която привлича дори и светлината!! Това е едно от най-тъпите обяснения на нещо очевидно.
- Защо? - попита Филип.
- Защото такава плътна материя НЯМА КАК да съществува в стабилно състояние. Просто вътрешните и сили, както и между атомните сили на отблъскване няма да позволят това. А твърденията, че привлича всичко по пътя си, или пък светлината да не може да излезе поради гравитацията е просто смешно.
- Какво искаш да кажеш? Че и те са дупки във времето?
- Не само във времето, но и в пространството! В безкрайното пространство и безвремието тези понятия се сливат. Времето е четвъртият компонент на пространствената координатна система. Когато бях на щат в БАН аз открих няколко черни дупки, които не само че поглъщаха газове и материя, но и изхвърляха. Когато направих спектърен анализ открих, че съставът на погълнатата и изхвърлената материя се различава. И най-интересното беше, че от една от тези черни дупки излезе една малка звезда. И това, за което всъщност ме махнаха от там беше, че аз открих абсолютно същата звезда, на около двадесетина светлинни години от тази дупка, насочваща се точно към нея! Това беше най-големият връх в моят труд, това откритие щеше да промени света, но някой ме бе издал и военните се заеха с тази работа, а мен ме изритаха!
Другите кимнаха в знак на разбиране. Всеки гледаше с любопитство към сладкодумния човек, с изключение на Георги, който го даряваше с подозрителен и мрачен поглед.
- Пред хиляда деветстотин петдесет и седма английският учен Гари Храдчър открива огромно пространство, от което буквално ИЗРИГВА материя. След три години той прави анализ на един квазар с черна дупка по средата и с изненада установява, че тази дупка поглъща същата материя, която изригва от огромното пространство в космоса, намиращо се на осемдесет милиона светлинни години от този квазар. Но тези открития постепенно се потулват и забравят, може би умишлено. Но мисля че това са безспорни доказателства че дупките във времето и пространството съществуват. И мисля че колкото по-голяма е една дупка толкова по-далеч те отнася.
- А колко такива дупки има в България. Още на разходката ни дадохте пример с една пространствена! - намеси се Маргарита.
- Има, може би колко десетина или поне толкова знам. А тази тук я знам още от малък, знаех за странните хора които се бяха появили. Влизахме с приятели, излизахме. Даже бяхме ходили до Бърдоква, въпреки че не знаехме къде сме попаднали. Преди около месец и нещо, когато се появи тази дупка аз разбрах че това е същата през която минахме като малки и която ме запали по науката. Представях си бъдещето...
- КАКВООО! ЕТОО, ЕТО ГО ИЗМЕННИКА! - извика гръмогласно Георги, който до този момент гледаше намръщено унесеният в сладникави приказки Дарвин - ЗНАЕХ СИ ЧЕ ВСИЧКО ТОВА Е ЕДНА ПОСТАНОВКА! ПОДОЗИРАХ ГО!
Всички погледнаха завладяния от истерия мъж. Той продължи в малко по-спокойно темпо:
- Разбирате ли? Това копеле ни е подвело прекарвайки ни от този път. Знаел е че има нещо такова и нарочно накара Пешо да ни преведе от там, уж било по-кратко. А всичко е било нагласено!
- Вярно ли е? - попита Маргарита.
- Да, отчасти! Просто когато дойде задръстването видях че това е моята възможност! Нямаше да имам друг, по-добър шанс да се докажа!
- Нас не ни интересуват ВАШИТЕ шансове да се докажете, господине! Ние си имаме други дела, други планове - подхвана го Катя - можем дори да ви съдим за това!
- Така е, господин Дарвин, разочарована съм от вас. Всички сме разочаровани! - добави Маргарита, която до този момент го гледаше с огромно любопитство.
- Вие сте глупак, господин Дарвин - обобщи Моника.
- Поне знаете ли как да се измъкнем оттук? Ако знаете го направете, моля ви! - добави Маргарита.
- Зная как! - отвърна леко смутено мъжът с клошарския вид.
- Е кажете ни тогава! - грубо го подкани Георги.
- Момент само! - Дарвин явно искаше да излезе от смущението, в което се намираше. Може би бе разочарован че на никой не му пукаше от това което е открил, сега за всеки най-важното бе да се прибере у дома. В този момент Филип осъзна разликата между Дарвин и останалите. Другите бяха практични хора, отдадени на семейството си, на работата си или на приятелите си. Те нямаха интерес, те губеха от това пътуване във времето. А за Димитър-Дарвин това бе живота му. Той вероятно нямаше нито дом, нито семейство, нито добри приятели. БЕ ОТДАДЕН ИЗЦЯЛО НА ОТКРИТИЯТА СИ!
- Трябва да го направим през нощта! Когато няма дневна СВЕТЛИНА! Дупките във времето се появяват на места, които са почти или напълно лишени от светлина. Когато множество лъчи ги огреят те губят способностите си.
Останалите впериха поглед към него, като в очите им се четеше надежда. Георги за пръв път се усмихна:
- Със сигурност ли ще действа през нощта?
- Със сигурност!
- Но имаме още два или три часа до падането на нощта - обади се кмета.
- А защо при светлина дупките не действат? - полюбопитствува Стоуни. Дарвин погледна двете момчета с усмивка.
- Все още не зная, вероятно поради някакво преплитане на енергиите. Но лъчите заслепяват и осветяват тези явления като по този начин ги скриват. Чували ли сте теориите за невидимия човек. Или за други предмети които стават невидими.
- Да, зная, зависи от ъгъла на падане на лъчите.
- Може би поради тази причина черните дупки или ВРАТИТЕ, както всъщност би трябвало да се наричат не действат. Но не мога да бъда сто процента сигурен дали е така.
- А аз съм сигурен че трябва да се качим на автобуса, да отидем до мястото и да чакаме там. Имаме ли достатъчно гориво за да стигнем до там?
- Оо, да, нали поръчах нафта!!! - осети се кмета - трябва да са ми я докарали вече! Само някой да дойде с мен да пренесем тубата че е тежка.
- Аз ще дойда! - каза Георги и стана. Пешо също се изправи:
- Нека и аз. Искам да видя дали нафтата ще е подходяща. - и тримата тръгнаха към общината.
Филип попита следното:
- А дали има и други хора изпаднали в такова положение като нас?
- Има, със сигурност! А и не само хора, но и предмети, животни.. Но по-често се срещат ПРОЗОРЦИТЕ във времето. Нали знаете, щом има врати трябва да има и прозорци! През тях можеш да видиш миналото или бъдещето без да си там. Според мен прозорците са съвкупности от малки врати или пък "разредени" дупки или врати през които не може да се премине. В някои среди те се наричат затворени врати.
- И през тях може да се види миналото.
- Да. Има много такива места. В повечето случаи се появяват там където се е случило нещо изключително. Например при избухването на СУПЕРНОВА, на това място остава черна дупка. А пък на места по земята където са станали жестоки убийства или извращения изникват по-слаби дупки или прозорци.
- На места където са станали убийства ли?
- Точно така, там енергийното поле е много силно и времето или пространството леко се изкривява. Даа, момчета и момичета! НЯМА ДУХОВЕ ИЛИ ПРИЗРАЦИ, НЯМА МЕСТА ИЛИ КЪЩИ ОБЛАДАНИ ОТ ЗЛИ СИЛИ! Всичко това са прозорци и врати във времето или пространството. А душите на мъртвите винаги отиват по предназначение. Помислете само.
Моника ахна, а Катя и Маргарита се спогледаха. Павел повдигна очите.
- Защо смяташ че теорията на дупките и прозорците във времето обясняват теорията на душите? - зададе въпроса си Маргарита.
- Просто използвам логиката. А чрез вярната и точна логика могат да се открият много неща. Разбирате ли, ако помислите малко върху ситуацията в която се намираме и теорията която ви казах ще откриете ПРОИЗХОДА НА ХОРАТА ИЛИ ЖИВОТНИТЕ! Ще откриете как и защо тази земя е била населена.
Дарвин говореше с бляскав поглед, всяка част от лицето му бе обтегната, ръцете му бяха свити на юмруци все едно бе готов за бой. В този момент той приличаше на луд учен, на терорист. Разговорът бе станал все по-вълнуващ и интересен.
- Искате да кажете че можем да открием как се е зародил живота на земята, така ли? - попита Филип.
- Именно! Представете си някаква голяма врата се отваря някъде и пренася всичко в дълбокото минало. И някои хора, или животни, или дори семена от растения попаднат на място, където има само пръст и камъни. Растенията се размножават, животните се съвукуполяват, хората също! Раждат се поколения. И така малко по малко земята става такава, каквато е. Например първо ще оцелеят растенията и ще се размножат, за да има храна за животните. А най-накрая и хората, които се появяват ще започнат да оцеляват и да създават поколения.
- Искаш да кажеш че животът се е зародил от самите нас, тоест от нищото. И всичко е някакъв кръговрат? Демек в пустата земя отнякъде се появява растение или животно и животът започва!
- Точно така! ВРЕМЕТО Е КОНСТАНТА!!!
- Това е НАЙ-ТЪПАТА теория за произхода която съм чувал някъде! - каза рязко Стоуни.
- А околността в която се намираме нормална ли ти се струва? Помисли логически, моето момче!
За около минута всички мълчаха. Никой не можеше да каже нищо след тези разкрития. Мълчанието наруши Филип
- Това, което ме притеснява най-много е че ние можем да променяме миналото. Ето, аз видях майка ми и се опитах да я предупредя за това което и предстои да се случи. Представете си ако се бе вслушала в това сега можеше да е жива.
- Да, но не е! Както казах преди ние също сме част от това минало. В случая ти си я предупредил, но просто в нейния живот се е появил някакъв особняк който и е говорил безсмислени глупости на които тя не е обърнала внимание. Маргарита се видя като малка, щипна детето по бузата и в същият момент си спомни този момент, който е бил така дълбоко заровен в съзнанието и. Може би ние тук можем да правим така нещата, че ДА НЕ МОГАТ ДА ПРОМЕНЯТ БЪДЕЩЕТО, или както се казва библейски "Свещеното писание". Но все пак според мен точно това е най-голямата загадка тук!!!!
- Спомням си когато бях в болницата едно много странно видение - изникна един глас зад тях. Този глас бе на Тодор,който бе легнал на безпомощно на тревата.
- Разкажете ни! - каза му Дарвин.
- Когато бях в кома аз можех да видя всичко което се случваше около мен. Един ден видях някакви странни посетители - един мъж с патерици и няколко души около него. Гледаха ме известно време, след което мъжът с патериците се доближи до контакта със щепсела, където беше включена системата, поддържаща живота ми. Хвана щепсела, може би беше готов да го изключи, но след малко го пусна. Може би се отказа от намерението си да прекрати живота ми. След малко странните посетители си тръгнаха.
- Това е интересно. Хах!
- Може ли някой да ме придружи до болницата?
В това време Пешо, кметът Цанко и Георги се върнаха с една огромна туба. Казаха че нафтата е подходяща и ще може да се пътува с нея. Дарвин им съобщи за желанието на Тодор и се разбраха Маргарита, Моника, Филип, Стоуни и Дарвин да го придружат до там, докато останалите подготвяха автобуса.
4
Групата тръгна към болницата. Тя бе близо до мястото, в което се намираха. Тодор им каза че нарочно е искал да тръгнат сега за да улучат часовете за посещения. На вратата говореха с портиера който ги пусна, а сестрата, отговаряща за болничната стая забрани на Филип, Моника и Стоуни да влизат при пациента заради "престъпният" им външен вид и те застанаха отвън. Дарвин, Маргарита и Тодор стояха в стаята заедно с малкото момче, приковано към леглото и системите. Мониторът показваше вълнообразна линия, което значеше че детето бе живо. Тодор гледаше към него застинал и неподвижен, а учения местеше погледът си ту към Тодор, ту към Маргарита, ту към болничното легло.
В един миг Тодор се размърда и куцукайки се доближи до щепсела който можеше да изключи живото поддържащата система. Това бе стар вид системи за разлика от новите, при които изключването няма как да стане по толкова прост начин. "Както е в спомените му" - помисли си Дарвин. Тодор хвана щепсела, постоя така няколко секунди след което го ДРЪПНА!! Системата, поддържа живота на малкото дете бе изключена, което означаваше че животът му си бе отишъл БЕЗВЪЗВРАТНО!
Маргарита бе смаяна, но още по смаян бе Дарвин. Това бе наистина необяснимо, знаеше че дори отново да се включи тази система това нямаше да помогне да пациента. Видя как Маргарита дръпна щепсела и отново го забоде в контакта. Чуха се някакви слаби циклични звуци и след малко на монитора се появи права линия. Малкият Тодор си бе отишъл завинаги! МИНАЛОТО БЕ ПРОМЕНЕНО!
Извикаха сестрата и и съобщиха че на мониторът се бе появила права линия. Тя ги погледна с недоверие, но после хукна да извика един лекар. Той само констатира смъртта.
На излизане от болницата групата мълчеше. Погледите бяха насочени към Тодор, който приемаше равнодушно и спокойно случката. Най замислен бе Дарвин. Той от време навреме изоставаше от останалите, които му подвикваха да се движи редом с тях. Сигурно в главата му се мъдреше някаква нова теория или откритие.
Когато пристигнаха на мястото останалите ги чакаха. Вече бе седемнадесет и тридесет, а това че бе края на септември означаваше че скоро ще се стъмни.
- Беше ми изключително приятно че се запознах с вас. Ще ми липсвате. - каза им Цанко.
- И вие на нас - отговори Катя. Георги добави!
- Благодарим за храна и за помощта. Няма да го забравим!
- Ела те с нас! - предложи Стоуни.
- Оо, не. Влязох за малко във вашето време, малко след като се появи онази кола със странника. Видях пустеещи земи, разрушени стопанства, разбити и изоставени къщи. Представях си бъдещето по-различно и по-красиво, така както всички тук обещават. Не, благодаря!
Всички замълчаха след тези думи, стиснаха си ръцете с този приятен човек. После се качиха на голямата машина и шофьорът се провикна:
- Затегнете коланите и да вървим напред, към бъдещето!
Автобусът се движеше плавно. Минаха изходната табела на града и се запътиха по посока село Лъвино. Слънцето вече се бе скрило зад хоризонта и всички очакваха здрачът да ги налегне - здрачът, който според Димитър-Демир-Дарвин може да се окаже спасението им. След като навлязоха в селото се разминаха с колона от четири трактора ""Беларус"", както и с много хора с мотики, които явно се връщаха от работа. След като минаха селото забелязаха че по нивите бе пълно с хора. А и все още бе много светло.
Отклониха по черния път водещ към "черната дупка" или "вратата". Когато приближиха горичката, в която трябваше да се намира мястото спряха. Пред тях, около някакви храсти въздухът мърдаше като мараня.
- Ето това е прозорец към времето - каза Дарвин - когато се стъмни още повече и този прозорец ще потъмнее и ще се превърне във врата.
- Дали тези врати се появяват на точно определени места като това? - попита Филип.
- Да, появяват се и изчезват на точно определени места. Спомняте ли си разказа на Цанко - кмета за физикът от османската империя. И той е дошъл през някаква врата на това място.
Мракът бавно изместваше светлината и надеждите на пътниците за прибиране у дома намаляваше. Въздухът вибрираше, но бе все още прозрачен, а да преминат през него нямаше смисъл. Но в един момент вибриращата прозрачна материя започна да потъмнява. Дарвин се провикна:
- Уууу, най-сетне! Хайде да тръгваме!
- Сигурен ли си? - попита го Георги.
- По-сигурен не мога и да бъда. Да вървим!
Когато автобусът тръгна мракът вече бе завзел околността. Виждаха се само светлините на Лъвино и Бърдоква. Като минаха през мястото на черната дупка автобусът отново се разтресе силно, при което някой извика. Ударът бе мигновен и силен, но Пешо не спря а продължи към близкото село Бърдоква.
5
Първият сигнал, че вече са в тяхното време бе мелодията на телефона на Филип, която възвестяваше че вече има обхват. Другите мобилни телефони също писнаха с СМС-и за неприети разговори.
- Добре дошли в настоящето! - каза тържествено Пешо.
- Все още не можем да сме сигурни. Трябва да видим някакъв знак - отговори Георги.
В село Бърдоква спряха на едно крайпътно заведение. Ондулиновият покрив красноречиво подсказваше че няма как да се намират в хиляда деветстотин седемдесет и четвърта. А на едно голямо табло бе написано: "Обедно меню за двадесет и първи април, 2008 година". Това със сигурност бе знак че са в тяхното време.
- Браво! Браво! Хай-сетне у дома - извика Георги - а сега накъде? Към София или към Исперих?
- Няма значение, ако ще и до Варна - отговори радостно Пешо - хайде първо да нападнем заведението, най-доброто което виждаме през този ден.
- Всички ли са тук? - попита Георги.
- Тодор го няма! - каза Маргарита - няма го на мястото си, няма го никъде в автобуса.
Обърнаха се към мястото, което трябваше да седи Тодор. Беше празно! Той бе изчезнал или се бе изпарил. В съзнанието на Дарвин нахлу със страшна сила моментът, в който Тодор изключваше системата, поддържаща живота му. Навярно и останалите вече започваха да разбират ситуацията. Дарвин се изправи и тръгна към предната страна на возилото. Застана до шофьора и се провикна така, че да го чуят всички:
- Уважаеми Дами и Господа, пред прага сме на едно НЕВЕРОЯТНО ОТКРИТИЕ, което ще промени света завинаги!!
...край!
1
Разделиха се на няколко групи. Филип и Стоуни поеха към апартамента на Филип. Той наистина имаше нужда от една такава разходка, имаше нужда да се разрови в миналото и да го види такова, каквото е. Той познаваше много добре улиците, по които вървяха, въпреки че сега ги усещаше много далечни. Той бе вървял оттук хиляди пъти, но нито веднъж не се бе чувствал така странно. Между къщите се показа блокът в който живееше. Той изглеждаше по-бял, по-чист и по-красив от този който познаваше, без познатата безвкусна санировка на някои от апартаментите или грубата алуминиева дограма. По стълбовете или магазините липсваха реклами, по пътя нямаше боклуци, а хората с които се разминаваха имаха "ретро" прически и облекла.
- Ебаси якото! - въздъхна Стоуни, но Филип не му отговори. Той вървеше бързо, явно устремен към нещо. Искаше да види жилището си, да види хората, които живееха там и главно един човек. Този човек бе майка му. Сега разбра колко жизненоважна беше точно тази разходка за него и може би не само за него.
Майката на Филип загина при катастрофа когато той бе на две години или по-точно през хиляда деветстотин осемдесет и пета. Тя била единствената загинала в злополучния автомобил, който откарваше нея и част от колегите и в завода на някакъв банкет.Филип си я спомняше смътно, беше много красива и грижовна. Но когато стана инцидента баща му го криеше в стаята му и не позволяваше да излиза от там. След това той повече не видя майка си. Поне до петата или шестата година питаше къде е майка му, но получаваше винаги различни уклончиви отговори. А как копнееше да я зърне, да я види. Гледаше майките на връстниците си как ги водят на детска градина и училище, прибират ги. Сънуваше я често и се радваше,че най-сетне пак е до него, но когато се събуждаше с мъка установяваше че това е било сън. А когато стана ученик разбра какво е смърт и какво означава да отидеш на небето. Разбра че никога повече нямаше да види майка си, тя никога нямаше да го милва и гали както правеше като беше жива. Единственото останало от нея бяха снимките и, дрехите и някои предмети. Покрусата бе голяма за него и той за известно време бе станал мълчалив и потаен и въпреки неимоверните грижи, които получаваше от страхотния си баща една част от него бе останала свързана с майка му.
А сега той имаше шанс да я види - нещо което в последните години не си бе представял че може да стане в действителност. През седемдесет и четвърта тя трябваше да е още ученичка и да живее с родителите си или по-точно бабата и дядото му. Дядо му почина преди седем години, а баба му бе все още жива и здрава въпреки че бе на осемдесет и три. А сега, в това време те вероятно изглеждат млади и жизнени. Те завиха към детската площадка пред блока му и Филип спря изведнъж:
- Какво ти е сега? - попита го приятелят му
- Хах.. сега ако си отида у нас никой няма да ме познае - с лека ирония отговори той, след което тръгна бавно напред. Стоуни го последва.
На площадката, която изглеждаше доста добре играеха много деца. Родителите им бяха седнали на пейките и ги наблюдаваха. В неговото време тази площадка се бе превърнала в нещо като сметище, а деца почти нямаше.
- Ела! - подвикна Филип на Стоуни - Хайде да влезем!
- Сигурен ли си?
- Да! Знам какво правя!
Те влязоха във входа и се изкачиха до третия етаж, където живееше Филип. Вратата на апартамента бе дървена и сива на цвят с голяма камбана в средата, която в последствие бе сменена на звънец.
- Ето тук трябва да живея аз. - каза той, след което доближи ухото до вратата и се заслуша. Дочу слаб разговор, говореха мъж и жена.
- Какво ще правим? - попита го Стоуни. В този момент видяха една жена, която идваше от горе и се отдръпнаха. Тя мина покрай тях и ги загледа странно, след което продължи. Филип не разпозна тази жена.
- Да почакаме малко.
Филип погледна през прозореца който гледаше към площадката отвън и видя някакъв младеж, който идваше към блока и който му бе познат от някои снимки. Той не беше баща му, а Чичо Асен Златарския, приятелят на майка му от ученическите години. Сега този човек живееше във Варна, работеше на кораб и имаше щастливо семейство там. Младежът се качваше нагоре и с всяка стъпка пулсът на Филип се ускоряваше.
- Ела! - той подкани Стоуни да се качат нагоре, до горната площадка.
- Добре човече - приятелят му се подчини без да задава излишни въпроси. След малко силната камбана на входната врата заби. Отвътре се показа една чернокоса жена, която се прибра и след миг на вратата се появи красива девойка:
- Изчакай само да се облека и излизаме. Ако искаш влез - каза със приятен звънлив глас тя.
- Добре, ще те почакам в коридора - и след малко вратата се затвори.
Филип даде знак на Стоуни да слизат и след миг вече бяха пред входа на сградата. Филип все още не проумяваше видяното, струваше му се нереално, може би бе сън. Но дори и да бе така той трябваше да постигне целта си.
Те се отдалечиха от блока и застанаха до една алея. След миг се показаха момчето и момичето, което бе всъщност майка му. Той беше спретнат, с бяла риза и сини панталони, типичен представител на комсомола, а тя бе със сивкава риза и бежова ученическа пола. Косата и бе кестенява и вързана с фиби, които я правеха къса. Имаше много красиво ученическо лице. Филип тръгна към тях. Той застана на пътя на младежите и погледите им се срещнаха:
- Мамо! - измънка Филип, но в същият момент се прокле заради неподготвеното си изказване. И двамата го гледаха с недоумение.
- Не трябва да ходиш на банкета през осемдесет и пета година! Ще се случи нещастие! - каза и той.
- К..кой с..сте вие Господине! Познаваме ли се? - попита объркано тя. В този момент Филип усети ръката на Стоуни върху рамото си и това донякъде го извади от странното състояние в което се намираше.
- Не зная, станала е грешка! Извинявайте! - Филип вече осъзнаваше че не може да промени миналото. Каквото и да каже в този момент нещастието бе факт, майка му бе отишла на този банкет и бе загинала и това с нищо не може да се промени.
Двамата продължиха да го гледат смаяно, но в очите на момичето за миг се появи някакъв по-различен блясък, някакви мигновени пламъчета. Дали го бе разпознала или бе вникнала в бъдещето в този миг или само му се бе сторило това той никога не можа да определи. Влюбените го гледаха още няколко секунди, след което извърнаха глава и продължиха напред. Известно време Филип стоеше неподвижен, но подканващият глас на Стоуни го събуди. Двамата поеха към центъра на Исперих.
2
Маргарита този път остави Тодор до автобуса и пое заедно с Катя, Павел, Дарвин и Пешо в посоката, която водеше към училището. Георги, който в началото на странното пътуване бе много активен, сега бе останал до автобуса заедно със Светла, Тодор и Моника.
По това време Пешо трябваше да е двегодишно бебе, Катя трябваше да е втори клас в село Самуил. В момента можеха да видят само Маргарита и Дарвин, както и Тодор, който по това време бе в реанимацията в болницата с единия крак в гроба. А Маргарита бе решила да даде малко почивка на братовчед си, защото тези вълнения му бяха дошли в повече.
Те вървяха бавно като ученият Димитър-Демир-Дарвин разясняваше теорията си:
- Дупки във времето има навсякъде. Когато бях на служба във БАН бях попаднал в една къща, в която се бе появила някаква черна материя в един от ъглите. Всъщност това не бе материя, не бе и предмет. Бе нищо, просто нищо, оцветяване на въздуха. Когато хвърлихме някакъв предмет в нея той изчезна безследно без да се чуе никакъв звук. След това вкарах някакво въже и когато го извадих си остана същото. После потопих ръката си, като я вкарах до рамото, като не усетих нито пода, нито стената на къщата, а само хлад, все едно ръката ми се спускаше в някаква пещера. После започнаха да излизат предмети, да се подават други. От черната материя се появи и книжка написана на английски.
- И какво се оказа? - любопитно попита Павел
- Дупка в пространството. От единия край бе тази къща, а от другия - някаква вила в Австралия.
- Интересно - каза Маргарита - Но не е като тази, нали? Тази е във времето!
- Кой знае! - отговори Дарвин.
Групи от ученици се разминаваха с тях и ги оглеждаха. Вече бяха свикнали с това че са странници и вече не им правеха впечатление тези погледи. Изведнъж маргарита извика:
- Ето ме! ето, онова дете! - и посочи едно чернокосо момиче с бяла риза и червена връзка. То бе в компанията на други две момичета и трите весело припкаха. Маргарита се приближи към тяхната групичка и и щипна момиченцето по бузата. То я дари с чаровна усмивка!
- Как си, момиченце?
- Добре съм госпожо!
- Хайде - другите деца подканиха детето и трите отново продължиха пътя си. И В ТОЗИ МОМЕНТ ТЯ СИ СПОМНИ ВСИЧКО ТОВА!!!!! Спомни си като малка как се бе връщала от училище с Ваня и Метие и някаква странна жена която бе от странните хора които бяха дошли в градчето. Всичко това изникна отново в съзнанието, само че през погледа на малкото момиче.
- Спомних си го! Сега си спомних за това което току що направих! - говореше тя на леко недоумяващият Дарвин. Тя разказа как по това време в града дошли някакви особени хора, които някои мислили за извънземни.
- И какво е станало с тези хора? Спомняш ли си?
- Не си спомням, но мисля че не са направили нещо кой знае какво. Иначе да бяха вдигнали голям шум!
Дарвин се чешеше по челото но не защото го сърби, а защото всичко това се бе оказало много по-странно и изопачено отколкото го бе мислил.
- А вие, господин Дарвин, няма ли да се потърсите начин да се видите като дете.
- Защо? Че аз се помня като малък. А и кой знае накъде съм тръгнал сега, бях доста палав.
- Но е някак невероятно човек да докосва собственото си тяло, което е било такова... - тя се обърка в мислите си заради вълненията които изпитваше.
- Да, наистина е невероятно. - потвърди той, но остана все така умислен.
После се разходиха по парка като обсъждаха станалото, след което се запътиха към автобуса.
3
Двете групи се добраха до автобуса по едно и също време. Тогава някъде дойде и кмета, който има донесе по една купа домашно направена мусака. От два сандъка, намиращи се в багажното помещение си направиха импровизирана маса. Филип и Стоуни си спомниха че бяха купили хляб и наденица за скара, а Катя в багажа си носеше два буркана зелен фасул. Нахраниха се добре, след което седнаха на тревата близо до паркинга.
- Смяташ ли, че Бермудският триъгълник е дупка във времето? - Стоуни попита Дарвин.
- В Бермудският триъгълник ИМА дупка във времето. Може би има няколко дупки! Няма друг начин да се обяснят тези изчезвания на кораби, самолети, дори и хора.
- Като екипажът на "Мария Селеста? - намеси се Филип.
- Точно така, но в случая част от този кораб е минала през дупката. По този начин самият кораб се е спасил. Много странен случай, не може да се обясни как не са изчезнали приборите, лулите на хората, масата, с която са седели а само те и спасителните лодки и някои други вещи. Аз предполагам че са забелязали нещо странно и са тръгнали към него когато..
- Така е, но къде се появяват?
- Кой знае! Обикновено с тези неща се занимават военните. Но преди няколко години в една оживена улица в Маями се появява странен човек със старинни дрехи, които могат да се видят в някои музеи. Този човек бил толкова дезориентиран, че започнал да пресича натоварената улица без да се оглежда и го блъснала кола. Спасили го и го попитали откъде идва, а той казал че е от Маями и искал да се прибере там. И единственото което си спомня е че е държан от някакъв непознат в тъмна стая. На следващия ден избягал от болницата като го намерили на същия път отново прегазен от някакъв бус. Този път не могли да го спасят.
Малко по малко всички погледи се обърнаха към неугледния учен.
- А това какво общо има с нашия случай - попита Катя - онзи човек може просто да е бил луд.
- Възможно е и това, възможно е с години да е държан от някой друг луд и това да му пречи да се ориентира. Но все пак случаят е странен нали. Колкото и странни са например ЧЕРНИТЕ ДУПКИ В КОСМОСА.
- Черните дупки не са дупки във времето и дова е доказано. Това е супер-плътна материя, която има така гравитация, че привлича всичко наоколо, дори светлината..
- ХА,ХА,ХА!!!!!!! - прекъсна го Дарвин с такъв силен и презрителен смях, че всички се ококориха - Супер-плътна материя, която привлича дори и светлината!! Това е едно от най-тъпите обяснения на нещо очевидно.
- Защо? - попита Филип.
- Защото такава плътна материя НЯМА КАК да съществува в стабилно състояние. Просто вътрешните и сили, както и между атомните сили на отблъскване няма да позволят това. А твърденията, че привлича всичко по пътя си, или пък светлината да не може да излезе поради гравитацията е просто смешно.
- Какво искаш да кажеш? Че и те са дупки във времето?
- Не само във времето, но и в пространството! В безкрайното пространство и безвремието тези понятия се сливат. Времето е четвъртият компонент на пространствената координатна система. Когато бях на щат в БАН аз открих няколко черни дупки, които не само че поглъщаха газове и материя, но и изхвърляха. Когато направих спектърен анализ открих, че съставът на погълнатата и изхвърлената материя се различава. И най-интересното беше, че от една от тези черни дупки излезе една малка звезда. И това, за което всъщност ме махнаха от там беше, че аз открих абсолютно същата звезда, на около двадесетина светлинни години от тази дупка, насочваща се точно към нея! Това беше най-големият връх в моят труд, това откритие щеше да промени света, но някой ме бе издал и военните се заеха с тази работа, а мен ме изритаха!
Другите кимнаха в знак на разбиране. Всеки гледаше с любопитство към сладкодумния човек, с изключение на Георги, който го даряваше с подозрителен и мрачен поглед.
- Пред хиляда деветстотин петдесет и седма английският учен Гари Храдчър открива огромно пространство, от което буквално ИЗРИГВА материя. След три години той прави анализ на един квазар с черна дупка по средата и с изненада установява, че тази дупка поглъща същата материя, която изригва от огромното пространство в космоса, намиращо се на осемдесет милиона светлинни години от този квазар. Но тези открития постепенно се потулват и забравят, може би умишлено. Но мисля че това са безспорни доказателства че дупките във времето и пространството съществуват. И мисля че колкото по-голяма е една дупка толкова по-далеч те отнася.
- А колко такива дупки има в България. Още на разходката ни дадохте пример с една пространствена! - намеси се Маргарита.
- Има, може би колко десетина или поне толкова знам. А тази тук я знам още от малък, знаех за странните хора които се бяха появили. Влизахме с приятели, излизахме. Даже бяхме ходили до Бърдоква, въпреки че не знаехме къде сме попаднали. Преди около месец и нещо, когато се появи тази дупка аз разбрах че това е същата през която минахме като малки и която ме запали по науката. Представях си бъдещето...
- КАКВООО! ЕТОО, ЕТО ГО ИЗМЕННИКА! - извика гръмогласно Георги, който до този момент гледаше намръщено унесеният в сладникави приказки Дарвин - ЗНАЕХ СИ ЧЕ ВСИЧКО ТОВА Е ЕДНА ПОСТАНОВКА! ПОДОЗИРАХ ГО!
Всички погледнаха завладяния от истерия мъж. Той продължи в малко по-спокойно темпо:
- Разбирате ли? Това копеле ни е подвело прекарвайки ни от този път. Знаел е че има нещо такова и нарочно накара Пешо да ни преведе от там, уж било по-кратко. А всичко е било нагласено!
- Вярно ли е? - попита Маргарита.
- Да, отчасти! Просто когато дойде задръстването видях че това е моята възможност! Нямаше да имам друг, по-добър шанс да се докажа!
- Нас не ни интересуват ВАШИТЕ шансове да се докажете, господине! Ние си имаме други дела, други планове - подхвана го Катя - можем дори да ви съдим за това!
- Така е, господин Дарвин, разочарована съм от вас. Всички сме разочаровани! - добави Маргарита, която до този момент го гледаше с огромно любопитство.
- Вие сте глупак, господин Дарвин - обобщи Моника.
- Поне знаете ли как да се измъкнем оттук? Ако знаете го направете, моля ви! - добави Маргарита.
- Зная как! - отвърна леко смутено мъжът с клошарския вид.
- Е кажете ни тогава! - грубо го подкани Георги.
- Момент само! - Дарвин явно искаше да излезе от смущението, в което се намираше. Може би бе разочарован че на никой не му пукаше от това което е открил, сега за всеки най-важното бе да се прибере у дома. В този момент Филип осъзна разликата между Дарвин и останалите. Другите бяха практични хора, отдадени на семейството си, на работата си или на приятелите си. Те нямаха интерес, те губеха от това пътуване във времето. А за Димитър-Дарвин това бе живота му. Той вероятно нямаше нито дом, нито семейство, нито добри приятели. БЕ ОТДАДЕН ИЗЦЯЛО НА ОТКРИТИЯТА СИ!
- Трябва да го направим през нощта! Когато няма дневна СВЕТЛИНА! Дупките във времето се появяват на места, които са почти или напълно лишени от светлина. Когато множество лъчи ги огреят те губят способностите си.
Останалите впериха поглед към него, като в очите им се четеше надежда. Георги за пръв път се усмихна:
- Със сигурност ли ще действа през нощта?
- Със сигурност!
- Но имаме още два или три часа до падането на нощта - обади се кмета.
- А защо при светлина дупките не действат? - полюбопитствува Стоуни. Дарвин погледна двете момчета с усмивка.
- Все още не зная, вероятно поради някакво преплитане на енергиите. Но лъчите заслепяват и осветяват тези явления като по този начин ги скриват. Чували ли сте теориите за невидимия човек. Или за други предмети които стават невидими.
- Да, зная, зависи от ъгъла на падане на лъчите.
- Може би поради тази причина черните дупки или ВРАТИТЕ, както всъщност би трябвало да се наричат не действат. Но не мога да бъда сто процента сигурен дали е така.
- А аз съм сигурен че трябва да се качим на автобуса, да отидем до мястото и да чакаме там. Имаме ли достатъчно гориво за да стигнем до там?
- Оо, да, нали поръчах нафта!!! - осети се кмета - трябва да са ми я докарали вече! Само някой да дойде с мен да пренесем тубата че е тежка.
- Аз ще дойда! - каза Георги и стана. Пешо също се изправи:
- Нека и аз. Искам да видя дали нафтата ще е подходяща. - и тримата тръгнаха към общината.
Филип попита следното:
- А дали има и други хора изпаднали в такова положение като нас?
- Има, със сигурност! А и не само хора, но и предмети, животни.. Но по-често се срещат ПРОЗОРЦИТЕ във времето. Нали знаете, щом има врати трябва да има и прозорци! През тях можеш да видиш миналото или бъдещето без да си там. Според мен прозорците са съвкупности от малки врати или пък "разредени" дупки или врати през които не може да се премине. В някои среди те се наричат затворени врати.
- И през тях може да се види миналото.
- Да. Има много такива места. В повечето случаи се появяват там където се е случило нещо изключително. Например при избухването на СУПЕРНОВА, на това място остава черна дупка. А пък на места по земята където са станали жестоки убийства или извращения изникват по-слаби дупки или прозорци.
- На места където са станали убийства ли?
- Точно така, там енергийното поле е много силно и времето или пространството леко се изкривява. Даа, момчета и момичета! НЯМА ДУХОВЕ ИЛИ ПРИЗРАЦИ, НЯМА МЕСТА ИЛИ КЪЩИ ОБЛАДАНИ ОТ ЗЛИ СИЛИ! Всичко това са прозорци и врати във времето или пространството. А душите на мъртвите винаги отиват по предназначение. Помислете само.
Моника ахна, а Катя и Маргарита се спогледаха. Павел повдигна очите.
- Защо смяташ че теорията на дупките и прозорците във времето обясняват теорията на душите? - зададе въпроса си Маргарита.
- Просто използвам логиката. А чрез вярната и точна логика могат да се открият много неща. Разбирате ли, ако помислите малко върху ситуацията в която се намираме и теорията която ви казах ще откриете ПРОИЗХОДА НА ХОРАТА ИЛИ ЖИВОТНИТЕ! Ще откриете как и защо тази земя е била населена.
Дарвин говореше с бляскав поглед, всяка част от лицето му бе обтегната, ръцете му бяха свити на юмруци все едно бе готов за бой. В този момент той приличаше на луд учен, на терорист. Разговорът бе станал все по-вълнуващ и интересен.
- Искате да кажете че можем да открием как се е зародил живота на земята, така ли? - попита Филип.
- Именно! Представете си някаква голяма врата се отваря някъде и пренася всичко в дълбокото минало. И някои хора, или животни, или дори семена от растения попаднат на място, където има само пръст и камъни. Растенията се размножават, животните се съвукуполяват, хората също! Раждат се поколения. И така малко по малко земята става такава, каквато е. Например първо ще оцелеят растенията и ще се размножат, за да има храна за животните. А най-накрая и хората, които се появяват ще започнат да оцеляват и да създават поколения.
- Искаш да кажеш че животът се е зародил от самите нас, тоест от нищото. И всичко е някакъв кръговрат? Демек в пустата земя отнякъде се появява растение или животно и животът започва!
- Точно така! ВРЕМЕТО Е КОНСТАНТА!!!
- Това е НАЙ-ТЪПАТА теория за произхода която съм чувал някъде! - каза рязко Стоуни.
- А околността в която се намираме нормална ли ти се струва? Помисли логически, моето момче!
За около минута всички мълчаха. Никой не можеше да каже нищо след тези разкрития. Мълчанието наруши Филип
- Това, което ме притеснява най-много е че ние можем да променяме миналото. Ето, аз видях майка ми и се опитах да я предупредя за това което и предстои да се случи. Представете си ако се бе вслушала в това сега можеше да е жива.
- Да, но не е! Както казах преди ние също сме част от това минало. В случая ти си я предупредил, но просто в нейния живот се е появил някакъв особняк който и е говорил безсмислени глупости на които тя не е обърнала внимание. Маргарита се видя като малка, щипна детето по бузата и в същият момент си спомни този момент, който е бил така дълбоко заровен в съзнанието и. Може би ние тук можем да правим така нещата, че ДА НЕ МОГАТ ДА ПРОМЕНЯТ БЪДЕЩЕТО, или както се казва библейски "Свещеното писание". Но все пак според мен точно това е най-голямата загадка тук!!!!
- Спомням си когато бях в болницата едно много странно видение - изникна един глас зад тях. Този глас бе на Тодор,който бе легнал на безпомощно на тревата.
- Разкажете ни! - каза му Дарвин.
- Когато бях в кома аз можех да видя всичко което се случваше около мен. Един ден видях някакви странни посетители - един мъж с патерици и няколко души около него. Гледаха ме известно време, след което мъжът с патериците се доближи до контакта със щепсела, където беше включена системата, поддържаща живота ми. Хвана щепсела, може би беше готов да го изключи, но след малко го пусна. Може би се отказа от намерението си да прекрати живота ми. След малко странните посетители си тръгнаха.
- Това е интересно. Хах!
- Може ли някой да ме придружи до болницата?
В това време Пешо, кметът Цанко и Георги се върнаха с една огромна туба. Казаха че нафтата е подходяща и ще може да се пътува с нея. Дарвин им съобщи за желанието на Тодор и се разбраха Маргарита, Моника, Филип, Стоуни и Дарвин да го придружат до там, докато останалите подготвяха автобуса.
4
Групата тръгна към болницата. Тя бе близо до мястото, в което се намираха. Тодор им каза че нарочно е искал да тръгнат сега за да улучат часовете за посещения. На вратата говореха с портиера който ги пусна, а сестрата, отговаряща за болничната стая забрани на Филип, Моника и Стоуни да влизат при пациента заради "престъпният" им външен вид и те застанаха отвън. Дарвин, Маргарита и Тодор стояха в стаята заедно с малкото момче, приковано към леглото и системите. Мониторът показваше вълнообразна линия, което значеше че детето бе живо. Тодор гледаше към него застинал и неподвижен, а учения местеше погледът си ту към Тодор, ту към Маргарита, ту към болничното легло.
В един миг Тодор се размърда и куцукайки се доближи до щепсела който можеше да изключи живото поддържащата система. Това бе стар вид системи за разлика от новите, при които изключването няма как да стане по толкова прост начин. "Както е в спомените му" - помисли си Дарвин. Тодор хвана щепсела, постоя така няколко секунди след което го ДРЪПНА!! Системата, поддържа живота на малкото дете бе изключена, което означаваше че животът му си бе отишъл БЕЗВЪЗВРАТНО!
Маргарита бе смаяна, но още по смаян бе Дарвин. Това бе наистина необяснимо, знаеше че дори отново да се включи тази система това нямаше да помогне да пациента. Видя как Маргарита дръпна щепсела и отново го забоде в контакта. Чуха се някакви слаби циклични звуци и след малко на монитора се появи права линия. Малкият Тодор си бе отишъл завинаги! МИНАЛОТО БЕ ПРОМЕНЕНО!
Извикаха сестрата и и съобщиха че на мониторът се бе появила права линия. Тя ги погледна с недоверие, но после хукна да извика един лекар. Той само констатира смъртта.
На излизане от болницата групата мълчеше. Погледите бяха насочени към Тодор, който приемаше равнодушно и спокойно случката. Най замислен бе Дарвин. Той от време навреме изоставаше от останалите, които му подвикваха да се движи редом с тях. Сигурно в главата му се мъдреше някаква нова теория или откритие.
Когато пристигнаха на мястото останалите ги чакаха. Вече бе седемнадесет и тридесет, а това че бе края на септември означаваше че скоро ще се стъмни.
- Беше ми изключително приятно че се запознах с вас. Ще ми липсвате. - каза им Цанко.
- И вие на нас - отговори Катя. Георги добави!
- Благодарим за храна и за помощта. Няма да го забравим!
- Ела те с нас! - предложи Стоуни.
- Оо, не. Влязох за малко във вашето време, малко след като се появи онази кола със странника. Видях пустеещи земи, разрушени стопанства, разбити и изоставени къщи. Представях си бъдещето по-различно и по-красиво, така както всички тук обещават. Не, благодаря!
Всички замълчаха след тези думи, стиснаха си ръцете с този приятен човек. После се качиха на голямата машина и шофьорът се провикна:
- Затегнете коланите и да вървим напред, към бъдещето!
Автобусът се движеше плавно. Минаха изходната табела на града и се запътиха по посока село Лъвино. Слънцето вече се бе скрило зад хоризонта и всички очакваха здрачът да ги налегне - здрачът, който според Димитър-Демир-Дарвин може да се окаже спасението им. След като навлязоха в селото се разминаха с колона от четири трактора ""Беларус"", както и с много хора с мотики, които явно се връщаха от работа. След като минаха селото забелязаха че по нивите бе пълно с хора. А и все още бе много светло.
Отклониха по черния път водещ към "черната дупка" или "вратата". Когато приближиха горичката, в която трябваше да се намира мястото спряха. Пред тях, около някакви храсти въздухът мърдаше като мараня.
- Ето това е прозорец към времето - каза Дарвин - когато се стъмни още повече и този прозорец ще потъмнее и ще се превърне във врата.
- Дали тези врати се появяват на точно определени места като това? - попита Филип.
- Да, появяват се и изчезват на точно определени места. Спомняте ли си разказа на Цанко - кмета за физикът от османската империя. И той е дошъл през някаква врата на това място.
Мракът бавно изместваше светлината и надеждите на пътниците за прибиране у дома намаляваше. Въздухът вибрираше, но бе все още прозрачен, а да преминат през него нямаше смисъл. Но в един момент вибриращата прозрачна материя започна да потъмнява. Дарвин се провикна:
- Уууу, най-сетне! Хайде да тръгваме!
- Сигурен ли си? - попита го Георги.
- По-сигурен не мога и да бъда. Да вървим!
Когато автобусът тръгна мракът вече бе завзел околността. Виждаха се само светлините на Лъвино и Бърдоква. Като минаха през мястото на черната дупка автобусът отново се разтресе силно, при което някой извика. Ударът бе мигновен и силен, но Пешо не спря а продължи към близкото село Бърдоква.
5
Първият сигнал, че вече са в тяхното време бе мелодията на телефона на Филип, която възвестяваше че вече има обхват. Другите мобилни телефони също писнаха с СМС-и за неприети разговори.
- Добре дошли в настоящето! - каза тържествено Пешо.
- Все още не можем да сме сигурни. Трябва да видим някакъв знак - отговори Георги.
В село Бърдоква спряха на едно крайпътно заведение. Ондулиновият покрив красноречиво подсказваше че няма как да се намират в хиляда деветстотин седемдесет и четвърта. А на едно голямо табло бе написано: "Обедно меню за двадесет и първи април, 2008 година". Това със сигурност бе знак че са в тяхното време.
- Браво! Браво! Хай-сетне у дома - извика Георги - а сега накъде? Към София или към Исперих?
- Няма значение, ако ще и до Варна - отговори радостно Пешо - хайде първо да нападнем заведението, най-доброто което виждаме през този ден.
- Всички ли са тук? - попита Георги.
- Тодор го няма! - каза Маргарита - няма го на мястото си, няма го никъде в автобуса.
Обърнаха се към мястото, което трябваше да седи Тодор. Беше празно! Той бе изчезнал или се бе изпарил. В съзнанието на Дарвин нахлу със страшна сила моментът, в който Тодор изключваше системата, поддържаща живота му. Навярно и останалите вече започваха да разбират ситуацията. Дарвин се изправи и тръгна към предната страна на возилото. Застана до шофьора и се провикна така, че да го чуят всички:
- Уважаеми Дами и Господа, пред прага сме на едно НЕВЕРОЯТНО ОТКРИТИЕ, което ще промени света завинаги!!
...край!
Вълнообразно
Дългото пътуване (2-ра част)
Манарола - многоцветното рибарско селце ...
Да спим на дърво или в иглу хотел
Манарола - многоцветното рибарско селце ...
Да спим на дърво или в иглу хотел
Няма коментари
