роман на ужасите, да не се чете от лица под 18 години!



                                        ...................



      Милано, Италия.

В дебрите на огромната и гъста гора "Пранимоли" около Милано е скрито главното сборище на "Ордена на ренесансовите сатанисти". То представлява каменен четирикорабен замък, украсен отвън с множество фигури на митични създания, както и многобройни картини от създателите и последователите на култа. От това скрито място се управлява целия орден, одобряват се всички идеи и цели, дават се всички заповеди. Именно този замък е построен преди два века от Карл Вирховт, създал "Пизанския орден", прекръстен по-късно на "Ордена на ренесансовите сатанисти".   Скулптурите и фреските по стените са заимствани от картините на мрачния художник Николо Пизани, един от основоположниците на ренесанса, от които Вирховт се е вдъхновил и е създал тази зловеща институция.
  Гробницата на Карл Вирховт се намираше в обширния двор на този палат и служеше за поклонение на хилядите хора, идващи от различни краища на Европа.
 
   Вагурът на  "Ордена на ренесансовите сатанисти" в този съдбовен период се казваше Леополдо Азрина. Това прозвище "Вагур" значеше, че той бе главния водач на този култ и ръководител на всички главни хемири, пръснати по различните кралства и империи. Бялата коса, съвършените къдрици и проницателните сини очи му придаваха изключителната важност на човек от висшия ешелон. Буржоазното му потекло личеше отдалеч не само заради безупречния външен вид - облеклото, държанието му в обществото, маниерите и начинът на говорене и мислене показваха, че тази "личност" е от най-височайшата йерархия на обществото.
  Трудно някой би му дал седемдесет и три години, защото той още на младини бе постигнал почти всички цели в живота. Щастието, хубавите мигове, увереността и самочувствието на Леополдо Азрина го бяха запазили здрав и непокътнат, понеже той бе роден за лидер и това би донесло нужната душевна хармония на него и на всички около него.

   Когато преди време получи писмото от хемирът на германския клон Кристиян Циборг, където той описваше просветлението, което сатаната му бе дал, Леополдо бе на върха на щастието! Сатаната пращаше на земята свой пратеник, а това означаваше че злото щеше да намери своето място в света и да изтласка доброто от своя път! Това събитие бе изключително, паметно, велико, много по ценно от цялото злато на земята! Орденът на ренесансовите сатанисти имаше релния шанс да стане най-голямата земна организация.
  Азрина се гордееше с Кристиян Циборг. Това младо момче, толкова отдадено на каузата заслужаваше всичко това! Вагурът на ордена имаше пълно доверие на младия хемир, знаеше че той ще постъпи правилно, а именно да се пресели в Онбрюк, от където щеше да следи бъдещия император на злото.
  Фактът, че след време може да бъде изместен от водачеството никак не смущаваше Леополдо Азрина, дори напротив - носеше му огромна радост. Той щеше да се оттегли чист и безгрешен, като истински аристократ. Щеше да е решил всичките си задачи и да остави на наследника си един борбен, добре организиран и постоянно развиващ се култ. Това бе най-хубавото нещо в живота на човек като него!
  А най-лошата участ в царството на злото е момента, когато някой достигне дъното! Една грешна стъпка, недоглеждане или неправилно решение могат да изстрелят тъмните глъбини на пропастта дори и най-великите личности, сред които Леополдо заемаше доста завидно място! А наказанията на злото са безкомпромисни, ужасни и брутални! Грешниците не намират никакво място в обществото, те са низвергнати от всички, обречени на вечно нещастие. Законите на доброто бяха по-различни, там всеки разкаял се получава прошка. А най-големите предатели на доброто намират своето убежище при злото, където ги посрещат с почести и слава!
  Но в злия свят няма прошка! На предателите не им се дават абсолютно никакви шансове, абсолютно никаква милост, а дори и да потърсят утеха при доброто те ще бъдат тотално отхвърлени, защото вече са "белязани"!
  Тук обаче предизвикателствата са много по-големи! Колкото по-високо е изкачването, толкова рискът от падение е по-голям, а от мястото, където се намираше Леополдо неуспехът щеше да е съкрушителен!

 Затова всяко едно негово решение и всяка една негова заповед трябваше да са много добре обмислени и напълно правилни! А мисията в Онбрюк бе изключително деликатна и в същото време стоически важна. От нея зависи насоката, по която ще се движи света занапред, победата над остарелите закони на доброто, както и бъдещето на "Ордена на ренесансовите сатанисти".
  Помисли си, че най-добре би било ако прати помощник на Циборг! Не че младият мъж нямаше да се справи, обаче в неписаните човешки закони имаше едно правило, гласящо че всяко едно живо същество греши, особено ако върши нещо съдбоносно! А при това положение грешките трябва да се сведат до нула.   


        Онбрюк


  На 19 декември, 1810 година се случи първото от серията така наречени "ужасяващи събития". В студената сутрин на този снежен ден Рудолф, Карла и Крофщайн тръгнаха църква, както правеха почти всяка сутрин. Малко след влизането в божия храм всички свещи изгаснаха и около детето се извиси слаб вятър, който постепенно усилваше мощността си докато не се превърна в малък ураган. Рудолф, няколко случайни богомолци, някои от пейките и множество по-малко предмети бяха пометени безмилостно, Карла и свещеника се спасиха като се бяха хванали за две от здравите колони, а детето-чудо Крофщайн, което стоеше в центъра на това коварно зрелище остана сухо и невредимо!

  Нямаше жертви или силно пострадали, но самият психически шок от събитието бе неимоверно силен. Навярно поради тази причина, малко след страшната случка, когато Робърт и Карла побързаха да изведат чедото си далеч от църквата и срещнаха онзи невероятно странен младеж, те изпитаха огромно отвращение от него.

  Имаше нещо дяволито в изражението, във вида или в очите на този млад мъж, защото в последствие се разбра, че и при двамата родители се появили едни и същи неприятни чувства. Въпреки че в описанието му нямаше нищо смущаващо - младолик човек на около тридесетте, облечен в елегантен костюм, добре сресан, усмихнат, вежлив и създаващ благородническа атмосфера около себе си, имаше някакво демонично, сатанинско присъствие около него! Той се открояваше прекалено силно в заобикалящата го среда, притежаваше несравнимо мощна аура, сякаш се подчиняваше на по-различни закони.
  Той клекна пред момчето и го щипна за бузата. Лицето на Крофщайн засияло с широка усмивка, много по силна и много по-първична от всяка една досега, контрастираща рязко на уплахата, която то бе чувствало до преди миг.
  Робърт и Карла също се усмихнаха в тон, като първоначалните лоши мисли лека полека отшумяваха.
   - Той ще стане велик човек, велик император, от който ще зависи бъдещето на целия свят! - това мъжът каза на Робърт и Карла, като продължаваше да щипе бузите на момчето. Гласът му беше плътен и въздействащ, но мек и приятен тембър.
   - Благодарим ви господин.....
   - Циборг! Кристиян Циборг! - той подаде ръка на обърканите съпрузи, които също му отвърнаха с този жест.
  Това бе първата среща между Кристиян Циборг и Крофщайн, която беше началото на този мрачен съюз, който в последствие промени изцяло живота на земята!

                              


                                     ...........                  

       Ватикана, 3-ти май, 1811 година

 За всички беше ясно, че Анибале де ла Дженга ще бъде следващия папа! Защото именно той най-добре разбираше светлината на Бога! Папа Пий VII бе добър и съвестен, той управляваше стриктно, според каноните и правилата, но липсваше тази свещена връзка между него и Господ.

  Анибале де ла Дженга чувстваше, че скоро време великата хармония на света ще бъде разклатена!

  Той можеше да разговаря с Бога и всички в неговото обкръжение бяха сигурни в това. Енергията, излъчваща се от неговото тяло бе повече от позитивна, той можеше само с присъствието си да накара всички около него да се усмихват и отпускат. Той бе от онези хора, които с право биваха наричани "земни ангели".
  Но Анибале де ла Дженга бе убеден, че тази негова сила се дължи на свещената му връзка с Бога! Бог не разговаряше директно, не разговаряше с думи или с материализиране, а го правеше единствено със съзнанието и ума. Бог му даваше послания, а той умееше да ги разбира. И всички послания досега бяха правилни и бяха свързани с доброто на всички!
 
   Господ- Бог му изпращаше лоши сигнали!  Сега той чувстваше с тялото и ума си приближаващата опасност, а душата му сякаш страдаше по нещо неведомо!

  Той съзря през прозореца мрачният площад на Ватикана, който отново се бе превърнал в дом за хиляди богомолци от целия свят. Тази гледка винаги го бе радвала, но в тъмната сутрин лъчите на радостта все още не можеха да погалят скованото му тяло. Анибале свърна глава от прозореца, отиде до дървената етажерка и извади "Библията", която бе препрочитал многократно и която за него бе най-истинската книга в света! Разлисти я на началната страница  и се зачете:

     "В начало Бог създаде небето и земята."     
     "А земята беше пуста и неустроена; и тъмнина покриваше бездната; и Божият Дух се носеше над водата."     
     "И Бог каза: Да бъде светлина. И стана светлина."     
     "И Бог видя, че светлината беше добро; и Бог раздели светлината от тъмнината."     
     "И Бог нарече светлината Ден, а тъмнината нарече Нощ. И стана вечер, и стана утро, ден първи."

   Обърна на друг лист и съзря следното:

     "Блажен оня човек, който не ходи по съвета на нечестивите, и в пътя на грешните не стои, и в събранието на присмивателите не седи;"     
     "Но се наслаждава в закона на Господа, И в Неговия закон се поучава ден и нощ."     
     "Ще бъде като дърво посадено при потоци води, което дава плода си на времето си, и чийто лист не повяхва; във всичко що върши ще благоуспява"
     "Не е така с нечестивите; но те са като плявата, която вятърът отвява."     
     "Затова, нечестивите няма да устоят в съда, нито грешните в събора на праведните;"     
     "Защото Господ наблюдава пътя на праведните; А пътят на нечестивите ще бъде погибел."

  Той се гордееше с тази книга, имаше я за дар от Бога към човечеството, за сияние в тунела на живота. Ах, колко мъдрост извираше от тези свещени слова! Анибале де ла Дженга винаги откриваше нови и нови неща, имаше чувството, че "Библията" е всеобхватна, всемирна, тя засягаше абсолютно всички хора на земята, дори умрелите и неродените. Всяка една дума е поставена на точното й място, всеки един израз, псалм или отделна реч придобиваха различно значение в зависимост от ъгъла и гледната точка, от която са погледнати! Отвори на "Псалома на Давид, когато бягаше от сина си Авесалома", като се загледа в текста:

      "Господи, колко се умножиха противниците ми! Мнозина въстават против мене.     
      "Мнозина думат за моята душа: Няма за него помощ в Бога. (Села).     
      "Но Ти, Господи, си щит около мене, слава моя и Тоя, който възвишава главата ми.     
      "С глас извиках, към Господа; И Той ме послуша от светия Си хълм. (Села).
   
  Той чувстваше себе си като частица от тази книга, а книгата като частица от Бога! Неразривната връзка с Бог му бе показала вярната посока и правилният начин на мислене, а той все повече доразвиваше идеите си, доближавайки ги до висотата на светлината.
  Бог искаше да му спомене нещо! Искаше да го предупреди за опасност! Анибале дела Дженга знаеше това, но все още не можеше да разгадае напълно тези сигнали!
  Той отново взе Библията и я отвори на произволна страница. Очите му фокусираха "Откровение 14:18"

     "И мамеше живеещите на земята чрез знаменията, които му беше позволено да извърши пред звяра, като казваше на живеещите на земята да направят     образ на звяра, който беше ранен от сабята и оздравя."
     "И позволи му се да даде дишане на зверовия образ, така щото зверовия образ да продума; също и да направи да бъдат избити ония, които не се покланят на зверовия образ."
     "И принуждаваше всички, малки и големи, богати и сиромаси, свободни и роби, да им се тури белег на десницата или на челата им;"
     "за да не може никой да купува или да продава, освен оня, който носи за белег името на звяра, или числото на неговото име."
     "Тук е нужно мъдрост; който е разумен, нека сметне числото на звяра, защото е число на човек; а числото му е шестстотин шестдесет и шест."

  Усети по тялото си тръпки на слабост и неразположение, вътрешно вече знаеше сказанието на Всевишния, което не вещаеше нищо добро! Анибале отиде до статуята на Дева Мария с Исус Христос, целуна я и коленичи пред нея, след това се прекръсти и заизрича дълга молитва за спасение.



   Онбрюк

  След случилото се в църквата всички започнаха да отбягват къщата на Рудолф и Карла, хората вече бяха сигурни в дяволската същност на Крофщайн. Тази идея се потвърждаваше и от обстоятелството, че все повече членове на Ордена на ренесансовите сатанисти" витаеха около къщата на клетото семейство. Освен това се случиха и някои неща, които хвърлиха в смут жителите на Онбрюк.

  Дирк Богенхот, съживеният от "детето - чудо" мъж  се промени до неузнаваемост. Малко след събитието съседите започнаха да чуват яростни скандали в къщата на разяреното семейство, а след два месеца се разбра, че Мариян е взела детето и е напуснала къщата на агресивния си мъж, като избягала от Онбрюк и се преместила в съседния град Стебул. След това Дирк започна често да посещава дома на Крофщайн, като той беше единствения от околността, който отдавал чест на това семейство.
  А на 18 август, 1812 година Дирк внезапно изчезна от дома си, а след няколко дена всички разбраха, че той е отишъл в Стебул, като там убил жестоко съпругата и детето си, след това се предал на властите, които го тикнали в някакъв далечен затвор.

  В ранната сутрин на седми октомври същата година всички жители на Онбрюк с ужас научиха, че върху една от сергиите на градското тържище е намерено проснатото и обезобразено до неузнаваемост тяло на Клаус Ним - един от съседите на Карла и Рудолф. Най-ужасяващото от тази гледка било, че върху челото на жертвата били издрани цифрите 666. Ним бил сред най-активните противници на детето-чудо Крофщайн, като се оказало, че два дена преди зловещата си смърт той предложил на църквата да анатемоса семейство Стракър.
  За злодеянието бяха заподозряни членовете на "Ордена на ренесансовите сатанисти", Рудолф, Карла, дори Крофщайн (който беше едва на 11 години), както и някои съседи на убития, но следователите така и не откриха кой е убиеца.


  Въпреки крехката си възраст Крофщайн Стракър вече разсъждаваше като зрял и мъдър възрастен мъж. Той интелектуално бе доста по-напред от всичките си по-големи съученици в училище, дори преподавателите му гласяха той да завърши една година по-рано. Растеше главоломно, като на височина достигна малко над два метра и явно нямаше намерение да спира с растежа си. Главата му стана голяма и квадратна, а по краищата й започнаха да се оформят рога като на бик, вратът му надебеля, а гърбът, рамената, бицепсите, трицепсите и гърдите се развиха като на здрав спортист.
  Макар и с уродливо лице и гигантски размери, както и страховити слухове около същността си Крофщайн имаше много приятели, защото се отнасяше с всички със завидно уважение и даваше винаги правилни и безгрешни съвети (дори и на майка си и баща си). Книгите прочиташе "на един дъх" и помнеше мястото на всички изрази и думи, знаеше наизуст всеки псалм, летопис или откровение от Библията.  
 
  Кристиян Циборг често навестяваше младия момък, като двамата сядаха на пейката пред къщата и провеждаха дълги разговори. Родителите на Крофщайн отначало бяха против тези срещи, понеже този мъж им изглеждаше зловещ по един или друг начин, но в последствие се примириха с него, а когато синът им вече стана самостоятелен те свикнаха с неговото присъствие, дори вече им се струваше интересен и симпатичен.
  Циборг  не говореше на момчето за сатаната! Той деликатно му споменаваше за "правилният" начин на мислене, като виждаше все по-голям интерес от страна на Крофщайн към неговите думи. Така и ТРЯБВА да бъде, синът на сатаната ТРЯБВА сам да намери истинската си същност, а Кристиян Циборг просто ТРЯБВА да го насочва към вярното трасе.  
 

      Онбрюк 17 януари, 1813 година.

  В ранната сутрин, в "Сборището на ренесансовите сатанисти" намиращо се на възвишението Хабелвалд пристигна млад мъж, облечен в дълъг черен плащ. На тези, които пазеха отвън този човек им се струваше изключително странен, защото качулката на главата му скриваше част от лицето му, но не и очите, които излъчваха някаква страховита злоба. Мъжът доближи двамата пазачи и им каза тихо, с твърд и дрезгав глас:
   - Трябва да говоря с Кристиян Циборг!
  Единият от пазачите влезе вътре и след малко се върна, придружен от хемира, който подаде ръка на непознатия за поздрав.
   - Здравейте, аз съм Кристиян Циборг. С какво мога да ви бъда нужен?
  Странникът не отвърна на жеста, което беше сигурен знак, че той също е член на "Ордена на ренесансовите станисти", той само бръкна в джоба си и извади бял плик с писмо, който безмълвно подаде на Кристиян Циборг.
  Писмото беше от Леополдо Азрина - Вагурът на "Ордена", а в него пишеше следното:
 
  "Уважаеми злокобний приятелю Кристиян Циборг, искам отново да ви поздравя за честта, която получихте от нашия велик вожд - сатаната. Аз вярвам във вас и съм сигурен, че ще се справите и с най-трудните задачи, но тук става въпрос за събитие, което ще промени в света, като всичко зависи от вашия подход. А знаете, че тук дори и най-малката грешка или недоглеждане може да обрече всичко на провал. Именно поради тази причина аз искам всичко да върви идеално и затова ви пращам за помощник един от най-добрите ни служители - мистър Ордъм, който е Главния Хемир в британския клон на "Ордена на ренесансовите сатанисти". Мисля че вие двамата, като най-предани членове на нашата организация ни ще се справите блестящо с тази изключително важна задача. Желая ви успех и Бъдете напред със сатаната! "Искрено ваш злокобен приятел - Леополдо Азрина!"
  - Заповядайте мистър Ордъм! - вежливо го покани Циборг и двамата влязоха в мрачното здание.

  Първоначалното впечатление за мистър Ордъм не бе приятно, британецът беше прекалено мълчалив, прекалено потаен. Той сякаш не забелязваше и не искаше да забелязва хората тук, навярно обичаше да действа самостоятелно. Предложиха му всякаква храна, но той предпочете да хапне  хляб и зеленчуци, след което безшумно отиде в помещението, предназначено за негова стая и легна да спи.
  В последствие Циборг си мислеше, че точно такова е истинското лице на злия човек - мрачен, бездушен и тайнствен. Знаеше, че Азрина никога не би му пратил някой некадърник, който да развали цялата идилия, а и самата истина, че Ордъм е Главният хемир на британския клон (който всъщност е най-голямата сатанинска общност в Европа) бе показателна за качествата на този човек.
  Кристиян Циборг отиде в стаята на новия си партньор и го погледна - той спеше дълбоко и непробудно. Гледаше го известно време, след което тихо излезе от стаята.
  Планът, който бе съставил навярно ще бъде променен! И може би така е по-добре!

   .   .......следва продължение.........