Няма по–лошо бреме от бремето на самотата! Защото самотата обрича душата на безпътица и отчаяние, подтиква я към греховни и порочни мисли, тласка я към сигурен колапс. В това бреме попадам и аз, загнезден между четирите бели стени на таванската стаичка – един що-годе сносен покрив, даден ми безвъзмездно от социалните служби. Все по-трудно ставам от стола, понеже теглото ми се увеличава с всеки изминал ден. Навярно това е резултат от от непрекъснатия глад, който изпитвам и който потушавам с безбрежни количества нискокачествена храна, за която давам почти цялата си социална пенсия!

Причините да съм в това незавидно състояние са доста дълбоки и аз така и не се престраших да ги споделя с никой. Може би ако го бях сторил щях да имам някаква надежда да получа поне минимално разбиране от моите близки, роднини и приятели, които съвсем незаслужено ме отритнаха и изгониха. Точно поради това искам тази история да достигне до всички, защото именно чрез нея ще получа своя шанс да се пречистя не само пред близките ми, а и пред цялото човечество.

* * * * * * *

Тази история започна в началото на лятната ми отпуска, в един топъл летен следобед на село, когато крачех по пустите улици и снимах с моя фотоапарат „Практика” старите къщи. Тогава бях привлекателен млад мъж, стремящ се да постигне своя душевен синхрон чрез многобройни приятни дейности. Едно от любимите ми занимания бе да снимам стари и рушащи се сгради, а в село Роглец тези „забележителности” бяха в изобилие. Още по време на снимките забелязах странна белота в някои от тях, но отдадох този факт на евентуален проблясък от някой огледален предмет. Обаче когато вечерта ги изкарах на лаптопа вече знаех, че това не бе просто проблясък, а нещо много, много по-различно!

При всяка по-странна снимка, върху която се появяват необясними субекти би могло да се даде обяснение чрез игри на светлините, чрез силното отражение на лъчите в искрящо белите тонове, или пък бели петна в самата камера, но когато предметът има своя обособена форма, а контурните му очертания са твърди и ясни това обяснение би било неоснователно. Защото точно такъв образ съзрях аз!

При петте фотографии, които направих на къщата на Гаврил Доктора се виждаше странна бяла мъглявина, имаща очертания на човек. В първите две снимки нещото гледаше през един от вътрешните прозорци, в следващите две то се намираше до входната врата и освен прозиращото човешко лице вече се бяха оформили рамене и горна част на тяло, което по-надолу сякаш се стопяваше в нищото. На последната снимка то бе застанало пред вратата на двора, като страните му вече бяха по-отчетливи и съществото доста силно приличаше на слаб мъж, носещ шапка, бомбе или каскет.

Първоначално си помислих, че всички това е плод на някаква шантава шега, но съзнанието веднага отхвърли тази мисъл. След това мозъкът ми започна да циркулира и процежда всички възможни варианти за разумно обяснение, достигайки даже до такива като странен ъгъл на слънчевите лъчи, при условие че слънцето вече бе зад хоризонта, или влага в обектива, въпреки че бе топъл летен ден. Мислех дори че това е паяжина, която съм закачил с обектива, или пък някакъв бял прашец, попаднал по случайност точно там. Но колкото и да беше невероятно аз не се спрях на нито един от тези варианти.

Бях сам в къщата и страхът дойде бързо. Усетих сковаването на тялото си и острите хладни вълни, които преминаваха през него, имах чувството, че всичките ми косми се изправиха, а устните ми се отвориха и леко застинаха в едно положение. Никога не се бях сблъсквал с подобно нещо и не вярвах, че е възможно! Помня, че преди време един приятел бе заснел такъв образ, обаче впоследствие ни призна, че това е неговият образ, получен чрез отражение в стъкло. Спомних си също, че на няколко пъти бях гледал документални филми с призрачни снимки, макар да бях сигурен, че тези неща са манипулирани с цел да привличат зрителски интерес.

А сега пред мен, в екрана на моя лаптоп имаше пет неподправени снимки на призрак! Да, това бе призрак и аз все повече се убеждавах в това, защото нямаше какво друго да бъде.

Реших да се отърся за малко от тези мисли, като си приготвих бърза вечеря, която излапах също толкова бързо. Когато човек е сит мислите му са по-координирани, а бурята в главата, предизвикана от страха е намаляла драстично. Разбрах, че трябва да се разровя в историята на тази къща, или поне това, което зная за старите й собственици. И открих някои доста необичайни факти за тях…

* * * * * * *

Допреди дванадесет години, (през 1996 година) в тази къща живеели Гаврил Доктора, жена му Генка и синът му Павел. Гаврил Доктора всъщност бил фелдшер, но като единствен лекуващ в тази околност всички го повишили в „доктор”. Те имали и друг син, който починал много отдавна поради прекомерно затлъстяване. През февруари, 1996-та умрял и Павел, другият им син, също от затлъстяване и високо кръвно, а през септември и октомври се споминали и Генка и Гаврил... отново от прекомерно затлъстяване!!!

Тези факти намериха бързо своето разумно решение. Като цяло членовете на семейството бяха доста едри и пълни хора, а и доколкото бях разбрал, според заключенията на лекарите всичко се дължало на наследствените гени.

Но в този момент, когато стоях пред моя лаптоп и се взирах в странния силует, тази на пръв поглед реалистична картина придобиваше все по-неестествена същност. Питах се чий е този призрачен лик, дали е на някой от това семейство (въпреки че определено нямаше прилика с никой от тях), или пък на друг, имащ пръст в съдбата на тези хора, които от своя страна бяха много приятелски настроени към моето семейство. Беше ли възможно пред очите ни да се е случило нещо ужасяващо, което да е причинило злокобната им смърт?

Отново разгледах снимките една по една, може би да се убедя окончателно в истинността им! Духът си беше там, бял и прозиращ, грозен и застрашителен!

Не исках да товаря повече мозъка си, затова бързо изключих компютъра и се приготвих за лягане. Утре сутрин, когато разумът ми трябваше да е по-бистър, щях да опитам да намеря ключа на тази загадка.

Не спах добре, тази неочаквана случка бе променила коренно някои представи за света и навярно щеше да ми е нужно време, за да свикна с тях. Освен това сетивата ми бяха изострени и аз се вслушвах дълбоко в тъмнината, асоциирайки дори и най-слабия полъх или проскърцване като сигнал за неведомо нашествие. Но в крайна сметка умората победи и някъде по средата на нощта неусетно се пренесох в сладкия свят на сънищата.

Не сънувах нищо, или поне не си спомних да съм сънувал, но като се събудих от допира на слънчевите лъчи, идващи от прозореца аз се почувствах свеж и щастлив. Бях зареден с положителна енергия, а това бе предпоставка за успешен ден. Сетих се за снимките, но сега ми се струваха по-скоро странни, отколкото страшни.

Сутрешното слънце винаги действа отпускащо на човек, най–вече ако е имал тежка вечер. Снощната случка я приех философски и си казах, че прекалено навътре съм я взел и че все пак съм дошъл в Роглец не да разследвам нечии съдби, а да си почина от изнервящата атмосфера на големия град.

След като закусих обаче настройката за разгадаване на тази мистерия отново обзе разсъдъка ми. Знаех, че имам едно качество, от което отдавна исках да се отърва, но все не намирах начин. Това качество беше любопитството. Съзнавах, че ако не разреша тази загадка цял живот ще бъда в неведение, което щеше да е пагубно за психиката ми. А не бях човек, който би оставил задачата нерешена или работата недовършена.

Затова пуснах лаптопа и след като той се зареди намерих странните снимки. На последната снимка то се виждаше най-добре, приличаше на слаб мъж с някаква шапка на главата. Всички от семейството на Гаврил Доктора бяха пълни хора, така че не можех да оприлича никой от тях с призрачния образ.

Тогава кой е той? Дали някой отдавна починал член от фамилията? И защо се е отпечатал на моите снимки?

* * * * * * *

Къщата на тези хора не бе известна като „къща на духовете”, а и те не бяха от типа „странници”. Ползваха се с уважение, навярно заради образованието и репутацията на Гаврил. Освен това като бях малък на два или три пъти сме им ходили на гости и никой от нас не бе усетил нечие странно присъствие.

Може би трябва да попитам баба Ридка – единственият останал жив човек в онази околност. Тя не беше толкова възрастна, беше на шестдесет години и умът й бе достатъчно бистър.

По пътя си мислех дали все пак явлението може да бъде обяснено по нормален начин? Дали не прибързвах с тези мои заключения, а в действителност отговорът да се намира в границите на реалното?

Не, няма начин! Лицето е прекалено оформено, за да бъде нещо друго! Надявах се баба Ридка ще хвърли някаква светлина в тази мистерия.

Когато свих по обраслата с трева улица и зърнах мрачната и обрасла с буренаци къща на Гаврил Доктора, сърцето ми подскочи като див заек. Застанах неподвижно и се загледах в нея. Не видях никой, но почувствах по тялото си ледените тръпки на уплахата.

Жената ме посрещна с типичната си жалостива физиономия и с готов ареал от многобройни въпроси относно семейството ми, работата на всички от нас, положението ни... Все пак лека-полека достигнах до същността на въпроса, дори това стана по-лесно, отколкото очаквах. Казах й, че когато минах покрай тази къща имах чувството, че съм видял някой. Тя ми отвърна, че никой не живее там, но вътре навярно има духове. След това й показах снимките от снощи и настоях да ми разкаже всичко което знае. Тогава тя подхвана следната история:

* * * * * * *

– Говори се, че през деветнадесети век един от прадедите на Гаврил Доктора – Кръстьо бил кмет на селото и имал много добри отношения с валията на белоградчишкия санджак. Той живеел в някаква малка къща, която вече е разрушена, а в тази живеел някакъв си Тинчо с жена си. Кръстьо харесвал къщата на Тинчо, защото тя била голяма и се намирала на контактно място. Той му предложил да си сменят имотите, като за награда щял да му даде много пари, но Тинчо отказвал категорично. И тогава кметът се решил на друга тактика.

Когато Тинчо и жена му се сдобили със син, Кръстьо решил да се подмаже на властта, като отнеме детето на Тинчо и го даде на турците.

Семейството се възпротивило на това решение, отказвайки да даде рожбата си и прогонило кмета, но след това Кръстьо се върнал с револвер и застрелял Тинчо и съпругата му, после взел бебето и го предал на белоградчишкия валия, а за награда получил това, което поискал – имота му.

Според слуховете, малко преди да умре от раните си Тинчо проклел къщата и рода на Кръстьо. И това родово проклятие действало и до наши дни, като обричало на нещастия всички членове на на Кръстьовата фамилия. Говорело се, че те търсили помощ от свещеници, от екстрасенси или гадатели, но родовото проклятие било толкова силно, че никой не успял да го победи.

Навярно съществото от снимките е духът на Тинчо, който не могъл да намери покой след смъртта си и продължил да броди из къщата, носейки проклятието със себе си!

* * * * * * *

И досега се питам как бе възможно суровото любопитство да надделее над здравия ми разум и аз така сляпо да се втурна към неизвестността, пренебрегвайки тотално всички възможни опасности. След историята на баба Ридка вече бях разбрал доста от отговорите и трябваше да се задоволя само с тях, но въпреки това предпочетох да търся нови и нови приключения, които да ме отведат още по-надълбоко в тайните на свръхестественото. Тогава все още бях в неведение, все още мечтаех не само да зърна онова „абсолютно другаде”, но и да се докосна до неговата форма, да полетя с неговите криле, да се слея с неговата природа. Защото когато човек отпие от сладникавия сок на загадъчното той не може да се задоволи само с една глътка, а иска още и още... докато не се ужили от коварните пипала на ужаса!

Колкото и абсурдно да звучи, след разказа на баба Ридка аз реших да изследвам дома на Гаврил Доктора. Същата вечер към осем и половина, въоръжен само с фотоапарата и с някакво малко фенерче, аз влязох в тази страховита къща. Не зная защо избрах вечерта, може би защото през деня щяха да ме видят много хора, а освен това винаги съм мислел, че именно тъмнината подтиква мрачните сили към своите действия. А и към осем и половина, когато денят лека-полека отстъпваше мястото си на нощта аз направих странните снимки.

Още щом доближих прокълнатия дом почувствах някаква необяснима тревога. Не знаех дали тя се дължи на страха от очакването, или на някакво присъствие, което усещах по-скоро със сетивата си, но въпреки всичко боязливо отидох до вратата на двора, дръпнах мандалото от вътрешната й страна и тя се отвори. Някаква вълна от ледени импулси премина като електрически ток през тялото ми и аз застинах от сковалото ме нервно напрежение. Проклех се за тази безумна и недобре обмислена постъпка, казах си, че това е най-глупавото решение, което съм вземал през живота си.

Но някакъв друг глас ме застави да продължа! Бях търсач на приключения, бях смел, решителен и доста гъвкав! Също така бях започнал някакво дело и трябваше да го завърша! В противен случай щях да се чувствам като войник, избягал от фронта.

Направих няколко крачки и достигнах до петте стъпала, водещи към входа на къщата, изкачих и тях и застанах плътно до старата входна врата. Отвътре не се чуваше нищо, освен леки проскърцвания на старо дърво. Натиснах бравата и помъчих да отворя, но беше заключено. Поех въздух, направих стъпка назад, засилих се и ударих с рамо полуизгнилата дървената порта. Чу се звук на скършено дърво и вратата се отвори. Вътрешността на къщата се показа пред мен, тъмна и злокобна като пещера!

Сърцето ми туптеше с бесен ритъм, сякаш искаше да изскочи от гърдите, краката ми трепереха лудо, очите ми бяха ококорени като на жаба, а дишането ми бе откъслечно и неравномерно. В лявата ръка държах фенерчето, което правеше все по-отчетливи светещи кръгове на потъващите в мрака стени, а на врата ми беше закачен фотоапарата, като го бях настроил за видеоклип, надявайки се ако не съзря с очите си някакво присъствие, това да го направи той.

В началото влязох в някакво антре, в което имаше три врати. Избрах една от тях, отворих я и се озовах в неголяма стая. Двата прозореца в ъгъла хвърляха някаква светлина в нея, но аз не изгасих фенерчето. Имаше мивка, маса и някаква печка на дърва. Бях заснел всичко с фотоапарата, обърнах се и излязох отново в антрето.

В другата стая имаше широка спалня, някакъв голям гардероб и едно малко шкафче за книги. Тъкмо когато мислех да изляза и оттам някакъв остър звук разцепи тишината!

Стоях като парализиран, чувствайки прииждането на паниката, която постепенно ме обгърна със студените си лапи! Звукът, който чух беше от затваряне на врата! Външната врата!

Да не би някоя съседка като баба Ридка не бе дошла да я затвори? А може и някой да е чул звук отвътре и е влязъл да провери дали има някой!

Или духът от снимките бе заградил пътя към бягството!

Потръпнах от тази мисъл така, сякаш бях попарен с нагорещено желязо, лудешки идеи запрепускаха по размътения ми разум, докато гледах като скован вратата пред мен. В това време се чуха стъпки! Стъпките бяха леки и бавни, но все пак бяха стъпки. Някой идваше! Въпросът бе кой!

Стъпките спряха. Имах чувството, че нещото стоеше от другата страна на вратата! Светлината на фенерчето осветяваше бравата, аз надзърнах през ключалката, но виждах само тъмнина! Пресегнах с другата ръка, хванах дръжката на бравата и отворих вратата! И в този миг краката ми се подкосиха заради гледката, която се появи пред очите ми.

Очаквах всичко, още с влизането в къщата бях подготвен за всякакви срещи, изненади или препятствия, но видяното в онази зловеща тъмнина, в онази зловеща къща, сред онази зловеща атмосфера ме порази с вледеняваща мощ! Дори и сега когато пиша този разказ, далеч от този прокълнат дом, аз чувствам по себе си оковите на злото, които затягат все по-силно своята примка около мен, обричайки ме по този начин на вечни нещастия до края на земния ми път.

Пред стените на малкото антре, в дълбината на нощта аз видях човек, през когото лъчите на фенерчето преминаваха като през стъкло. В сумрака той се виждаше по-добре, като можеха да се различат очертанията на слаб мъж с бомбе на главата си, но на светлината той почти изчезваше! И до ден-днешен не помня дали аз загасих фенера или някоя друга сила го направи, единственото което помня е, че в черната паст на тъмното помещение, осветявано само от оскъдната светлина на едно малко прозорче, аз се озовах очи в очи с призрачното същество.

То ме гледаше и в проблясъка на очите му се четеше зловещо изражение, като на разярен злодей пред прага на нечисто дело. Погледът му сякаш ме хипнотизираше, сякаш ме заставяше да стоя на едно място и безмълвно да очаквам кошмарната си орис!

Съществото се раздвижи, доближи се до мен и... и влезе в мен, в този момент почувствах огромна тежест, почувствах някакъв грамаден товар, който се загнезди трайно в тялото и живота ми.

Проклятието на Тинчо влезе в мен и ме облада до края на дните ми!

* * * * * * *

Нито екзорсисти, нито врачки, гадателки и медиуми не успяха да ми помогнат, сякаш нещото вече не беше в мен, а беше част от мен! Сега съм сам, отдаден на вечен мрак, потънал в най-затънтените глъбини на страха. Злото е в мен, то изпива енергията ми и ме обрича на непрекъснат глад. Апетитът ми е огромен, хищен, зверски и пагубен, той е много по-силен от съзнателната ми същност, аз пълнея безспирно, безволно и безславно!

Но силите ми вече свършиха, желанието ми за борба с врага се изпари напълно и аз просто се оставих на течението, което бавно и безшумно ме носи към ада! КЪМ ВЕЧНИЯ ДУШЕВЕН МРАК…